Archive for the ‘Мигове’ Category

…Красива картинка е. Виждам я всеки път, когато звучи точно този куплет, въпреки че трябва да мисля за хореографията. Слънчев следобед. Семеен дом. Две деца с раници, подтичващи надолу по улицата. Мъж, наближаващ средна възраст, до оградата – обръща се към къщата и се усмихва на силуета в рамката на вратата с любовта на години брак. Споделена история, започнала тривиално. Като спомен от вече живян живот, най-странното, ярко дежавю, което не съм си представяла, че ще изпитам, оцветено в топли багри, като мечтите на почти всеки човек – сигурност, спокойствие в рутината на убеждението, че искаш да споделиш живота си с един-единствен човек, да предадеш нататък уроците, на които животът те е научил…

Мразя я. И песента, и картинката – всяка сладка подробност в нея, всеки полъх на топлота. Мразя ги с необяснима, болезнена, ирационална омраза. Не от завист или самота, или чувство на обреченост. Просто ги мразя, мразя идеята. Защото точно зад ъгъла – не точно в този момент, но може би в следващия или по-следващия – дебне друг живот, в по-различни, ярки, разнообразни краски. Живот, в който краят на пътя не е ясен и това е най-хубавото. В който нищо не е решено, нищо не е сигурно освен една-единствена цел, която винаги е била ядрото му, двигателят на всеки стремеж, причината за почти всяка безсънна нощ от години.
Живот на вълк-единак, тичащ сам в нощта по диря, известна само нему. Може би някъде там, след години, има семейство, деца, собствено място под слънцето, с което да се обвържеш доживот… а може би не. Не това е важното.

От неизвестността на този избор израства друга, дива красота. Заради която обичам идеята за него…

11.03.2017

Докато си събера думите, ще говоря с чужди, които не ми омръзват…

Моят свят
музика и текст: Кирил Маричков

И отново стоя на брега на реката,
и загледал водата замислен мълча.
Тишина и мъгла бавно скапват душата,
младостта отминава както всяка мечта.

И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Как искам да живея в един различен свят!
Не, не ми казвай, че греша – не ме дърпай назад.
Моят път не е твоя, нека сам да вървя.
Нека с риск да пропадна, поне за миг полетя.

Моят свят не е твоя, искам сам да вървя!
Но преди да пропадна, поне за миг да полетя!

 

 

Finding beauty in the dissonance…

Tool

Около луминесцентната пура се завъртя молец – веднъж, два пъти, кацна за миг и отново запърха. Глупаво насекомо, как ли изобщо бе оцеляло в тая циментова джунгла, за да се завре точно тук, точно тази нощ? Наблюдава го разсеяно няколко мига, потраквайки с пръсти по ръба на изключения кибердек, после стана и взе преполовения пакет цигари от масата. Пушеше и гледаше слабия трафик по улицата долу през мръсното стъкло на прозореца. Някъде по средата на цигарата някой заблъска по вратата.

-Нюмарк. Нюмарк, измъкни си гъза навън, трябва да говорим!

Подсмихна се и тръсна пепелта на пода.

-Не и тази нощ, друже – гласът му скърцаше от цигарите и дните мълчание.

Нощ като всяка друга в Спрол. По нищо неразличима от онази преди седем години, когато си тръгна само с една раница на гръб. Споменът сви стомаха му в гореща оловна топка и възпламени старите емоции, умишлено заринати под тонове пепел и часове в киберпространството. Мислеше си, че ги е заличил. Всичко избледняваше с времето. Тези обаче още ритаха срещу забравата.

Разтърка горящите си очи и издиша дима. Всяка една кофти вечер от тогава насам, всичките моменти на неочаквано скапано настроение, цялото търсене – искаше му се да го отрече, но в дъното на всичко бе една-единствена липса, която така и не бе избледняла. И тази нощ жилеше със същата сила както преди седем години.

Анджи.

07.02.2016
“Final Home”
DJ Krush and Esthero

Почти бях забравила за това. Когато ми хрумна, имах доста повече наум (май), но, естествено, не седнах да го напиша тогава, затова впоследствие излезе само толкова. Не си заслужава да го нарека „реверанс към Уилям Гибсън“, но идеята ми беше такава. Боби Нюмарк и Анджи са герои от „Нулев брояч“, втората част на трилогията за Спрол и продължение на „Невромантик“, книгата, която не ми даваше мира доста време след първия прочит и май доживот ще ми е в челната тройка на любимите романи.

Цялата трилогия („Невромантик“, „Нулев брояч“, „Мона Лиза Овърдрайв“) ми е много дълбоко и под кожата, и в сърцето. Без да се прехласвам и припадам от емоции, попрочела съм немалко добра фантастика, но досега не съм попадала на автор, който да ме е грабвал като Гибсън. (Меко казано – помня нощта в 51-и блок в Студентски град, в трети курс… а може и да е било предходната година, в 41-и, нещата все ми се сливат, – когато си дочетох последната глава на светлината на нощната лампа, със спящите ми съквартирантки в стаята, затворих книгата с усещането, че ми гори мозъкът, и си помислих нещо от сорта на: „Ебаси… никога няма да мога да пиша така“. Даже без удивителна, просто факт.)

Естествено, не притежавам никакви права върху героите.

Сънувам накъдрени пясъци и отдръпващо се море под небе в неопределен нюанс на синьото. Сънувам измамно непознати лица и тук-там по прегръдка, която отшумява дълго след като се пробудя в другия свят, онзи с правилата. Сънувам морето и залива, и моста, такива, каквито не са, каквито няма да бъдат. И съм все така изгубена между потъмнели водорасли и плаж без мидени черупки, там, където нищо не е същото, но всичко е безкрайно познато…

 

06.03.2016

***

Posted: 24.02.2016 in Мигове

Прозорецът. И профил в златно. Неделен залез с дъх на хубав тютюн, познат и далеч по-малко неприятен. Безглаголно време в най-безсмисления по програма следобед, непознато спокойствие, охранявано от зеленоока котка, с която се гледаме изучаващо.

В мислите си съм на същото място, в различна, паралелна вселена, където имаме обща песен, макар да се виждаме средно по веднъж на седмица-две. И кракенът в сърцето ми е в покой дори само от тази представа, укротен за кратко от зеленооката котешка хипноза и познатите нюанси в гласа на златистия силует.

Безглаголна ли бе тази неделя?

Не мисля.

 

07.02.2016

В стомаха ми една-единствена пеперуда с криле в черно и циановосиньо пърха френетично, блъскането й насам-натам резонира чак в ребрата ми…

Спри се, глупаво насекомо. Поне да знаеше за какво изобщо са тия лупинги…

 

„Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!“

Воланд, „Майстора и Маргарита“

Любим цитат, който за първи път чух от Агамоница в разговор за един мой разказ. Тази вечер – в памет на един прекрасен човек, който си отиде внезапно и нелепо, както тези неща обикновено се случват, но когото имах щастието да познавам. И защото, макар да знаем, че всички сме тръгнали към един и същи край на историята, частичка от нас винаги ще го отрича, винаги сляпо ще вярва, че ще живее вечно, че краят е някъде далеч, далеч в някакво абстрактно бъдеще…

А истината… е, има ли нужда да го казвам?

Но… продължаваме напред, всеки сам понесъл болките и радостите си.

 

 

„The Show Must Go On“
Queen

Empty spaces – what are we living for
Abandoned places – I guess we know the score
On and on, does anybody know what we are looking for…
Another hero, another mindless crime
Behind the curtain, in the pantomime
Hold the line, does anybody want to take it anymore
The show must go on,
The show must go on
Inside my heart is breaking
My make-up may be flaking
But my smile still stays on.
Whatever happens, I’ll leave it all to chance
Another heartache, another failed romance
On and on, does anybody know what we are living for?
I guess I’m learning, I must be warmer now
I’ll soon be turning, round the corner now
Outside the dawn is breaking
But inside in the dark I’m aching to be free
The show must go on
The show must go on
Inside my heart is breaking
My make-up may be flaking
But my smile still stays on
My soul is painted like the wings of butterflies
Fairytales of yesterday will grow but never die
I can fly – my friends
The show must go on
The show must go on
I’ll face it with a grin
I’m never giving in
On – with the show –
I’ll top the bill, I’ll overkill
I have to find the will to carry on
On with the –
On with the show –
The show must go on…