Archive for the ‘Буламачи’ Category

***

Posted: 30.11.2014 in Буламачи, Ония дни

Само дето вдигнах пушилка около NaNoWriMo… И все още (за пореден път) нямам втора татуировка.

meh.

(Само два кратки безинтересни поста и ще разкажа за пътуването в Чехия, обещавам! Не че на някого му пука де, но докато се наканя да опиша интересните моменти, вече просто няма да ми се пише… А не е като да не ми останаха в сърцето – и страната, и концертът, заради който отидохме, но за това после.)

Дам, изскачам за малко от псевдодраматичните си художествени драсканици-така-между-другото, за да насоля създателите на поредицата Step Up. Като оставим настрана дълбоките философски фантастики и веселите анимации на Дисни и Пиксар, посягам към доста малко други филми и тези за танци са ми едни от любимите. Горе-долу от прогимназията, когато се занимавах за малко и съвсем любителски, искам да танцувам хип-хоп за удоволствие и си го суркам това желание с години… То е и причината да започна да следя такивата филми. По същество не са нищо особено – тийнейджърски истории за хлапетии (или една идея по-големи младежи), които повече от всичко искат да се занимават професионално с танци. Първият „Step Up“, окей, достоверна история за момче от гетото и момиче от училище за изкуства – приятна, реалистична, с лек привкус на драма, и чисто удоволствие за гледане (частите с танците имам предвид). Втората – още по-добре според мен, този път обърната; момичето е „от улиците“, момчето е от същото училище, но този път танцьорите са повече, има повече характери и стилове и историята се върти около състезание по улични танци. Все още реалистична, намирисва леко на носталгия заради спомена за годините в гимназията (не че ми е особено мил спомен де), а и там играе Бриана Евиган, която знам от клипа на Numb на Linkin Park, и приятно се изненадах от факта, че танцува.

И от там нататък поредицата супер ентусиазирано тръгва право надолу (поне в моите очи). Превръща се в повтарящ се сценарий за желанието на група младежи да спечелят състезание по танци, куп лъскави костюми и движения като от клип по MTV, битки между отборите, в който винаги първо „лошите“ доминират, после „добрите“ им натриват носа в кулминацията на състезанието с някакъв супер „невиждан“ елемент (латино танци, помощ от други танцьори, неочакваната поява на мацката, която по-рано е зарязала главния герой…) и драма, драма… да му се додрайфа на човек. Но върхът просто беше „Step Up: All In“, петият в поредицата, който чаках с известно нетърпение от месеци, точно защото събира герои от предните фими (разбирайте пак заради Евиган). По случайност се оказа, че новата ми любов (и за него ще стане въпрос по-нататък 😀 Аз и моите виртуални любови…) също участва във филма, което беше стимулът да го сваля веднага щом видях, че вече има откъде (долен пират!). И тук съвсем чистосърдечно и натурално ще си позволя да възкликна: ей, братче, няма такава тъпня, честно! Не стига, че сюжетът е слаб до болка и половината филм представлява съшита с бели конци компилация от сцени от предишните филми, преработени със сегашните герои, ами и (вече) любимият ми танцьор Стивън „Стиво“ Джоунс играе супер малоумен персонаж… (да бе, знам, фенгърля си – това да не би да изненадва някого? 😀 Brace yourselves, ще се повтаря и занапред, но споко, старая се да го държа под контрол.)

Накратко – Холивуд, спри се, бе! Достатъчно ми беше, че осра едната ми най-любима история, тази за Терминаторите (сценаристите и продуцентите на всичко от третия филм нататък – на разстрел!). Ясно ми е, че от пубертетски филм за танци няма какво много да се очаква като история, но все пак публиката не е съвсем малоумна. Поне така се надявам де, въпреки че оценката 6,1 в IMDB.com за „Step Up: All In“ май ме опровергава… Изобщо няма да се наемам да пиша за всички други любими филми, оплескани с малоумни продължения, че направо… отиде, та се не виде…

 

***

Posted: 31.08.2014 in Буламачи

От ден-два ми бълбукат някакви думи някъде около слънчевия сплит и не успяват да избълбукат навън. Чета насам-натам из нета, побутвам едно книжленце, уж малко, а трудно четимо, от което ми остават двайсетина страници, разбутвам си и паяжините из главата. Даже тук-таме се присещам за истории, запланувани преди десетина години, и като отворя старите работни файлове, ми става едно такова хем мило, хем надъхано…

За кратко. После ми се доспива. Кафето през деня и Mortal Kombat вечер след работа помагат, но за кратко. Някой пак ми е издърпал захранващия кабел от мозъка. Или аз му счупих буксата последния път… не помня.

Млечно-мъгливо. Облачно-памуково едно такова, но без следа от умиление. И малко пресушено. Сухарско. Къде ми е ентусиазмът? За всичко…

I’m Jane’s raging sense of bitter disappointment.

И от време на време се превръщам в подражание на чужди стилове, за кратко. Нищо чудно, че все не съм доволна от писането си. Като погледна навън от собствената си глава, все не виждам изцяло смисъла, и напук, не мога да спра да дращя, да хабя химикалки и трупове на дървета…

И за десерт, нещо странно и розово се случва с дисплея на лаптопа ми точно в този момент. 

Точно розово ли трябваше да е…?

 

 

Знам си, че накрая всичко ще е наред… че всъщност всичко си е наред, просто от време на време го забравям в сухотата на битовизмите си. И все пак ми липсва от време на време някой да ми го напомня.

It’s gonna be alright…

Снощи, порядъчно на градус след приятно събиране с приятели вкъщи, се амбицирах да тракна нова публикация в блога си преди да си легна. Не помня за какво точно мислех да пиша, но има нещо символично във факта, че клавиатурата ми окончателно се отказа от живота точно тогава. Спестила ми е някое и друго тъпо словоблудство. Като това в момента.

И без това не обичам да правя важни неща, ако съм изпила повече от една бира. Колкото и да е странно, винаги влияе по някакъв начин.

Щастлива съм в последните няколко дни. Е, не точно щастлива, но обнадеждена, въпреки поредния брутален блокаж (този е по-брутален от предишните). И въпреки това в някоя от камерите на сърцето ми явно се е образувал плътен възел. Няма друго обяснение за това неприятно чувство. Няма друго обяснение защо думите вече не ми идват отвътре.

Вчера отгърнах корицата на тетрадката си с черновите и погледът ми попадна на един от неколкократно удебеляваните откъси от любими песни, написани на първата страница (навик, превърнал се в традиция за тези тетрадки). И си помислих, че вече не съм deeply disturbed или deeply unhappy.

Само че явно още съм. Просто нещо друго ме накара да го забравя за кратко.

Изкуството е заместител на любовта, каза ми преди време една от най-близките ми приятелки, и НЕ МОЖЕ да я замести. Окей. А истинският живот е заместител на изкуството (обратното сигурно също е вярно, почти чувам как съквартирантката ми, друг много точен, рано узрял човек, възразява точно така). И когато едното липсва, другото е вяло и неискрено.

Може би просто ми е време отново да посегна към настолната ми „За писането: Мемоари на занаята“ на Стивън Кинг. И да препрочета само пасажите от втората част, които вдъхновено и впечатлено съм ограждала с молив при предишни прочити.

Самопоздравявам се с долния откъс от любима песен. Доскоро я развявах насам-натам из най-популярната социална мрежа, мислейки си как бих ухапала с текста един човек… а сега мога единствено да поздравя себе си. Защото времето ми наистина е безполезно. А пилеенето на свободно време явно е вид наркотична зависимост.

…Don’t you feel the raindrops are near
You’re the only tool to break the music
And your time is so useless
And your days are not of muse breaks…

Ла-ла-ла, гнусно самосъжаление. Най-гнусната от всички емоции.

На всичкото отгоре безпричинно ме боли лявото ухо… Мрън.

 

 

ПП. Чаената свещ в малкия син пластмасов свещник до монитора току-що също се предаде и издъхна в дим. Не беше палена отдавна.

Докато го напиша, забравих какъв беше изводът от това.

В стаята ми, пълна с празнота, силуетите на стилизирани предмети бавно се претапят в здрача…

И този ден умря. Извървях поредния неизброен километър, а не стигнах по-близо дори с една идея. Омръзна ми да мисля, омръзна ми да питам „Накъде сега?“… Всеки път, когато се замисля, виждам, че всъщност е безсмислено. Така че заповядах си да спра. Но пак  се чувствам някак си извън живота. Около мен – да не повярваш – най-накрая взе да разцъфтява радост. Хора се намират; едно дете днес пое дъх за първи път и дано всеки следващ дъх да е все по-щастлив за него и родителите му; с пролетта като че ли възкръсват и други неща…

И пак, някъде се крие една малка празнота – безплътна, неназована.

В стаята ми, потъваща във здрача, на цвят мастиленолилав…

(не-лирика от 21-я век)

Дали е случайно, че светът е в ръцете ми, на разстояние от няколко бързи кликвания?

Случайно ли е, че ме „запозна“ точно с теб? Че с твоята поява започна нещо, на което не бях си представяла, че съм способна?

Не е ли случайно… или иронично е някак, че за секунди мога да стигна до теб (пустата му виртуална реалност!)?

Дали е случайно, че сме родени в началото на един и същи месец? Че наричаме нещата с истинските им имена? Че дори заставаме по един и същи начин – ти на сцената, аз – на поредната опашка, пред залата, сред приятели?

А дали е възможно, по същата сляпа ирония моят път с твоя някак да се пресече? (или пък просто пак полудявам)

Случайност? Може би не.