Събуждането не е много по-приятно от заспиването, но подсказва, че не съм пострадала кой знае колко, щом за две-три секунди, след като отварям очи, си спомням събитията от предната вечер. Не че това ми дава някакъв летящ старт. Тялото ми е схванато, ставите ме болят, а когато се обръщам настрани, бузата ми опира във влажно петно върху възглавницата. Надигам глава да го погледна – не е кръв, за щастие. Сигурно съм пуснала някоя лига насън. Направо очарователно. Екстра начало на предстоящия и-без-това-шибано-лайнян ден, мисля си с въздишка и разтърквам очи, после се насилвам да отхвърля завивката и да се задвижа. Няма много полза да лежа и да се самосъжалявам.

Петнайсет минути по-късно, след скоростно освежаване в банята и кратко съзерцание в огледалото на особено нелицеприятната ми днес физиономия, влизам в другата стая, кухня и хол в едно. Посреща ме изненадваща гледка – Конър пред мивката, който мие зарязаните май от онзи ден съдове. Униформеното му сако и вратовръзката са преметнати на облегалката на единия стол до кухненския бокс, а ръкавите на бялата му риза са навити до лактите. На бокса пък са подредени чиния със закуска, прибори за един, чаша кафе с мляко и захарницата до нея.

– Добро утро, партньоре – поздравява андроидът; тонът му е жизнен, даже леко приповдигнат. Хвърля ми поглед и кимва към бокса. – Позволих си да ти приготвя закуска с продуктите, които имаше в хладилника, имаш да наваксваш с изгубените от вчера насам вещества. Не знам само дали обичаш кафето подсладено.

– Първо, кое му е доброто на шибаното утро? – сумтя и довлачвам чехли до бокса, където се настанявам на другия стол „щъркел“. Приятно изненадана съм обаче и го признавам, макар и по собствения си начин: – Второ, да знаеш, хич не обичам чирикащи ентусиазирани ранобудници сутрин, особено ако очакват и да им отговарям, като ми бърборят. Това обаче – кимвам към закуската – току-що ти спаси синтетичния задник. Благодаря.

– За нищо – кимва Конър, докато изтрива ръце в кърпата и се обръща към мен.

– Не си ли малко твърде квалифициран да го играеш домашен помощник? – подкачам го и си сипвам три щедри лъжички захар в кафето.

– Безсмислено беше да не се занимавам с нищо. Предпочетох да не рискувам да изгубя някой жизненоважен биокомпонент, ако ме хванеш да ровя в личните ти вещи.

– Правилно решение. Печелиш звездичка, бойскаут.

– Може ли? – Конър кимва към ръката, с която тъкмо посягам към закуската.

Оставям вилицата и му я подавам, озадачена. Той оглежда и двете ми китки и чак сега забелязвам източника на неприятния сърбеж, който чувствам, откакто станах – кожата ми е осеяна тук-там с прозрачни мехурчета.

– Измръзването е нанесло само повърхностни поражения – отбелязва Конър и ме оставя да се заема със закуската.

– Това означава ли, че може да пропуснем посещението при Чичко Доктор? – питам с пълна уста.

– Опасявам се, че не. Мога да дам само повърхностна оценка на цялостното ти здравословно състояние. Препоръчително е все пак да те прегледа поне общопрактикуващ лекар.

– Ооокей – изпуфтявам примирено. – И без това не очаквам нищо кой знае колко хубаво от днешния ден. После обаче отиваме право в управлението.

– Стига да не се нуждаеш от допълнителни медицински грижи.

– Йей, мерси, тате. Двайсет минути да си глътна кафето и да се приведа в социално приемлив вид, и тръгваме.

Конър кимва, очевидно избирайки да игнорира саркастичния ми тон. Следващият небрежен въпрос отново ме сварва неподготвена:

– Сержант, снощи забелязах китарата в спалнята ти. Занимаваш ли се с музика?

– Не точно – отвръщам, поизненадана. Хвърлям механично поглед през рамо към отворената врата на спалнята, но китарата стои в по-далечния й ъгъл и не се вижда оттук. – Преди чат-пат свирех и пеех. В последните години обаче само подрънквам за кеф тук-там. Не ми остава много време, а и другарчетата, с които се събирахме да свирим, дръпнаха доста, докато аз търча по улиците с патлак в ръка.

– Би ми било интересно да те чуя някой път – отбелязва Конър.

Заглеждам го любопитно над ръба на преполовената чаша кафе. Споменаването на китарата извиква няколко спомена в ума ми – опитът му за раздумка около музиката при запознанството ни и същата вечер в колата, след като ме измъкна на пожар от вкъщи; лежерните, но все пак сравнително редовни репетиции с Минди и Рони; вечерите, когато, докато разпускахме, дрънках разни акустични кавъри и с Ди се забавлявахме да ги пеем заедно; неговия приятен, малко дрезгав от цигарите баритон… Последният спомен за миг свива стомаха ми в гореща топка.

– Нарочно ли се опитваш да ме разсееш от сдуханите размисли, отворко? – подхвърлям, присвивайки очи.

– Ни най-малко – Конър връзва вратовръзката си с няколко бързи движения и облича сакото си. – От чисто любопитство, щеше ли да има ефект, ако целях това?

– Никак даже! – изсумтявам. След миг обаче си позволявам някакво подобие на усмивка. – Но получаваш още една звездичка за добрите намерения. Оценявам го.

Глътвам остатъка от кафето на екс и се изправям с пъшкане. Имам чувството, че ставите ми са пълни с натрошени стъкълца.

– Давай да хващаме пътя, партньоре, чака ни ден за чудо и приказ.

________

Докато успеем да стигнем в управлението, вече наближава 11.30 – след близо два и половина часа в болницата, докато мина всичките наложителни прегледи, преди лекарят да се разпише, че не съм за боклука и мога да вървя да си гледам спокойно работата. Въпреки че съм в настроение да мърморя, осъзнавам, че се разминах леко – ако не беше Конър, днешният ден щеше да изглежда коренно различно.

Докладвам набързо на капитана за събитията в депото, после засядам за известно време на бюрото си, докато вляза в час с днешните новини и си нахвърля списък с неща, които можем да свършим. Естествено, след снощи всичко ми се движи на забавен кадър. Едва обед е, а вече чувствам засилваща се нужда от второ кафе. Не знам

доколко ми е позволено с болкоуспокоителните, но ако не вкарам още малко кофеин, като нищо ще заспя на бюрото, така че по някое време ставам и се насочвам към кафемашината в стаята за почивка, прехвърляйки наум свидетелите, които изглежда удачно да разпитаме днес. Начело на списъка е персоналът на Ла Ривиера, ресторанта, където е работил Уилям.

На минаване покрай най-близкото бюро оставеното отгоре списание Детройт днес привлича вниманието ми и спирам, за да го прегледам. Възрастният мъж на корицата трудно може да бъде сбъркан – Карл Манфред, художникът. Инцидент в дома му снощи с участието на домашния андроид е довел до това синът му, Лео Манфред, да се озове в болница в кома. От материала не става ясно точно какъв е бил инцидентът, но на сигнала са се отзовали двама полицаи, а андроидът е бил „обезвреден“. Което означава, че вероятно е бил направен на решето и прибран за анализ като доказателство. А ако полицаите са били особено старателни, не е невъзможно и да е свършил директно на Гробището за ботове, както наричат от известно време сметището за електроника в покрайнините на града.

Прехапвам замислено долната си устна. Някой със социалното положение и възможностите на Карл Манфред със сигурност може да си позволи много по-висок клас андроид от обикновените домашни помощници масово производство. Макар че досега не изглежда да има някаква закономерност в проявата на девиации спрямо модела и функцията на андроида, вероятно си заслужава да проверим и тази следа.

Отбелязвам си наум да оставим разговора с Манфред за след другите и отново се запътвам към малката кафетерия. Точно преди да вляза, чувам раздразнения глас на Гавин Рийд, който високо нарежда на някого да се размърда. Забавям рязко крачка, когато долавям спокойния отговор не на кого да е, а на Конър:

– Съжалявам, но приемам заповеди единствено от сержант Малкович.

Надниквам иззад ъгъла, тъкмо навреме да видя как Рийд се обръща към униформена полицайка, седнала до една от високите масички, с изражение сякаш иска да каже: „Ти чу ли го това?!“. Миг по-късно Гавин се извръща отново към андроида и внезапно забива юмрук в торса му. Несъзнателно стисвам зъби и едва не връхлитам с гръм и трясък вътре, но се насилвам да остана на място. Моментът е адски неподходящ да давам поводи на Рийд да ми навлече посещение от „Професионални стандарти“. Случайно или не обаче, кучият син явно е уцелил регулатора на тириумната помпа на Конър – един от най-важните биокомпоненти, – защото андроидът се превива и се свлича на коляно, притиснал ръка към тялото си там, където при човек би се намирал стомахът. Единичен удар не би могъл да нанесе сериозни поражения, но силата му явно е била достатъчна да причини краткотраен шок в системите на Конър, може би дори да обърка за микросекунда ритъма на тириумната му помпа. Което обяснява необичайно човешкия начин, по който партньорът ми остава превит за няколко мига – особено предвид че андроидите не изпитват болка.

– Ако нямах по-важни неща за правене в момента, щях добре да те подредя за неподчинение на човешка заповед – изръмжава Рийд и се привежда към Конър. – Не ми се пречкай повече. Следващия път няма да се отървеш толкова лесно.

Дръпвам се рязко назад, така че на излизане от кафетерията Рийд и следващата го полицайка да не разберат, че съм станала свидетел на сцената. Стисвам ядно зъби, когато на минаване край мен Гавин подхвърля с ехидна усмивчица:

– Нов ден в Рая, а, слънчице? Забавлявайте се с пластмасовата ти играчка.

Едва не му отвръщам къде да си завре остроумията, но вместо това се насилвам да го подмина пренебрежително (поне се надявам да изглежда пренебрежително, предвид че днес категорично не съм във форма). Отбелязвам си обаче и тази случка в растящия списък с доказателства, че Гавин Рийд е скапан комплексар. Не виждам друга причина да се прави на мъжкар и пред андроид, който всъщност върши добра работа в разследването, само защото изглежда и звучи като мъж. И да, осъзнавам, че го казвам точно аз, предвид че напоследък настигам Гавин по темерутщина.

Когато влизам в стаята за отдих, Конър вече е на крака и нищо във вида му не издава какво се е случило преди малко. Погледът му се спира на мен, докато приглажда реверите на сакото си, и той пита, сякаш нищо не е станало:

– Как се чувстваш, Мал?

– Няма нужда да ме проверяваш през половин час, тате – промърморвам, вървейки към кафемашината. Когато пускам обичайното си кафе с мляко и допълнително захар, се обръщам и прибавям малко по-меко:

– Бивам, наистина. Ако започна да огъвам крачките, ще си кажа. Отне известно време, но все пак се научих, че никой няма да ми даде медал, ако го играя супер корава, когато всъщност едва гледам.

Конър кимва леко.

– Разполагаме с четири новопостъпили доклада. Откъде предпочиташ да започнем?

– Ресторантът, където е работил вчерашният VS400 – отвръщам, докато отпивам с наслада от горещото ракетно гориво в чашата си. Сещам се за статията за Карл Манфред в Детройт днес. – После имам наум още нещо. Отивам само да взема адресите от компютъра си, можеш направо да ме чакаш при колата.

________

Днес се движим из града с моята хонда. Този път Конър не се опитва да пуска остроумни коментари, докато шофира, забелязал, че си водя записки след всеки разпит. По пътя към последния адрес в списъка ми – болница „Синай Грейс“ – заедно с малкия бележник измъквам и телефона от джоба на якето си и извиквам от полицейската система доклада за снощните събития в имението на Карл Манфред. След като го изчитам, отварям браузъра, за да си сверя набързо часовника за по-известните факти от живота на художника.

Роден през 1963-та, Манфред става водеща фигура в нео-символистичното движение, набрало главозамайваща популярност през 2020-та. Като много артисти, и неговият живот е поредица от възходи и падения в личен план и по отношение на творчеството му, белязани от периоди на злоупотреби с алкохол и наркотици – вероятно след инцидента, който го оставя инвалид. Търсачката още извежда на първите страници с резултати статии отпреди повече от 20 години, когато в медиите явно е гръмнала новината, че Манфред има извънбрачно дете. Липсата на каквито и да е снимки на него и сина му говори, че връзката им явно не е била цветуща. В допълнение ми попада кратък материал отпреди три години, че полицията е задържала Лео Манфред заедно с няколко други младежи за притежание на ред айс*. Явно се е разминал с предупреждение, след като няма полицейско досие.

Зазяпвам се през прозореца на колата, размишлявайки върху прочетеното. Сещам се за чичо Арнолд, по-малкия брат на баща ми, който притежава две картини на Манфред от ранните му години, още преди да стане легенда в художествените среди, и ме е водил по негови изложби. Нямам претенции да разбирам особено от изкуство, но дори за лаик стилът на Манфред е разпознаваем – модерен, но в същото време емоционален и човечен. Не е кой знае каква изненада, че продължава да е известен толкова години след като името му за пръв път се е прочуло. Особено във време като сегашното, когато въпросът за естеството на човечността като че винаги е актуален.

Конър отбива към паркинга на болницата, връщайки ме обратно в реалността, и паркира недалеч от входа за посетители.

– Слушай, мисля, че е по-добре аз да говоря с Манфред – казвам му на излизане от колата. – Не подценявам способностите ти, но моментът вероятно е съкрушителен за него, особено предвид възрастта му. Може би една проява на такт ще помогне да научим нещо повече. Но даже и да не стане точно така, можем да покажем малко уважение.

Конър размисля за момент, докато вървим, после кимва.

– Вероятно това е най-добрият подход в случая.

Влизаме в болницата и се насочваме към рецепцията; време е да се запозная лично с една от живите легенди на Детройт.

Жалко само, че поводът не предполага никаква приповдигнатост.

_________

Фенфикшън по играта Detroit: Become Human; към началото на историята: https://triumpha.wordpress.com/2022/01/01/ex-machina-%d0%b5%d0%bf-i/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s