И пак онзи проклет момент, в който започвам да се чудя дали не трябваше просто да се обърна и да си тръгна…
…Build them up,
So you’ll never have to hurt too long
Put them up,
There’s no real you left to be found
Hold it up,
No fear of hope or trust or love
Close it up,
Wait until it’s time to finally close it down…
Скалпелът проблясна в светлината на монитора – единствената в стаята – и отрази част от образите. Твърд като диамант блясък, с метален привкус. Точно каквото ми трябва…
Острието потъва с лекота. Болката е далечна, нереална – като нещо отдавна изживяно. Като дежа ву.
„Чакайте сега да ви разкажа една забавна история, свързана със С…” – две години по-късно не съм забравила вкуса на ентусиазма ти на върха на езика си. Не мога да определя люти ли, горчи ли, или просто дразни, но с удоволствие ще го изплюя обратно в лицето ти някой ден. Ще вкуся пропукването на повърхността като първата лъжичка сладолед в горещ летен ден… после просто ще поглъщам с очи разпадането ти. И ще се смея. Мамка му, ще се кискам на глас! На бас, че ти харесва да ме злепоставиш публично, ако ще и да е с подобна дреболия. Е, предполагам си го научила все някога (житейският ти опит е по-дълъг от моя), но все пак не забравяй – всичко се връща. Все някой ден ще разбереш (по трудния начин), че съм ужасно злопаметна.
Надолу, надолу през мускулите, обагря се в нещо тъмно като нощта навън и дълбае все по-навътре, назад…
Лице, което виждах ежедневно години наред. Глас, който отговаряше на поздравите ми, смееше се на шегите ми, питаше какво не е наред, заричаше се, че винаги ще бъдем приятелки… Глас, който сега „чувам” само през редовете на и-мейлите. Понякога и по телефона. Горе-долу веднъж на няколко месеца. Голяма работа. Никой не е умрял от това. Само че не е никак приятно – и косвеното предателство е предателство. Не знам какво си научила ти за времето, откакто не сме се виждали, но аз се научих да не бъда толкова мекушава с хората. Дано не ти се налага да го разбереш по трудния начин. Ще е жалко – онова приятелство си беше хубаво, въпреки лъжите.
Тъп удар. Кост. Краткотрайна болка от стара травма. Оздравяването беше адски дълго.
„Разбирам какво ти е, защото и аз съм бил в твоето положение, но най-добре да го оставиш да отмине…” Прав беше, разбира се. Няма за какво да те обвиня, за разлика от другите. Никога не е имало. И въпреки това ме е яд. Не знам дали за изгубеното време, дали заради емоциите, или заради нещо съвсем различно. Просто… ме е яд. Всъщност, не. Дори това отмина. Останаха само нищожни фрагменти от последните… колко? Почти шест години…
Скалпелът се плъзва гладко обратно навън, като че поема дъх. На пода меко се приземяват няколко черни капки. Потъва отново, сякаш се гмурва в податливата материя. Достатъчно остър е, за да изреже чернилката без проблем.
След малко на пода пулсира органична топка, смайващо плътна и осезаема за размерите си. Подритвам я към банята и отърсвам напрежението от операцията като дъждовни капки от миглите си. Чернилката звучно пльоква в тоалетната чиния и се удавя във водовъртежа на сифона. Скалпелът издрънчава в белия порцелан на мивката, оплескан в мътилката на спомените ми. Студената, пречистваща струя скоро разкрива наново блясъка му. Не знам дали не изрязах едно-две здрави крайчета от сърцето си заедно с изгнилите парчета гордост… но целта оправдава средствата.
Болката бързо избледнява, като всичко друго вече преживяно…
Отварям очи. Стаята не изглежда по-различно от всяка друга вечер, която прекарвам тук.
Метаморфозата изглежда завършена… засега.
24.04.2012
“Metamorphosis”
Blue Stahli
I feel it right at the heart of me
and it grips me physically
Dragging down so far below
And it’s a violent vertigo
Digging it in like a parasite
Feeding off what I keep inside
Manifest when I’m throwing trust
To the cold and the nebulous
Something’s changing
Re-arranging me
Just beginning
my own surgery
I’ll cut away everything
And tear away everything
Confining
Defining
I’ll cut away everything
And tear away everything
And I’ll escape myself
I cast off what it means to be
Ruled by the happening
Moving past the experience
Never dwell on the evidence
Breaking it off of the identity
I come and kill it when i contravene
I’m dissolving all of this
In the full metamorphosis
Something’s changing
Re-arranging me
Amputating
what I no longer need
(“Metamorphosis” belongs to Blue Stahli & FiXT Music)
Искам боксова круша за такива моменти.
Искам да размахам среден пръст в лицето на един конкретен типаж.
Искам да фрасна един човек в носа с всичка сила. Заради стари истории.
Искам да кажа на друг човек всичко, което премълчах, когато трябваше да говоря.
Искам да ударя шамар на някой, когото страшно уважавам, ако наистина направи онова, от което се страхувам.
Искам да направя нещо много хубаво за един човек, който винаги е до мен, дори на почти 400 километра разстояние.
Искам да натрия малко носове.
Искам вече да не работя за чужди мечти.
Искам, искам, искам, искааааааам… и все така заспивам…
ПП Само че няма цял живот да заспивам така!
Днес, в рамките на няма и два часа, просто ударих дъното. Или се стоварих някъде близо до него. Почти все тая е. По тривиални причини, естествено. Неплатени от сума ти време наеми и предупреждение за изгонване, ако не платя “незабавно”. Две сметки за телефона. Почти празен хладилник. И желание да се занимавам с тривиални глупости, еквивалентно на абсолютната нула (минус 273,15 градуса по Фаренхайт, за справка). Напоследък все нещо косвено ме кара да се чувствам като мижитурка, ту в интелектуално, ту в тривиално отношение. Имам се за интелигентен човек – не особено блестящ, но над средното ниво. Но самочувствието ми все още страда от сблъсъците с реалността. И, честно казано, вече ми дойде до гуша. Няма да се заричам в нищо тук – вече го направих на друго, по-важно място. Просто ще цитирам още един човек, когото уважавам:
Четейки разни неща из нета тази сутрин, изведнъж отново се почувствах като тийнейджър. Не изпитвам кой знае каква носталгия по този период от живота си и не умирам от желание да се върне, защото съм доволна от сегашното положение на нещата, но на моменти ме трясват някакви позабравени настроения заради някоя песен или нещо от сорта. В случая отново е свързано с музика (то всичко в живота ми май е свързано с музика, по един или друг начин). Първо попаднах на новина за предстоящ албум на групата, с която си изкарах пубертета и оттогава са ми стара любов, въпреки че тръпката отдавна мина (все едно говоря за истинска любов! 
). Няма как да не се зачудя как ли ще звучат този път, след като последният албум откровено казано ме разочарова заради промяната в звученето им. В движение за пореден път се замислих колко много 14-15-годишното ми Аз би се радвало, ако тогава имаше компютър и интернет и можеше да следи по всичките комуникационни канали какво се случва с любимите му изпълнители, както прави 22-годишният му вариант сега (за протокола – първия си компютър получих на 16 години и добре, че не ми прекараха нет веднага, горката машинка си беше убийствено бавна и без това…).
Малко след тази новина прочетох нещо друго, свързано с настоящата ми любима група, което директно прати настроението ми в девета глуха. И няма как да не се запитам за пореден път как може да съм такъв идиот, че два-три статуса в Туитър да ми скапят кефа до такава степен. Изобщо, как на фона на сума ти световни проблеми може да се впрягам толкова, че едната ми любима група изкарала кофти албум или пък че другата ще остане без вокалист?! Предполагам, че е защото и без това не мога да направя кой знае какво, за да разреша световните проблеми. И защото ежедневието ми е достатъчно монотонно в момента, за да се влияя от ставащото с хора, с които няма нищо общо (освен, че обожавам музиката им). Абе въртели. Хич не ме слуша главата напоследък. Сърцето пък съвсем. Сънувам си с отворени очи, докато пиша на лекции, докато се возя в градския, докато се разминавам с хората по улиците и се чудя кога ще дойде моят момент. И междувременно се опирам на работата на въпросните хора (и много други), когато започна да залитам и да се скапвам и се радвам, че ги има. Сигурно съм го писала някъде и преди – човек просто има патологична нужда от вдъхновения. Добре де, не всеки човек, предполагам. Но тези около мен май до един са такива. За тях не знам, но аз се чувствам почти все едно гаджето ме е зарязало (защо пак използвам същото идиотско сравнение?!), когато се случи нещо кофти с някое от вдъхновенията ми. Чувствах се точно така в деня, когато разбрах, че Артър Кларк е починал, макар че там е различно. И днес се почувствах така, въпреки че си правя изводи буквално от три статуса в Туитър. И продължавам да се чувствам като пълен идиот, но не знам къде е бутона за спиране.
Всъщност, не… чувствам се просто все едно пак съм на петнайсет.
Споменах ли, че нямам никакво желание да се връщам към този период?
И после какво наистина? Ами нищо особено – ще си намеря ново вдъхновение. И в същото време… оффф, майната му, защо ви губя времето? Защо изобщо губя собственото си време?
…But in the end it doesn’t even matter…
В последните няколко дни мислите ми се въртят все около едно и също…
Започна се преди около месец, когато една от най-добрите ми приятелки и дългогодишният й приятел обявиха годежа си. Красива двойка, достатъчно е да ги видиш и думите стават излишни – весели, цветни, артистични до мозъка на костите си, взаимно допълващи се и извън всякакви рамки. Междувременно, други приятели, преживели наскоро (или не чак толкова скоро) нелеки любовни разочарования, започнаха да откриват хора от противоположния пол, които не са срещали досега, а сякаш са познавали цял живот. В групичката ни, която простичко наричам “компанията” или “тайфата”, отношенията са искрени и неподправени; нещата се споделят – както добрите, така и лошите. Щастието на въпросните ми приятели е толкова истинско, че не може да не ме накара да се усмихна и да се радвам за тях. По същия начин хора, които не познавам лично, но на чието творчество се възхищавам истински, се събират с половинките си – някак си ми идва естествено да се радвам и за тях, колкото и да е абсурдно. Като финален щрих, вчера научих за раждането на едно дете, което също ме накара да се усмихна, въпреки че щастливият татко не ми е точно близък приятел – по-скоро приятел на приятел, но това не пречи да е готин, свестен човек, напълно заслужил щастието си. Започнах малко отдалеч, но ето, вече съм близо до същинското ядро на размислите си – снощи, по време на обикновен разговор с други две от най-близките ми приятелки (след солидна порция студентски пържени филийки 
), Агамоница ме попита нещо от рода на: “Как мислиш, какъв ли ни е проблемът?” (под проблем имаше предвид защо сме сами – нито аз, нито тя или Румка, третата в картината, можем да се похвалим с кой знае какъв любовен живот. И не говоря за бройката. Досещате се, предполагам, какво имам предвид.) Отговорих й горе-долу това – не мисля, че изобщо може да се нарече “проблем”. По-скоро… ами не знам. Просто някак си трябва да е така. Не обичам да се оправдавам със съдбата. И все пак… съдба.
Може би сме просто това. Скитащи души. Харесва ми как звучи (фразата ми се върти в главата от половин-един час). Може би просто трябва да срещнем половинките си след време. Не знам защо.
Лично аз не съм се разбързала. Изобщо дори. Не съм готова за семейство, деца, отговорности. Не съм готова за сериозен живот като цяло. Та довчера бях дете! Всъщност… още съм. По един или друг начин. Не съм готова да споделя света си – онзи, който ежедневно си скицирам в тетрадката с черновите, в най-различни цветове, благодарение на обикновени думи – с когото и да е. Имам предвид напълно. Все пак това е смисълът на връзката, нали? Взаимност. Споделяне. Доверие. Желание да направиш другия щастлив. А аз все още съм егоистка. И не ме е срам да си го призная.
Само че понякога… понякога самотата става потискаща. И вместо да чувам по-ясно гласовете на героите си, се оказвам сама в тишината. И не мога да реша с коя песен да я запълня (както сега). По принцип обичам самотата. Имам нужда от нея. Но понякога ми се иска да я отърся от гърба си като овехтяла кожа.
И така. Пътят продължава (сещам се за думите на друго момиче, което обичам като родна сестра, в друга ситуация, по друг повод – “Аз съм сигурна, че нашите души – моята и твоята – не са от тази планета” /преди да се засмеете на привидната безсмислица, просто се сетете, че няма как да ви преразкажа контекста на разговора точно сега/). А ние, скитащите…
Кой казва, че ни е зле така?
PS Естествено, трябваше да се сетя за “Скитница” на Стефани Майер и да си разваля сама цялата атмосфера! За Бога, не си причинявайте тази книга – особено ако сте ценители на научната фантастика!
„Гасим лампите! Всички по леглата“ ще е новият лозунг в Студентски град, изписан лично от Човека–Домакин на ръка, забучен с карфички на информационното табло в коридора. Някъде между „212 търси четвърти за белот“ и „продавам лекции по диференциални уравнения и приложения“. Новите студенти. Усърдни, доброжелателни и ученолюбиви. Безконфликтни, слушащи един тип музика, по-възможност не упадъчна. Всички закусват в осем, баня в неделя, а в легена за вечеря – едро нарязана салата, която никога не върви с употреба на спиртни напитки.
