Мечтата е мъртва. Да живее мечтата.

Posted: 28.01.2018 in Вдъхновения, Музика, Нещата от живота, Размисли, Страсти, среднощно

Началото на 2018 година. Поредната събота вечер, която щях да прекарам по еднообразен, незапомнящ се начин вкъщи, но този път надделях над себе си. Както преди няколко месеца за един писателски уъркшоп. Както преди по-малко месеци – за друга писателска среща, свързана с друго мероприятие. Малки победи над моето понякога твърде затворено в себе си „зряло“ аз.

Минава 11 през нощта. Намирам се в клуб в центъра на София – от онези, в които обикновено се веят дълги коси и се размахват ръце, правещи метълския знак. За първи път влизам тук, но съм чувала името. Сама съм – паметта ми услужливо подсказва, за четвърти път на клубно събитие (и два пъти на големи концерти). Все още не ми е станало навик, но вече не позволявам толкова често липсата на другарче да ми попречи да пробвам нещо ново или да си прекарам добре. А тук явно съм в свои води.

Няма и десет минути, откакто съм влязла, и непознато момче ми предлага стол, виждайки, че съм се подпряла на колоната до него с якето си в една ръка и бира в другата. После не се опитва да ме сваля. Приятно, предвид че съм обвързана и съм тук заради музиката. (Част от мен явно още живее пет години назад, в „Строежа“ в Студентски град, където с приятелки се обзалагахме коя първа ще стане обект на свалки, дори и да не сме се постарали да изглеждаме впечатляващо.) Стола използвам по предназначение само докато момчетата от групата си настроят инструментите. Дори не се замислям – на втората песен вече съм на крака, близо до сцената, с бирата си в ръка и се поклащам в ритъм, въпреки че знам само няколко думи от текста на едната песен. Освен че съм меломан, главна част от приятното ми прекарване, когато слушам музика на живо, е да знам текстовете и да мога да припявам. Паметта ми отново подсказва, че това е третият път в съзнателния ми живот, в който съм на лайв на непозната група. На първия познавах човек от групата, на втория изобщо нямам спомен как попаднах. (Вероятно е било благодарение на Фейсбук, но пък много ясно помня, че всички членове на групата изглеждаха по-малки от мен, а беше преди 4-5 години.)

Отдавна не мога просто да се потапям в мига – само да слушам музика, само да се движа, само да се наслаждавам на гледка. Дори в любимите ми моменти, пред сцената на някое живо изпълнение, съзнанието ми реди някакви си изречения, пише текст, който може би ще се появи на някакъв носител, когато се прибера, може би – не. Най-често не. (Този път явно е изключение. Още нещо, за което ще се потупам по рамото.) Групата се раздава, музиката ме гъделичка на правилното място, а таванът на клуба е толкова нисък, че не мога да не си мисля през цялото време – ако вокалистът не беше възнисичък, сигурно щеше да забие глава в изолацията, както скача. Аз и моите нелепи размисли. И почти в същия миг неканено, но напълно естествено, гласчето в ума ми пита: „Помниш ли? Почти 15 години, откакто мечтаехте за това“. В следващия миг въображението ми се развихря в сценарий за неизживяно, но напълно вероятно бъдеще/настояще.

Преди почти 15 години с най-добрите ми приятелки мечтаехме да създадем нео метъл група – първата изцяло женска такава в България. Не много след това от шест мечтаещи за това намаляхме на три, но това изобщо не ни попречи да мечтаем. Да ни „открият“. Да забиваме по големи сцени. Да се запознаем с идолите си и да подгряваме техни концерти. И какво ли още не. Мечта, която пламтя 2-3 години със сила да освети поне половин София нощем. После тихомълком изгасна, сви се някъде и отмря без нито дума. Даже без „Абе, момичета, тая май няма да я бъде…“. Без нито един купен с пари от летни работи инструмент, без нито един урок. И в това сам по себе си се крие урокът. И нищо лошо. Нагледен пример за смисъла на живота – да растеш. Да се развиваш. Да се променяш. Да откриваш нови и нови мечти, любови, цели. И когато ти дойде времето да си отидеш, да отнесеш малко повече знания и опит в каквото там има отвъд.

Музиката продължава, а във въображението ми гледната точка се измества към членовете на нашата непросъществувала група. Приятелството ни си остава; пътищата, естествено, отдавна се разделиха. Вокалистката, клавиристката и барабанистката сега са млади майки, откриващи всички радости и трудности на новото си положение. Басистката и диджейката са се отдали на главните си артистични страсти (които не са свързани с музика) с пълна сила, на балансирането им с остатъка от реалността, работата, семейния (макар и още неофициално) живот. А китаристката… е, и тя прави горе-долу същото. И в същото време за пореден път си мисли, че е крайно време да смени ръждивите струни на китарата си и най-накрая да разпечата тъничката книжка за акустична китара, която си купи сигурно преди две години за никакви пари. И да вземе да оправдае стоенето на китарата в ъгъла толкова време…

Сетлистът, за съжаление, е твърде кратък. Но няма значение. Защото освен приятното преживяване и тази малко по-различна събота вечер момчетата на сцената, без да подозират, ми дават още нещо – сценария на това мое несбъднато бъдеще. Виждам се на подобна сцена, може би в същите дрехи, които нося тази вечер, с (вероятно втора ръка) електрическа китара в ръце. В малък клуб, пред малко на брой хора. Защото сигурно това щеше да излезе от нашата момичешка нео метъл банда, ако изобщо бе просъществувала.

Мечтата е мъртва. Тази – от години. Другата, моята (едната най-голяма) – от шест месеца и осем дни. И какво от това? Мечти да искаш. Но преди няколко години един познат изказа пред мен на глас нещо, което дълго няма да забравя: „Аз нямам мечти – имам цели“. А дълго преди това – преди дори да го познавам – друг познат каза същото, по още по-рязък начин: „Мечтите са глупаво нещо. Или не мечтай за нещо, или работи, за да го постигнеш“.

Да живее мечтата. Всяка една, която еволюира в цел.

Другите да мрат в калта.

***

Бла-бла, да си дойдем на думата. Всъщност седнах да пиша заради музиката и през цялото време, откакто се прибрах, си въртя дебютното ЕР на S.T.A.Y. И нищо, че днес ги слушах за първи път на живо, вече се надявам на албум. А това е началото на образоването ми в българската музика, която не може току-така да се чуе по радиото. Защото не се живее само с по един-два големи концерта на година.

Страницата на S.T.A.Y. във Фейсбук

Първият им lyric клип:

 

ПП. И все пак, не мога да не се сетя за предговора на „За писането“ на Стивън Кинг и неговата група, съставена „предимно от писатели“. Нали уж казват, че никога не е твърде късно…

Може пък и да си начеша крастата някой ден, някак. Ако дотогава не се убедя, че не ставам за това, и не си подаря китарата на някое надъхано хлапе.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s