Archive for the ‘Вдъхновения’ Category

…The art is the making of the art and it’s somewhat reflexive and then it’s looking back and commenting on itself…
Brad Delson, „The Art of Meteora“

Без някога да съм се замисляла задълбочено къде бих отишла, ако можех да поема на пътешествие назад във времето, преди малко отново си отговорих, със същата категоричност както преди… хм, може би десетина години. Ако ТАРДИС ей сега се появеше насред трапезарията на квартирата и Доктора изскочеше ухилен отвътре и ме попиташе къде искам да отида „от цялото време и пространство“, хич нямаше да се поколебая, преди да му отговоря:

„Ето тук. В тези 2-3 дни, в които е заснето това. Не ми пука кафета ли ще нося, пода ли ще бърша, или ще тичам насам-натам с разклонители. Искам просто да съм там, когато се случва.“

А после ще го помоля да ме заведе на някой концерт на LP, само дето не съм сигурна на кой; може би в Rock ‘n Roll Hall of Fame или на Rock am Ring (и двата през 2001 г.). Бих пожертвала почти без съжаление още ненаписаните тогава песни от Meteora или New Divide, или другите ми любими от по-късните албуми, за да чуя на живо Forgotten и High Voltage (макар че Доктора с неговите добри две сърца сигурно би се съгласил да ме заведе на още някой по-късен).

Разбира се, че искам да науча как са построени египетските пирамиди.

Разбира се, че искам да видя дали келтски друиди наистина са извършвали ритуали насред Стоунхендж.

Разбира се, че искам да вдишам въздуха на праисторическата Земя.

Не знам дали се разбира, но бих искала да видя и родителите си като младежи, такива, каквито никога няма да ги познавам – просто да надникна иззад някой ъгъл към някоя от срещите им, или пък поотделно, още преди това.

Но въпреки това няма да се замисля.

Вероятно защото в момента повече от всякога намирам себе си в идеята за процеса на създаване на нещо, във водещата тематика „work in progress“ на Meteora (който надделява съвсем на косъм над Hybrid Theory в борбата за любимия ми LP албум, не знам дали окончателно обаче) и горе-долу всяка реплика от филмчето резонира в драскаческото ми сърчице, докато се блъскам из собствения си череп и се чудя какво, по дяволите, да правя точно в този етап от историята.

Мда, май трябваше да започна от тазгодишното NaNoWriMo, а? Преди 15 дни ми се видя ненужно да съобщавам на света с какво съм се захванала (вероятно защото вече два пъти се провалях още в началото из предните години), но ето че вече е средата на ноември, изоставам с около 6000 думи от графика, но въпреки това романът с куцане, препъване и пъшкане някак се движи към целта – 50 000 думи и завършена първа чернова в последния ден на ноември. Поне така ми се иска да вярвам де. Едва ли познаваш човек с по-хаотичен маниер на писане от мен (освен ако и ти самият не си такъв). Всичките ми по-дълги от разказ истории се пишат както те си поискат, от всички възможни посоки, на кратки сцени, маркиращи ключовите моменти (или задръстващи работата с тонове излишни подробности), които после някак си трябва да сглобя в едно цяло.

Ето защо най-старият ми проект за роман е на около 13-14 години, вече са около 5 или 6 (имам предвид тези, по които съм работила сериозно и имам минимум 30-50 страници суров материал; максимумът май отива към 300 и нещо страници), и все още нито един не е завършен.

И ето защо от пети или шести ноември насам се събуждам почти всеки ден с мисълта „Днес съм еди-си-колко думи назад“ или „Днес имам да чета толкова и толкова за работа, после задължително трябва да пиша повече от вчера“.

…и никога досега не съм била толкова ентусиазирана от това как историята се подрежда пред очите ми. Въпреки че това е най-тромавата проза, която съм писала, откакто започнах да дращя историйки за роботи във втори клас. И в същото време ми се разтреперват мартинките при мисълта, че все още не знам какво ще се случи в две трети от романа.

…и защо се наежвам, като погледна корковото табло на стената с разните вдъхновения, снимки на прототипи и бележки и видя списъка с проблемните моменти в историята. (В който преобладават въпроси от типа на „Какъв е смисълът от еди-си-кой герой освен за цвят?“, „Защо, по дяволите, еди-си-кое място е изоставено?“, „Общественото устройство на тази и тази раса или социална група?“) А Linkin Park са толкова в дъното на вдъхновението зад този бъдещ роман, че… всъщност не знам с какво сравнение да завърша изречението. Предполагам, ти е ясно, че думите понякога не стигат, когато нещо те сграбчи за сърцето.

Най-приятното ми полудяване от доста време насам. Дано в края на месеца мога с чиста съвест да отворя онази бутилка вино, която ми подариха за рождения ден през 2015-а и в изблик на вдъхновение нарекох за „деня, в който си завърша първия роман“.

А част от мен винаги ще се надява да чуе характерното бучене и виене на ТАРДИС, въпреки че много добре знае в кой свят живее. Особено след като любимият ми глас в музиката си отиде завинаги.

Обратно на темата, приключвам с поздрав, който отлично описва другата страна на малките ми творчески лудости. Може пък и на теб да ти е познато това състояние, знам ли.

 

…I got a heart full of pain, head full of stress
Handful of anger held in my chest
And everything left’s a waste of time
I hate my rhymes, but hate everyone else’s more

I’m riding on the back of this pressure
Guessing that it’s better I can’t keep myself together
Because all of this stress gave me something to write on
The pain gave me something I could set my sights on

You never forget the blood sweat and tears
The up-hill struggle over years the fear and
Trash talking and the people it was to
And the people that started it just like you…

Advertisements

Късчета от хлебна гума под ноктите и прах от въглен, сажди по картона. Опит за портрет. Петна по масата, по клавиатурата, по носа, там, където се почесах преди малко. Не само зениците му са черни.

Как обаче да нарисувам гласа му…?!

22.09.2014

Докато си събера думите, ще говоря с чужди, които не ми омръзват…

Моят свят
музика и текст: Кирил Маричков

И отново стоя на брега на реката,
и загледал водата замислен мълча.
Тишина и мъгла бавно скапват душата,
младостта отминава както всяка мечта.

И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Как искам да живея в един различен свят!
Не, не ми казвай, че греша – не ме дърпай назад.
Моят път не е твоя, нека сам да вървя.
Нека с риск да пропадна, поне за миг полетя.

Моят свят не е твоя, искам сам да вървя!
Но преди да пропадна, поне за миг да полетя!

 

 

Finding beauty in the dissonance…

Tool

Около луминесцентната пура се завъртя молец – веднъж, два пъти, кацна за миг и отново запърха. Глупаво насекомо, как ли изобщо бе оцеляло в тая циментова джунгла, за да се завре точно тук, точно тази нощ? Наблюдава го разсеяно няколко мига, потраквайки с пръсти по ръба на изключения кибердек, после стана и взе преполовения пакет цигари от масата. Пушеше и гледаше слабия трафик по улицата долу през мръсното стъкло на прозореца. Някъде по средата на цигарата някой заблъска по вратата.

-Нюмарк. Нюмарк, измъкни си гъза навън, трябва да говорим!

Подсмихна се и тръсна пепелта на пода.

-Не и тази нощ, друже – гласът му скърцаше от цигарите и дните мълчание.

Нощ като всяка друга в Спрол. По нищо неразличима от онази преди седем години, когато си тръгна само с една раница на гръб. Споменът сви стомаха му в гореща оловна топка и възпламени старите емоции, умишлено заринати под тонове пепел и часове в киберпространството. Мислеше си, че ги е заличил. Всичко избледняваше с времето. Тези обаче още ритаха срещу забравата.

Разтърка горящите си очи и издиша дима. Всяка една кофти вечер от тогава насам, всичките моменти на неочаквано скапано настроение, цялото търсене – искаше му се да го отрече, но в дъното на всичко бе една-единствена липса, която така и не бе избледняла. И тази нощ жилеше със същата сила както преди седем години.

Анджи.

07.02.2016
“Final Home”
DJ Krush and Esthero

Почти бях забравила за това. Когато ми хрумна, имах доста повече наум (май), но, естествено, не седнах да го напиша тогава, затова впоследствие излезе само толкова. Не си заслужава да го нарека „реверанс към Уилям Гибсън“, но идеята ми беше такава. Боби Нюмарк и Анджи са герои от „Нулев брояч“, втората част на трилогията за Спрол и продължение на „Невромантик“, книгата, която не ми даваше мира доста време след първия прочит и май доживот ще ми е в челната тройка на любимите романи.

Цялата трилогия („Невромантик“, „Нулев брояч“, „Мона Лиза Овърдрайв“) ми е много дълбоко и под кожата, и в сърцето. Без да се прехласвам и припадам от емоции, попрочела съм немалко добра фантастика, но досега не съм попадала на автор, който да ме е грабвал като Гибсън. (Меко казано – помня нощта в 51-и блок в Студентски град, в трети курс… а може и да е било предходната година, в 41-и, нещата все ми се сливат, – когато си дочетох последната глава на светлината на нощната лампа, със спящите ми съквартирантки в стаята, затворих книгата с усещането, че ми гори мозъкът, и си помислих нещо от сорта на: „Ебаси… никога няма да мога да пиша така“. Даже без удивителна, просто факт.)

Естествено, не притежавам никакви права върху героите.

…The light that fueled our fire then has burned a hole between us so
We cannot seem to reach an end crippling our communication…

Самотен отшелник слезе от планината и се превърна в бог, защото неговото време бе дошло.

Имаше история преди думите, но тя се изгуби за всички, които дойдоха после и не знаеха да четат със затворените си очи, с другото си аз, отвъд сетивата. Имаше слово преди писмеността и то се изгуби в потока безсмислици, който плисна след епохите на просвещение.

Имаше образи преди гладните очи на камерите, но те се изгубиха в дигиталния поток след това, за да догарят в умовете на последните пре-холографски деца. Тяхната младост остана завинаги непознаваема за децата им, откърмени със стотици кадри, поглъщащи, обезсмислящи дори онези със смисъл.

Имаше думи преди отчуждението на дигиталната мигновеност, думи, чието ехо кънти в далечината над безвъзвратно повредените сектори външна памет…

Самотен отшелник слезе от планината и, макар и бог, потъна в тълпата, пое по безименни пътища, заличени от неонови блясъци и многоцветни изображения. И други се сляха с потока съдби, следвайки посоки, познати само на шепа, пресичащи пътищата си в белязаните дни на лунните календари, разменящи само поглед, преди отново да се разделят в потока от дигитални псевдовечности, от които никой не ще се интересува само след няколко поколения…

13.10.2016

…I know the pieces fit ’cause I watched them tumble down
No fault, none to blame, it doesn’t mean I don’t desire to
Point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance…

Имената в заглавието вероятно нищо не ви говорят, но точно затова съм тук. 🙂 Става въпрос за един малък, независим американски музикален лейбъл и основателят му, който е причината да открия една от най-големите си музикални любови. Някога преди съм писала за Celldweller, може би и за Blue Stahli, със сигурност съм споделяла техни песни в не една и две публикации, но нито сте длъжни да следите блога, нито да помните какви глупости сте прочели в него, така че ето мъничко (ама наистина!) факти. Зад горните имена на мултижанрови музикални проекти стоят двама различни души, Клейтън Скот (Celldweller) и Брет Отри (Blue Stahli), които поотделно правят жестока музика на принципа one man show – всеки сам си пише текстовете и музиката, сам записва вокали и какво ли още не, колаборират си от време на време, свирят заедно по шоута и са част от лейбъла на Celldweller – FiXT Music, под чиято шапка вече се появяват все повече артисти. За популяризиране на музиката си и другите проекти – защото дейността им вече не се свежда само до музика – разчитат основно на интернет, социалните мрежи и ентусиазираните си фенове, които също малко по малко стават все повече. Нещото, което много ги издигна в очите ми е, че точно поради гореизброените причини се стараят да поддържат връзка и да общуват постоянно с феновете си. Особено за Blue Stahli от опит мога да кажа, че се старае да не пренебрегне никого – само на мен ми е отговарял близо десетина пъти на коментари във Фейсбук от 2011-а, когато го открих, насам. При това и двамата са едни такива шантави типажи, с които няма как да ти е скучно. А музиката, която правят, трудно може да се опише с 2-3 думи, защото представлява комбинация от какви ли не жанрове с пристрастия към електроника и тежки китари. Обикновено е агресивна и надъхваща, но понякога става дори забавна или меланхолична по свой си начин. (А Blue Stahli дори твърди, че целта му е да прави музика, която „да те мотивира сам да се изправиш срещу армия“.)

Бла-бла-бла, пак взех да словоблудствам, по същество. Съвсем наскоро екипът на FiXT подхвана кампания (отново главно във Фейсбук) за популяризиране на артистите им по цял свят, като предложиха на феновете да се запишат в международен street team, обединен в затворена Фейсбук група, в която хората могат да си общуват свободно и от време на време получават лесно изпълними задачки, като например писане на ревюта за албуми в iTunes, споделяне на линкове към песни и т.н. Познайте кой се писа доброволец след съвсем кратко замисляне и в момента изпълнява една от въпросните мисии. 🙂 Точно така. Мисията? Да си изберем и споделим любим ремикс от съвсем нов албум изцяло с ремикси на Celldweller и линк къде хората могат да го чуят. Няма да ви занимавам с моите любими ремикси, направо ви предлагам албума. Пък ако ви хареса, още по-добре. Засега като че ли сме само двама души в българския street team, но интересните времена предстоят. 🙂

 

ПП. Добре де, ще изкажа пристрастие към ремикса на Lost in Time на KJ Sawka (който пък освен като музикален продуцент е известен и като барабаниста на другата ми болезнено любима група, Pendulum, и на триото Destroid). Но съвсем не е единственият забележителен в албума!

Мъж.

Жена.

Клуб в сърцето на града. Музика на живо.

Тя не го познава. Той никога не е виждал лицето й сред другите пред сцената. Но в седемнайсет прости стиха разказва история, която й е твърде позната. История за град, който остави след себе си, за спомени, които се опитва да прокуди. За поле с диворастящи цветя отвъд последните сгради, където децата си задават въпроси, лежейки в тревата, и чакат да видят отговора, написан в облаците. История за пътища, коли, грим и различни дрехи, за места и лица. За спане на пейка в парка. За студено утро и чаша кафе, купена с последните монети. За стая в скъп хотел, добре поддържана, безлична.

Нейната история. Поне част.

Случайност е, че разбира езика, на който мъжът пее. Някога, почти дете, пожела да го научи. От години не го е говорила.

Нима сюжетът е толкова изтъркан? Нима не само нейният живот звучи като евтина драма?

Нима някой друг, някъде, точно в този момент не спи на друга пейка, понесъл в сърцето и в съня си всички онези мечти, които не искат и не искат да умират с времето?

Мъжът е в черно. Тя е в черно. Може би погледите им се срещат. Може би – не. Той носи тъмни очила в приглушената светлина на клуба.

Дали прикрива последствията от тежка нощ в някоя друга хотелска стая, след друго участие? Дали така намира пътя си към музиката? Дали когато всички лица са опростени до първични белези, когато няма разсейващи подробности, дали тогава не чува най-добре хармонията между гласа си и съпровода?

Дали просто не играе роля, там, на сцената? Дали утре няма да е сив и скучен като всички други?

Тя се обръща и се шмугва през танцуващите тела, навън, преди последния припев. За малко не настъпва подгъва на роклята си, за малко не изблъсква питието от ръката на някакво момче, за малко да си счупи токчето по стълбите. Бяга, преди да е получила възможност да отиде да го заговори, щом слезе от сцената. Да го попита защо разказа нейната история пред всички тези хора. Няма ли срам?

Не иска да запомни гласа му, макар че би го слушала отново. Не иска да го свързва с лицето и тъмните очила, с думите и сцената на точно този клуб, точно в тази нощ, ако го чуе по радиото, от телевизора в някой магазин. Опитва се да не запомни думите, но последният дочут стих отеква в нея и нещо някъде в гърдите й се свива в малка, плътна, боляща топка, в бяло джудже, изтляло и студено.

Навън, звездите над града се крият сред лъчи неон в цветовете на нечии среднощни халюцинации.

 

 15.04.2015