Вдъхновението и любовта си приличат – винаги идват в най-неподходящия възможен момент… 
0
Не толкова рано сутринта… Кафето ми има вкус сякаш е варено вече поне два пъти, преди да стигне до чашата. Мигам на парцали пред монитора и клюките на този или онзи из социалните мрежи, главата ми е празна, само една песен се навърта около някакъв смътен образ от съня, оцелял през събуждането. Ушите ми пищят от сутринта… Злоупотребявам с децибелите; дори огромните HiFi слушалки с перфектния им звук не щадят слуха ми. Въпреки това отново посягам към тях – песента от съня ме чака да я чуя отново. Чака ме учене, чака ме работа, чакат ме отговорности, чака ме празен хладилник, пълна торба боклук (нали вчера го хвърлях?!), чакат ме тъпи тривиални грижи… Как да не им тегля една “българска дядова усукница” (цитат от разказ на бургаския писател Георги Христов), да не врътна пак децибелите на маХ и да не се върна към фантасмагориите си? И без това снощи напуснах доста грубо света, който си скицирах в тетрадката с черновите – буквално заспах с химикалката в ръка, някъде по средата на изречението… А отговорностите ще ги поздравя с откъс от едно парче на The Profigy: “FUCK ‘EM ‘N THEIR LAW!” (същият надпис, грубо надраскан с почти изхабен тъмносин флумастер в изблик на яд, се мъдри най-отгоре на стенния календар с датите за изпити)…
…I’ll shake my fist up to the sky
Just keeping my dreams alive
I’m one part saint and two parts sinner,
And the last part is still on the line…
(предварително се извинявам за първичния си изказ – днес не съм в настроение да си полирам фразите)
Напъвам се от известно време да запомня нещо от материала по история на философията за утрешния изпит – ама направо така съм се занапъвала, че и аз ще снеса някоя философщина. Напъвам си се и си мисля за какво ми е тая пуста история на философията, мътните я взели и нея! За какво ми бяха висшата математика (Боже опази, аз и математика!), физиката и химията, освен за обща култура, за какво са ми сега и тия естетики, историко-философии, истории на българската журналистика и на книгата от двете и половина години в университета до момента? За какво са ми (при цялото ми уважение към преподавателите), като някой ден, ако имам късмета да работя по специалността си, от мен ще се очаква да мога да пиша и чета грамотно, за да оправям чуждите грешки, да мога да предвиждам вкусовете на българския читател, за да знам какво да му предложа и т.н.? Бабината им трънкина, както казваме у наш’то село! (само дето и село нямам – жалко чедо на цивилизацията съм си аз) И изобщо, каква част от близо петнадесетте ми години учене е изгубено време? Сигурно и преди съм си ги задавала тези въпроси, но напоследък като че зачестиха. Няма да мрънкам за качеството на образованието, защото най-лесно е човек да критикува другите, без да поглежда себе си. Харесвам си специалността, харесвам средата, в която попаднах, харесвам града, в който живея… Не харесвам единствено факта, че някой малоумник ни е съставял учебната програма, докато е решавал кръстословици. И че губя голяма част от времето си на лекции, от които единствената ми полза е, че от време на време мога да изскоча с познания, които приятелите ми нямат (не че им трябват!). Даже и в кръстословиците не ме бива с тази моя обща култура. Какво да направя, като ме вълнуват други неща? Както и да е. Ето, и портиерката ми звъни да ми каже, че вече от три месеца не съм си плащала наема – сякаш не знам. Сякаш родителите ми не се бъхтят като грешни дяволи, за да ми осигурят пари за храна и учебници. Тях някой пита ли ги дали им е лесно? Виновни ли са, че правят всичко възможно да помогнат на дъщеря си да стане човек и да не живее като тях?
Как беше – да се ядосваш значи да наказваш себе си за грешките на другите, нали? Ами… голямо самобичуване ми предстои в следващия половин час.
(силно се надявам, скъпи ми Читателю, да на ти влияя негативно с подобни изблици. Има една изключително проста максима, която ако не оправдава, то поне обяснява състоянието ми в момента – жената в цикъл е най-бясното животно! С извинения за прямотата. Стига сме били любезни лицемери – понякога трябва да наричаме нещата с истинските им имена.)
“Path vol. 2”
Apocalyptica feat. Sandra Nasic
I want to live in fire
With all the taste I desire
It’s all good if you let me dive
With some sharks on the ground
You lose what’s your routine
You lose what’s your routine
You lose your what’s routine
Cause I found my path
What the hell are you trying
Now I know there is something more
What happened to you
Still staying in my path
Are you still denying
Now I know there is something more
That this is the truth
It’s all in you
What do you come for
What did you expect to find
What do you live for
What did you expect to find
What do you live for
What did you expect to find
What do you live for
What did you expect to find
So boundless I feel
And boundless all my fears
Stop running back to old times
You lose what’s your routine
Cause I found my path
What the hell are you trying
Now I know there is something more
What happened to you
Still staying in my path
Are you still denying
Now I know there is something more
That this is the truth
It’s all in you
What the hell are you trying…
(не-лирика от 21-я век)
Дали е случайно, че светът е в ръцете ми, на разстояние от няколко бързи кликвания?
Случайно ли е, че ме “запозна” точно с теб? Че с твоята поява започна нещо, на което не бях си представяла, че съм способна?
Не е ли случайно… или иронично е някак, че за секунди мога да стигна до теб (пустата му виртуална реалност!)?
Дали е случайно, че сме родени в началото на един и същи месец? Че наричаме нещата с истинските им имена? Че дори заставаме по един и същи начин – ти на сцената, аз – на поредната опашка, пред залата, сред приятели?
А дали е възможно, по същата сляпа ирония моят път с твоя някак да се пресече? (или пък просто пак полудявам)
Случайност? Може би не.
Ето ме пак в един от онези отвратителни, непредвидими моменти на слабост, когато зациклям, зяпайки в една точка и започвам да се питам най-безсмислените възможни въпроси – какво правя? къде изобщо е смисълът на това, с което съм се захванала? и тем подобни безсмислици. И, както от време на време ми се случва в последната една година, обект на “терзанията” ми е нещото, за което се предполага, че ще се превърне в дебютния ми роман. Естествено, за какво друго може да се впрягам толкова?
Скоро се замислих, че, колкото и изтъркано да звучи, се занимавам с писане на художествена литература през почти целия си съзнателен живот, въпреки че досега нямам нищо издадено или публикувано. Първите ми “писателски” опити датират горе-долу от трети клас – все още пазя една тетрадка малък формат с Dream Team ’96 (поне си мисля, че беше 96) на NBA, с десетина останали листа вътре, запълнени с детинския ми почерк и 4-5 разказчета, в които главните герои са роботи. През годините съм изписала доста хартия, по-голямата част от която все още е в дома на родителите ми в Бургас, вече прилежно организирана хронологично и в по-голямата си част окачествена от самата мен като пълен боклук. 
В паметта на компютъра ми в момента има около 30 МВ авторски материали, включващи разкази, импресии, започнати и докарани донякъде проекти за романи, дори фенфикшъни и драсканици просто за упражнение. Не че това доказва нещо. Много малка част от това бих показала на хора извън моите двама-трима Идеални читатели (термин, който “чух” от Стивън Кинг и автобиографичната му книга “За писането”). И, въпреки че все още пиша най-вече за себе си, от доста време съм убедена, че възможните сценарии за живота ми са два: или да се реализирам като писателка, или просто един обикновен живот. Не ме карайте да дефинирам какво имам предвид и не се хващайте за думите, моля, мисля, че разбирате разликата. Едното е част от другото. Едното може без другото. Едното е напълно възможно, със или без другото. Само че другото е Мечтата. Както и да е. Исках да говоря за нещо конкретно, а както винаги се отплеснах.
Мина малко повече от година от онази паметна вечер, когато се роди първоначалната концепция за герой, на чийто живот тогава си нямах представа колко време ще посветя. Трябваше да е малко – идеята беше за разказ. Фабулата обаче взе да се развива и за сравнително малко време се превърна в концепция за три разказа. После някак неусетно взе да се разгъва още и още… докато не се оказах с проект за роман в ръцете си. Не ми е първият. Най-старата ми идея за роман, по която съм си пописала стабилно, датира горе-долу от четири години. След това имаше още две. Само че нито една не се е развивала толкова бързо. Или толкова… гладко поради липса на по-подходяща дума. Brainstorm, както го наричат англоговорящите – онова особено състояние, когато някаква идея те трясва в тила с такава сила, че не можеш да мислиш за нищо друго. Както и да е, отново се отклоних.
Та, къде е заигравката с бъдещия ми дебютен роман? Ами, как да ви кажа – въпреки че през цялото време си мисля, че ще излезе нещо добро, нито за миг не съм си помисляла, че ще открия Америка. Напротив, тематиката е сравнително доста експлоатирана. Надявам се да ми простите, че говоря с недомлъвки – наречете го елементарно суеверие, ако искате. Не залагам на супер оригинална идея, защото все още не ми е хрумвала такава. По-скоро разчитам на различен прочит на някои популярни мотиви и на една добре разказана, човечна история, въпреки фантастичния й характер. И тук идват “терзанията”. Дали успявам наистина да разказвам добре? Дали героите ми изглеждат, звучат, действат по достоверен начин? Дали, виждайки познато име в заглавието, потенциалният читател няма да реагира с недоверие? Аз поне бих. Очевидно е, че е по-лесно да използваш вече готови мотиви или сюжети, отколкото да се напъваш да мислиш оригинални. Мнозинството го прави. Холивуд го прави непрекъснато. Трикът е (според мен) да използваш въпросните идеи по такъв начин, че да създадеш добър продукт. Очевиден пример – Джоан Роулинг. Не мога да се нарека фенка на поредицата за Хари Потър, но това не ми пречи да свалям шапка на авторката. Друг очевиден пример – Стефани Майер. Няма да коментирам. Тези две имена, поставени едно до друго, винаги будят у мен едни и същи реакции. Още по-мащабен пример – Джордж Лукас. Какво е “Междузвездни войни”, ако не една великолепна компилация от световна история и митология, пренесена “преди много, много години в една далечна галактика”? Ето това искам да постигна и аз. И не мога да не се съмнявам дали ще успея.
Не ме разбирайте погрешно – не търся съвети или внимание, или нещо друго, просто си драскам, за да се отърва от лошото си настроение. Всъщност, вече трябва да приключвам. Ясно е (поне за мен, а предполагам и за хората около мен, които са слушали достатъчно за проекта), че ще доведа нещата докрай. Не знам как точно ще изглежда този край. Нямам представа кога ще се появи на книжния пазар и дали ще се купува. Дори не знам как точно ще свърши историята и каква част от сегашните ми чернови ще свърши в коша. Знам само… че нищо не знам.
И понякога така е по-добре.
ПП Макар че от време на време наистина ми се иска отнякъде да се появи едно мое алтернативно Аз, по-възрастно с няколко години, да се усмихне и да каже: “Доста зор ще видиш, но да знаеш… ще се получи”.
Стената изгрява в тъмнооранжево, дървото отвън рисува клоните си в сиво. Китарата, подпряна в ъгъла на своето мълчание; струните чакат да пропеят в различна хармония – от сребро и невидими струйки луна. Стаята им отговаря с диханието на спящото момче.
Безвремие.
Клоните танцуват по стената с всеки порив на вятъра отвън. Стъклото на прозореца е станало въздушно. Триизмерното прелива в среднощна мъгла.
Още миг…
Откъсвам се от прегръдката на леглото, с боси стъпала погалвам пода, после прескачам празната прозоречна рамка и ето ме… Нагоре, нагоре, далеч в нощта, по гърбовете на невидими среднощни облаци, чак до звездите. Нощта се прелива в път от млечно кадифе, спирала от диамантени искри. А Земята се търкаля някъде отдолу – къс аквамарин…
Безмерен миг в простосмъртното Време. Безшумен танц в съня на смълчаната стая, с вкус на липсваща луна… и диханието на спящото момче…
21.12.2011
Не знам да се смея ли или да плача. Всъщност се ядосвам. Чак се разтреперах от яд – нещо, което май никога не ми се е случвало. Обикновено съм спокойна и дори когато някой ме ядоса, се опитвам да потърся разумно решение на проблема, вместо да избухвам. Не че това влияе особено добре на вътрешния ми мир, но поне поддържам имиджа си на добър човек, вместо на избухлива гад, каквато понякога наистина ми се иска да бъда. Само че с луди хора явно няма оправия.
Краят на 2011-а ме постави в една доста странна ситуация. Някаква непозната жена – или по-скоро момиче, малко по-голямо от мен – някак си е намерила домашния ни телефон (в апартамента на родителите ми) и явно е решила, че баща ми (т.е. някакъв човек, който по случайност носи същото име като баща ми) е любовта на живота й и че ще се ожени за него на всяка цена. Звучи абсурдно, а? Е, преди малко отново писа любовни смс-и на моя номер (и аз, и майка ми учтиво помолихме въпросното момиче да спре да ни безпокои, звънейки от личните си телефони, понеже баща ми няма мобилен). Предполагам се подразбира от факта, че се ядосвам, но все пак нека уточня за протокола – баща ми е един обикновен, почтен човек и е не по-малко потресен от ситуацията от мен. И така… въпросната луда (нямам намерение да се извинявам за крайното нарицателно) е звъняла близо месец вкъщи, после е престанала за известно време, когато майка ми я е заплашила с полиция и малко преди Нова година отново се активизира. Собствената ми учтива смс-заплаха, че ще подам жалба за психически тормоз, ни извоюва около две седмици спокойствие. Предишния път не се заех с решаване на въпроса чрез съответните органи, защото внезапно ме тресна едно от онези мои шантави настроения – вярна на “писателската” си рутина във всичко да търся сюжети, се замислих как ли изглежда светът през очите на това момиче и какво ли е да си толкова обсебен от нещо. Само че моралните ми задръжки май се разпаднаха преди десетина минути. Мисля, че утре преди лекции ще се отбия в офис на мобилния си оператор, за да разбера как възможно най-безболезнено да се отърва от досадницата – по възможност за постоянно. Мога да се примиря с много неща, но не и някакъв шантавел да посяга на личното ми пространство (имам предвид както собственото си спокойствие, така и това на родителите ми). И, естествено, няма на какво да си изкарам яда… Привидно не съм особено емоционална, но само привидно. И когато припалвам, го правя качествено. С което скъсявам само собствения си живот.
Как беше онази сентенция? Да се ядосваш значело да наказваш себе си за грешките на другите? Има нещо вярно май…
Смъртта на всяка следваща химикалка бележи раждането на една идея…
А понякога ми се иска просто да забия пръсти в плътта си и да я разкъсам… да освободя енергията, която се крия вътре, да я пусна да се разпръсне в пространството, да се слее с вятъра, с вълните, с планината и с горските пожари, да стана част от нещо различно, да намеря нов баланс…
Сигурно и това ще стане някой ден. Но дотогава ще трябва да намирам нови начини да канализирам същата тази необуздана енергия в нещо… за да не ме унищожи без причина…
Или пък… айде сипи по още едно! Голяма работа, че вече би трябвало да съм си в леглото, щом от един час клюмам. На кого му пука и за махмурлука – какъв махмурлук от две бири, бе? Да, ама историята познава и такива случаи.
И изобщо… какво му е толкова хубавото на алкохола? Скъп, с кофти вкус, пресъхва ти устата, след още няколко чаши започваш да говориш неща, за които на трезва глава би си помислил дали да кажеш; на по-късни етапи заспиваш на/под/до масата или пък вечерята ти решава да се върне по обратния път и да излезе да се поразходи… Сутрин, ако имаш късмет (и верни приятели), се събуждаш в леглото си, но, както се изразява брат ми по душа (не и по кръв), “г*зът става, ама главата не ще”. И да псуваш, и да проклетисваш, цял ден ще си го мъкнеш тоя пусти махмурлук… Красота, а? Ама факт!
“Колко пиеш пък ти, бе, брат?”, би се изсмяла съквартирантката ми по повод на двете бири, които вече са ме омагьосали достатъчно, за да го усещам. Ами да, права ще е. Не посягам към твърди алкохоли. И тези, по-”меките” ги употребявам скромно. Само че понякога количеството не е толкова важно, колкото последствията. Признавам си, и аз имам моменти, когато наистина ми се иска да се отрежа така, че на сутринта да се проклинам за това. Правила съм го май само веднъж, от някаква тъпа, любовна псевдо-мъкичка и на сутринта наистина се псувах (както и през по-голямата част от деня). Оттогава си имам едно наум. И за какво ми е да се наливам? Остави физическите последствия. Стига ми, че на втората бира без компания започвам да се сдухвам, всичко ми става дразнещо, в главата ми забълбукват неща, с които обикновено не бих се тровила на трезва глава, пак изскачат някакви депресарски мисли за една позабравена, но не и изчезнала любов (въпреки че я душих, газих, мачках и кълцах сума ти време). Защо ли продължавам да си го причинявам, като знам, че не върши работа. Бели кахъри, а? Да, така е. Затова няма да повдигам въпроса за неприятните алкохолни картини, жигосани в паметта ми – не мои изпълнения, но все неща, видяни достатъчно отблизо. Дотолкова, че да ме карат винаги да си имам едно наум с чашките, дори в компания и по поводи. Все неща, които бих предпочела да забравя. Само дето не става. Не става и не става. Както и онази, садо-мазохистичната, търкаляла се по сума ти камънаци, пораснала малко тийнейджърска любов, дето не ще и не ще да умира.
Не знам дали понятието “писателски блокаж” не е прекалено драматично за последните три-четири дни застой в главата ми, но ето до какво води. Още по-безсмислени изблици от обичайните. Преди два дни, отново леко омагьосана след откриването на новата квартира на колежка от университета, на път за вкъщи си мислех да седна и да пиша за същата тази гореспомената любов. Добре, че си спестих поне това унижение.
Пиене ноу мор. Ама до следващия път.
