Archive for the ‘Музика’ Category

…The art is the making of the art and it’s somewhat reflexive and then it’s looking back and commenting on itself…
Brad Delson, „The Art of Meteora“

Без някога да съм се замисляла задълбочено къде бих отишла, ако можех да поема на пътешествие назад във времето, преди малко отново си отговорих, със същата категоричност както преди… хм, може би десетина години. Ако ТАРДИС ей сега се появеше насред трапезарията на квартирата и Доктора изскочеше ухилен отвътре и ме попиташе къде искам да отида „от цялото време и пространство“, хич нямаше да се поколебая, преди да му отговоря:

„Ето тук. В тези 2-3 дни, в които е заснето това. Не ми пука кафета ли ще нося, пода ли ще бърша, или ще тичам насам-натам с разклонители. Искам просто да съм там, когато се случва.“

А после ще го помоля да ме заведе на някой концерт на LP, само дето не съм сигурна на кой; може би в Rock ‘n Roll Hall of Fame или на Rock am Ring (и двата през 2001 г.). Бих пожертвала почти без съжаление още ненаписаните тогава песни от Meteora или New Divide, или другите ми любими от по-късните албуми, за да чуя на живо Forgotten и High Voltage (макар че Доктора с неговите добри две сърца сигурно би се съгласил да ме заведе на още някой по-късен).

Разбира се, че искам да науча как са построени египетските пирамиди.

Разбира се, че искам да видя дали келтски друиди наистина са извършвали ритуали насред Стоунхендж.

Разбира се, че искам да вдишам въздуха на праисторическата Земя.

Не знам дали се разбира, но бих искала да видя и родителите си като младежи, такива, каквито никога няма да ги познавам – просто да надникна иззад някой ъгъл към някоя от срещите им, или пък поотделно, още преди това.

Но въпреки това няма да се замисля.

Вероятно защото в момента повече от всякога намирам себе си в идеята за процеса на създаване на нещо, във водещата тематика „work in progress“ на Meteora (който надделява съвсем на косъм над Hybrid Theory в борбата за любимия ми LP албум, не знам дали окончателно обаче) и горе-долу всяка реплика от филмчето резонира в драскаческото ми сърчице, докато се блъскам из собствения си череп и се чудя какво, по дяволите, да правя точно в този етап от историята.

Мда, май трябваше да започна от тазгодишното NaNoWriMo, а? Преди 15 дни ми се видя ненужно да съобщавам на света с какво съм се захванала (вероятно защото вече два пъти се провалях още в началото из предните години), но ето че вече е средата на ноември, изоставам с около 6000 думи от графика, но въпреки това романът с куцане, препъване и пъшкане някак се движи към целта – 50 000 думи и завършена първа чернова в последния ден на ноември. Поне така ми се иска да вярвам де. Едва ли познаваш човек с по-хаотичен маниер на писане от мен (освен ако и ти самият не си такъв). Всичките ми по-дълги от разказ истории се пишат както те си поискат, от всички възможни посоки, на кратки сцени, маркиращи ключовите моменти (или задръстващи работата с тонове излишни подробности), които после някак си трябва да сглобя в едно цяло.

Ето защо най-старият ми проект за роман е на около 13-14 години, вече са около 5 или 6 (имам предвид тези, по които съм работила сериозно и имам минимум 30-50 страници суров материал; максимумът май отива към 300 и нещо страници), и все още нито един не е завършен.

И ето защо от пети или шести ноември насам се събуждам почти всеки ден с мисълта „Днес съм еди-си-колко думи назад“ или „Днес имам да чета толкова и толкова за работа, после задължително трябва да пиша повече от вчера“.

…и никога досега не съм била толкова ентусиазирана от това как историята се подрежда пред очите ми. Въпреки че това е най-тромавата проза, която съм писала, откакто започнах да дращя историйки за роботи във втори клас. И в същото време ми се разтреперват мартинките при мисълта, че все още не знам какво ще се случи в две трети от романа.

…и защо се наежвам, като погледна корковото табло на стената с разните вдъхновения, снимки на прототипи и бележки и видя списъка с проблемните моменти в историята. (В който преобладават въпроси от типа на „Какъв е смисълът от еди-си-кой герой освен за цвят?“, „Защо, по дяволите, еди-си-кое място е изоставено?“, „Общественото устройство на тази и тази раса или социална група?“) А Linkin Park са толкова в дъното на вдъхновението зад този бъдещ роман, че… всъщност не знам с какво сравнение да завърша изречението. Предполагам, ти е ясно, че думите понякога не стигат, когато нещо те сграбчи за сърцето.

Най-приятното ми полудяване от доста време насам. Дано в края на месеца мога с чиста съвест да отворя онази бутилка вино, която ми подариха за рождения ден през 2015-а и в изблик на вдъхновение нарекох за „деня, в който си завърша първия роман“.

А част от мен винаги ще се надява да чуе характерното бучене и виене на ТАРДИС, въпреки че много добре знае в кой свят живее. Особено след като любимият ми глас в музиката си отиде завинаги.

Обратно на темата, приключвам с поздрав, който отлично описва другата страна на малките ми творчески лудости. Може пък и на теб да ти е познато това състояние, знам ли.

 

…I got a heart full of pain, head full of stress
Handful of anger held in my chest
And everything left’s a waste of time
I hate my rhymes, but hate everyone else’s more

I’m riding on the back of this pressure
Guessing that it’s better I can’t keep myself together
Because all of this stress gave me something to write on
The pain gave me something I could set my sights on

You never forget the blood sweat and tears
The up-hill struggle over years the fear and
Trash talking and the people it was to
And the people that started it just like you…

Advertisements

…Красива картинка е. Виждам я всеки път, когато звучи точно този куплет, въпреки че трябва да мисля за хореографията. Слънчев следобед. Семеен дом. Две деца с раници, подтичващи надолу по улицата. Мъж, наближаващ средна възраст, до оградата – обръща се към къщата и се усмихва на силуета в рамката на вратата с любовта на години брак. Споделена история, започнала тривиално. Като спомен от вече живян живот, най-странното, ярко дежавю, което не съм си представяла, че ще изпитам, оцветено в топли багри, като мечтите на почти всеки човек – сигурност, спокойствие в рутината на убеждението, че искаш да споделиш живота си с един-единствен човек, да предадеш нататък уроците, на които животът те е научил…

Мразя я. И песента, и картинката – всяка сладка подробност в нея, всеки полъх на топлота. Мразя ги с необяснима, болезнена, ирационална омраза. Не от завист или самота, или чувство на обреченост. Просто ги мразя, мразя идеята. Защото точно зад ъгъла – не точно в този момент, но може би в следващия или по-следващия – дебне друг живот, в по-различни, ярки, разнообразни краски. Живот, в който краят на пътя не е ясен и това е най-хубавото. В който нищо не е решено, нищо не е сигурно освен една-единствена цел, която винаги е била ядрото му, двигателят на всеки стремеж, причината за почти всяка безсънна нощ от години.
Живот на вълк-единак, тичащ сам в нощта по диря, известна само нему. Може би някъде там, след години, има семейство, деца, собствено място под слънцето, с което да се обвържеш доживот… а може би не. Не това е важното.

От неизвестността на този избор израства друга, дива красота. Заради която обичам идеята за него…

11.03.2017

Докато си събера думите, ще говоря с чужди, които не ми омръзват…

Моят свят
музика и текст: Кирил Маричков

И отново стоя на брега на реката,
и загледал водата замислен мълча.
Тишина и мъгла бавно скапват душата,
младостта отминава както всяка мечта.

И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Как искам да живея в един различен свят!
Не, не ми казвай, че греша – не ме дърпай назад.
Моят път не е твоя, нека сам да вървя.
Нека с риск да пропадна, поне за миг полетя.

Моят свят не е твоя, искам сам да вървя!
Но преди да пропадна, поне за миг да полетя!

 

 

Не съм съвсем честна със себе си. В името на достоверността на тази и всяка следваща история трябва да призная, че в онази нощ пробих дупка в собственото си сърце, за да мога да продължа нататък с отработеното спокойствие, превърнало се в запазената ми марка. Напрежението се покачваше твърде бързо, а нямаше много какво да направя, седнала пред компютъра в стаята си, малко преди полунощ. Както обикновено в студените вечери, от зле уплътнената дограма и процепа под вратата, достатъчно широк да прескоча до Нарния за следобеден чай с г-н Тумнус, ставаше течение и завихряше някакви пориви право в гръдния ми кош. Чаената свещ догаряше в синьото стъклено бурканче, а от тонколоните звучеше новооткритата любов. После кавърът… и внезапно напрежението, смазващо с тежестта на десет атмосфери, а прясно подостреният молив все така лежеше до неотворения скицник, снимката – все така замръзнала на десктопа в очакване поне да скицирам портрета, от който отдавна бягам.

Не за първи път се наложи да използвам скалпела от една друга песен. Вместо упойка – познатият глас и непознати строфи. Бързо, чисто и силно като среднощно желание. После налягането се изравни, а поривите внезапно просвириха през още един тунел в пулсиращата мускулна тъкан

 

 

 

 

Ще ми се да можех да вдигна телефона и да му дръпна едно конско, ей така, по никое време, като на приятел, че няма студийна версия на това…

 

Имената в заглавието вероятно нищо не ви говорят, но точно затова съм тук. 🙂 Става въпрос за един малък, независим американски музикален лейбъл и основателят му, който е причината да открия една от най-големите си музикални любови. Някога преди съм писала за Celldweller, може би и за Blue Stahli, със сигурност съм споделяла техни песни в не една и две публикации, но нито сте длъжни да следите блога, нито да помните какви глупости сте прочели в него, така че ето мъничко (ама наистина!) факти. Зад горните имена на мултижанрови музикални проекти стоят двама различни души, Клейтън Скот (Celldweller) и Брет Отри (Blue Stahli), които поотделно правят жестока музика на принципа one man show – всеки сам си пише текстовете и музиката, сам записва вокали и какво ли още не, колаборират си от време на време, свирят заедно по шоута и са част от лейбъла на Celldweller – FiXT Music, под чиято шапка вече се появяват все повече артисти. За популяризиране на музиката си и другите проекти – защото дейността им вече не се свежда само до музика – разчитат основно на интернет, социалните мрежи и ентусиазираните си фенове, които също малко по малко стават все повече. Нещото, което много ги издигна в очите ми е, че точно поради гореизброените причини се стараят да поддържат връзка и да общуват постоянно с феновете си. Особено за Blue Stahli от опит мога да кажа, че се старае да не пренебрегне никого – само на мен ми е отговарял близо десетина пъти на коментари във Фейсбук от 2011-а, когато го открих, насам. При това и двамата са едни такива шантави типажи, с които няма как да ти е скучно. А музиката, която правят, трудно може да се опише с 2-3 думи, защото представлява комбинация от какви ли не жанрове с пристрастия към електроника и тежки китари. Обикновено е агресивна и надъхваща, но понякога става дори забавна или меланхолична по свой си начин. (А Blue Stahli дори твърди, че целта му е да прави музика, която „да те мотивира сам да се изправиш срещу армия“.)

Бла-бла-бла, пак взех да словоблудствам, по същество. Съвсем наскоро екипът на FiXT подхвана кампания (отново главно във Фейсбук) за популяризиране на артистите им по цял свят, като предложиха на феновете да се запишат в международен street team, обединен в затворена Фейсбук група, в която хората могат да си общуват свободно и от време на време получават лесно изпълними задачки, като например писане на ревюта за албуми в iTunes, споделяне на линкове към песни и т.н. Познайте кой се писа доброволец след съвсем кратко замисляне и в момента изпълнява една от въпросните мисии. 🙂 Точно така. Мисията? Да си изберем и споделим любим ремикс от съвсем нов албум изцяло с ремикси на Celldweller и линк къде хората могат да го чуят. Няма да ви занимавам с моите любими ремикси, направо ви предлагам албума. Пък ако ви хареса, още по-добре. Засега като че ли сме само двама души в българския street team, но интересните времена предстоят. 🙂

 

ПП. Добре де, ще изкажа пристрастие към ремикса на Lost in Time на KJ Sawka (който пък освен като музикален продуцент е известен и като барабаниста на другата ми болезнено любима група, Pendulum, и на триото Destroid). Но съвсем не е единственият забележителен в албума!

Мъж.

Жена.

Клуб в сърцето на града. Музика на живо.

Тя не го познава. Той никога не е виждал лицето й сред другите пред сцената. Но в седемнайсет прости стиха разказва история, която й е твърде позната. История за град, който остави след себе си, за спомени, които се опитва да прокуди. За поле с диворастящи цветя отвъд последните сгради, където децата си задават въпроси, лежейки в тревата, и чакат да видят отговора, написан в облаците. История за пътища, коли, грим и различни дрехи, за места и лица. За спане на пейка в парка. За студено утро и чаша кафе, купена с последните монети. За стая в скъп хотел, добре поддържана, безлична.

Нейната история. Поне част.

Случайност е, че разбира езика, на който мъжът пее. Някога, почти дете, пожела да го научи. От години не го е говорила.

Нима сюжетът е толкова изтъркан? Нима не само нейният живот звучи като евтина драма?

Нима някой друг, някъде, точно в този момент не спи на друга пейка, понесъл в сърцето и в съня си всички онези мечти, които не искат и не искат да умират с времето?

Мъжът е в черно. Тя е в черно. Може би погледите им се срещат. Може би – не. Той носи тъмни очила в приглушената светлина на клуба.

Дали прикрива последствията от тежка нощ в някоя друга хотелска стая, след друго участие? Дали така намира пътя си към музиката? Дали когато всички лица са опростени до първични белези, когато няма разсейващи подробности, дали тогава не чува най-добре хармонията между гласа си и съпровода?

Дали просто не играе роля, там, на сцената? Дали утре няма да е сив и скучен като всички други?

Тя се обръща и се шмугва през танцуващите тела, навън, преди последния припев. За малко не настъпва подгъва на роклята си, за малко не изблъсква питието от ръката на някакво момче, за малко да си счупи токчето по стълбите. Бяга, преди да е получила възможност да отиде да го заговори, щом слезе от сцената. Да го попита защо разказа нейната история пред всички тези хора. Няма ли срам?

Не иска да запомни гласа му, макар че би го слушала отново. Не иска да го свързва с лицето и тъмните очила, с думите и сцената на точно този клуб, точно в тази нощ, ако го чуе по радиото, от телевизора в някой магазин. Опитва се да не запомни думите, но последният дочут стих отеква в нея и нещо някъде в гърдите й се свива в малка, плътна, боляща топка, в бяло джудже, изтляло и студено.

Навън, звездите над града се крият сред лъчи неон в цветовете на нечии среднощни халюцинации.

 

 15.04.2015

Май вече ми трябва тефтерче. Малко тефтерче с облечени в изкуствена кожа корици. Вероятно измачкано от носене в раницата, в задния, страничния, вътрешния джоб, с пооръфани краища, страниците с обикновени широки редове. Тефтерче за изводи. За никому ненужни размисли, защото живеем във времето на ежедневно споделяните премъдрости.
Не дневник. Не телефонен указател. Не дори за работа. Просто тефтерче за изводи. От чийто страници вероятно ще изпадат подобни думи:

Почти във всички любовни истории има по една червена рокля. И ярко червило в тон с лака за нокти. Може би дори с обувките.

Понякога в най-силните си моменти казваш най-нелепите неща. И после се чудиш дали другият изобщо се е замислил върху това какви глупости си смелил.

И мъжът с котката… стой настрана от мъжа с котката. (Без удивителни в края на изречението, но подчертано дебело, със зигзаговиден размах.) Без значение какъв чаровник може да е, когато иска или когато дори не му минава през ума да се опитва. 
Стой настрана от мъжа с котката.

***

От вчера танцувам в различен ритъм. Открих по нов начин първата си музикална любов. И спонтанно се заех да пресъздам „както трябва“ първия си, по детски смело и безотговорно изплагиатстван „роман“, в който дори се появяваше един Жан-Люк Пикар от „Стар трек“, без никаква промяна. (Как да не плесна тук една смееща се емотикона? 😀 Така, искрено, дори без подигравка към около 14 години по-младото ми „аз“, в чийто свят няма такива усложнения като авторски права.) Четиримата основни герои оцеляха почти в същия вид (е, една идея по-малко стилизирани и идеализирани). Само Франсис стана Франсиско – все пак си беше италианец от самото начало. И по случайност взе да носи шапка с козирка върху бръснатия си скалп. (В което обаче припознавам Joker от Mass Effect, защото по случайност и двамата са космически пилоти. И вероятно е детайл, който ще си остане маркиран само за собственото ми вътрешно зрение, но не и в текста. Все пак капитан Пикар е само един, а аз вече съм малко по-голяма. Уж.)

Още един извод за тефтерчето. Детството просто е твърде важно. Някои любими неща от детството остават доживот. Per sempre. (За лошите няма да говоря.)

Все някога ще проговоря италиански. Друг реверанс към детството ми, по което рядко се умилявам.