Archive for the ‘Нещата от живота’ Category

„Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!“

Воланд, „Майстора и Маргарита“

Любим цитат, който за първи път чух от Агамоница в разговор за един мой разказ. Тази вечер – в памет на един прекрасен човек, който си отиде внезапно и нелепо, както тези неща обикновено се случват, но когото имах щастието да познавам. И защото, макар да знаем, че всички сме тръгнали към един и същи край на историята, частичка от нас винаги ще го отрича, винаги сляпо ще вярва, че ще живее вечно, че краят е някъде далеч, далеч в някакво абстрактно бъдеще…

А истината… е, има ли нужда да го казвам?

Но… продължаваме напред, всеки сам понесъл болките и радостите си.

 

 

„The Show Must Go On“
Queen

Empty spaces – what are we living for
Abandoned places – I guess we know the score
On and on, does anybody know what we are looking for…
Another hero, another mindless crime
Behind the curtain, in the pantomime
Hold the line, does anybody want to take it anymore
The show must go on,
The show must go on
Inside my heart is breaking
My make-up may be flaking
But my smile still stays on.
Whatever happens, I’ll leave it all to chance
Another heartache, another failed romance
On and on, does anybody know what we are living for?
I guess I’m learning, I must be warmer now
I’ll soon be turning, round the corner now
Outside the dawn is breaking
But inside in the dark I’m aching to be free
The show must go on
The show must go on
Inside my heart is breaking
My make-up may be flaking
But my smile still stays on
My soul is painted like the wings of butterflies
Fairytales of yesterday will grow but never die
I can fly – my friends
The show must go on
The show must go on
I’ll face it with a grin
I’m never giving in
On – with the show –
I’ll top the bill, I’ll overkill
I have to find the will to carry on
On with the –
On with the show –
The show must go on…

Седя си пред компютъра в навечерието на една от ония уж важни дати в живота, побутвам с няколко думи в минута историята, която пиша тези дни, и си мисля, че пак е време за малката ми лична равносметка. Само дето дневникът е занемарен от месеци, а ръката, с която пиша – счупена от три седмици. И макар че волю-неволю прописах с другата, най-вече покрай работата, някак си не ми се бъхти поне час, за да надраскам в тетрадката няколко абзаца, които сигурно ще звучат почти едно към едно с миналогодишната равносметка. Все може да почака до другата седмица по някое време.

Вместо това мислите ми отново се лашнаха към тема, която особено ме занимава тази година, подтикнати от случаен фейсбукарски линк. Мисли за приятелства от детството, за които вярваш, че ще траят цял живот, за шантавите неща, които си склонен да правиш, за да опазиш няколко спомена по-ярки, дълго преди появата на собствения ми първи компютър вкъщи, първата флашка, социалните мрежи, първия дигитален фотоапарат… За любимите играчки от детството, които тогава струваха между 5 и 10 трудно спестени от закуски лева, а сега струват по 40-50 долара в eBay, защото отдавна не се произвеждат. За глуповата детинско-тийнейджърска ревност и за 12-13 години по-възрастната ревност към други неща/хора, която в основата си май не е много по-различна. За една рисунка подарък за рожден ден с трогателно пожелание на гърба и за това как с човека, който го е написал, от години не сме се виждали дори, а какво остава да разменим по едно „Как си?“. За всичките супергерои, които си измисляхме с един друг човек като деца , за да се превърнем в тях, и за няколкото like-а под музикални клипове, които сме си разменили, откакто сме Фейсбук приятели. За великата тийнейджърска мечта, която си умря също така тихо и безславно. За китарата в ъгъла на стаята, която все пак съществува (от 4 години), но на която все още не мога да свиря (и през пространствено-времевия континуум усещам как погледът на 14-годишното ми Аз прогаря две дупки в черепа ми). И за това как моите сантиментални спомени (малкото ми такива) може би нямат същата стойност за споменатите хора. И обратното.

За това как, ако хипотетично сега с изгубените приятели от детството седнем от двете страни на маса с две кафета отгоре, може би няма да има какво да си кажем, което да не е неловко, клиширано, повърхностно или просто насилено. И за това как 12-13 години по-късно се опитвам да поддържам други приятелства с други хора, да продължаваме да трупаме, макар и рядко, споделени спомени, които може би някой ден ще свършат по същия сълзлив начин.

Но, в края на краищата, миналото умира с нас. А докато ни има, няма много смисъл все да надничаме назад през рамо. Казаха ми го някои от приятелите, с които сега сме дори по-близки от тогава, през далечната 2004-а година. Доста време ми трябваше да започна да мисля и аз така, а понякога ми трябва и да ме подсещат. Но основният урок е налице. А щом махна гипса след седмица, тегля чертата и на случките и разговорите непосредствено преди появата му. Все пак същинското приключение едва е започнало. А само продължавайки да вървиш, летиш, плуваш, а понякога и да пълзиш по пътя, разбираш стойността на връзките си с другите.

Някъде преди два абзаца време ми звънна един от хората, които придават смисъл на всичко, и даде тон на деня с напомнянето, че все пак от мен си зависи с какви спомени ще си легна след 24 часа.

Благодаря ти. Не само на теб, но и на всеки, който тихомълком се припознае в последните думи.

….Some say that time changes
best friends can become strangers
But I don’t want that, no, not for you
If you just stay with me we can make it through…

…All the things we talk about
You know they stay on my mind
All the things we laugh about
They’ll bring us through it every time
After time, after time

Don’t say a word
I know you feel the same
Just give me a sign
Say anything, say anything
Please don’t walk away
I know you wanna stay
If you just give me a sign
Say anything, say anything…

Сега, ако не възразяваш, мисля да продължа да живея…

„Throw Away“
Blue Stahli

We are thrown away,
In the house you made of every stolen moment.

Don’t pretend,
I know how this ends, and who you are in secret.

All our hopes are fast asleep,
Spill the wrist of what you’ll never be.

And I’ll never say that everything’s alright,
That when we’re gone we’ll sleep with satellites,
We’re killing more than the loneliness behind the eyes,
Sometimes the best you can do is just survive.

Something’s wrong inside,
We are feeding flies with pieces of ambition.

Prison skin,
Keeps us safety pinned
(I’ll whisper your incision)

Hostile strum and icepick tongue,
Shelter here from everyone.

And I’ll never say that everything’s alright,
That when we’re gone we’ll sleep with satellites,
We’re killing more than the loneliness behind the eyes,
Sometimes the best you can do is just survive.

…Just survive.

National Novel Writing Month (Национален месец за писане на роман, в свободен превод). Инициатива, за която, честно казано, в момента не ми се търси как и кога се е зародила, или кой я е измислил. Видях статии по темата във Фейсбук преди време и ето, тази година се надъхах да се пробвам. Идеята е много проста – ако пишете роман, целта ви е да напишете 50 000 думи за 30 дни през ноември – или първата чернова. Защото „отвратителна, претупана първа чернова е по-добра от никаква“. Звучи малко като невъзможна мисия, но хората явно го правят и им се получава. Че защо не и аз тогава, барабар Петко с авторите?

В моя случай ще е малко по-различно, защото вече имам над 80 000 думи хаотични, разпокъсани чернови (вчера ги сметнах), които някак си трябва да подредя в логически последователна история. И после, разбира се, да я направя годна за четене. Не по-малко тегава задача от това да напиша романа от нищо. Голямо шоу ще падне, особено на фона на всичката работа за издателства, която ми предстои. И точно там започва забавната част.

Днес даже си купих голямо корково табло, на което да закача всички възможни снимки на прототипи, бележки с въпроси по сюжета, имена, дати и каквото още събере, които могат да ми помогнат някак си. Подозирам обаче, че таблото ще бъде разполовено не по моя воля, защото напоследък една друга история е обсебила по-голямата част от съзнанието ми. Ще видим. Накрая може просто да имам повече бели коси и желание да си сменя мечтаната кариера.

Или пък чернова на роман. И/или сценарий за комикс. Стискайте ми по някой палец, моля.

(Само два кратки безинтересни поста и ще разкажа за пътуването в Чехия, обещавам! Не че на някого му пука де, но докато се наканя да опиша интересните моменти, вече просто няма да ми се пише… А не е като да не ми останаха в сърцето – и страната, и концертът, заради който отидохме, но за това после.)

Дам, изскачам за малко от псевдодраматичните си художествени драсканици-така-между-другото, за да насоля създателите на поредицата Step Up. Като оставим настрана дълбоките философски фантастики и веселите анимации на Дисни и Пиксар, посягам към доста малко други филми и тези за танци са ми едни от любимите. Горе-долу от прогимназията, когато се занимавах за малко и съвсем любителски, искам да танцувам хип-хоп за удоволствие и си го суркам това желание с години… То е и причината да започна да следя такивата филми. По същество не са нищо особено – тийнейджърски истории за хлапетии (или една идея по-големи младежи), които повече от всичко искат да се занимават професионално с танци. Първият „Step Up“, окей, достоверна история за момче от гетото и момиче от училище за изкуства – приятна, реалистична, с лек привкус на драма, и чисто удоволствие за гледане (частите с танците имам предвид). Втората – още по-добре според мен, този път обърната; момичето е „от улиците“, момчето е от същото училище, но този път танцьорите са повече, има повече характери и стилове и историята се върти около състезание по улични танци. Все още реалистична, намирисва леко на носталгия заради спомена за годините в гимназията (не че ми е особено мил спомен де), а и там играе Бриана Евиган, която знам от клипа на Numb на Linkin Park, и приятно се изненадах от факта, че танцува.

И от там нататък поредицата супер ентусиазирано тръгва право надолу (поне в моите очи). Превръща се в повтарящ се сценарий за желанието на група младежи да спечелят състезание по танци, куп лъскави костюми и движения като от клип по MTV, битки между отборите, в който винаги първо „лошите“ доминират, после „добрите“ им натриват носа в кулминацията на състезанието с някакъв супер „невиждан“ елемент (латино танци, помощ от други танцьори, неочакваната поява на мацката, която по-рано е зарязала главния герой…) и драма, драма… да му се додрайфа на човек. Но върхът просто беше „Step Up: All In“, петият в поредицата, който чаках с известно нетърпение от месеци, точно защото събира герои от предните фими (разбирайте пак заради Евиган). По случайност се оказа, че новата ми любов (и за него ще стане въпрос по-нататък 😀 Аз и моите виртуални любови…) също участва във филма, което беше стимулът да го сваля веднага щом видях, че вече има откъде (долен пират!). И тук съвсем чистосърдечно и натурално ще си позволя да възкликна: ей, братче, няма такава тъпня, честно! Не стига, че сюжетът е слаб до болка и половината филм представлява съшита с бели конци компилация от сцени от предишните филми, преработени със сегашните герои, ами и (вече) любимият ми танцьор Стивън „Стиво“ Джоунс играе супер малоумен персонаж… (да бе, знам, фенгърля си – това да не би да изненадва някого? 😀 Brace yourselves, ще се повтаря и занапред, но споко, старая се да го държа под контрол.)

Накратко – Холивуд, спри се, бе! Достатъчно ми беше, че осра едната ми най-любима история, тази за Терминаторите (сценаристите и продуцентите на всичко от третия филм нататък – на разстрел!). Ясно ми е, че от пубертетски филм за танци няма какво много да се очаква като история, но все пак публиката не е съвсем малоумна. Поне така се надявам де, въпреки че оценката 6,1 в IMDB.com за „Step Up: All In“ май ме опровергава… Изобщо няма да се наемам да пиша за всички други любими филми, оплескани с малоумни продължения, че направо… отиде, та се не виде…

 

Мисля, че преживявам кризата на първата четвъртина.

Това си го измислих днес.

Имам предвид, че наближавам 25-я си рожден ден и от доста време не съм се чувствала наистина щастлива. Доволна – да, радостна – тук-таме, горда – преди два дни, но щастлива… не помня кога за последно се е случвало. А нещата ми се получават – трудно, но все пак се получават. Няма причина – поне не явна – да ставам с гъза напред почти всеки ден. И въпреки това е факт.

Минавам точно през оная шантава младежка криза, за която преди време един приятел ме предупреди. Моментът, когато осъзнаваш, че приятелите, с които до вчера си бил почти всеки ден заедно, вече са се попилели къде ли не и, точно като теб, всеки от тях си преследва собственото щастие. Моментът, в който и да прегледам целия си телефонен указател, списък с приятели във Фейсбук или с абонати в Скайп, пак може и да не намеря с кого да изляза, за да си поговорим за нещата от живота или за пълни глупости, или да правим нещо интересно, или просто да си кибичим някъде. Да, сериозно, броят се на пръстите на една ръка. И това ме тормози много повече, отколкото би трябвало. В някакъв момент на човек му писва да поема инициативата. Скапан егоизъм, но отново… факт.

И все повече и повече се дразня на хората (онези извън приятелския ми кръг), и ми досаждат, и не искам да ги слушам, и не искам да ми дишат въздуха, нито аз техния, да не ни се пресичат пътищата, докато се разминаваме по улиците, да ме оставят да си вървя сама, когато ме виждат със слушалки в ушите. Не съм добър човек. Завиждам, ревнувам, ругая, нареждам този или онзи как не го бива за това или онова, държа да правят нещата по моя начин и се ядосвам, когато (естествено) не го правят. Лицемернича. И част от мен държи от време на време да ме карат да се чувствам специална. А колко често аз го правя за някого? Добър въпрос…

 

Скапано, бе. Скапано ми е. И не знам как да го променя. А уж се опитвам.

 

Абе и аз не съм стока. Но все се успокоявам, че не може твърде много хубаво на едно място. Просто няма да е достоверно.