Archive for the ‘Ония дни’ Category

От няколко дни се боря със себе си да пиша или да не пиша тази публикация, но ето че тази вечер отново яхнах метлата и дребните поводи това да се случва няма да секнат скоро, така че май няма какво да губя, ако все пак си я изкарам от главата. В последно време хич не ми идва да пиша импресии, както е видно от тишината в блога. Няма генерална причина освен може би малко повече емоционален баланс, поне в един аспект от живота. Страстите обаче се вихрят с пълна сила на други фронтове. И понеже все по-често напоследък се хващам, че когато не пиша художествено, точа безкрайни, заплетени изречения, нека погледнем на този текст като на упражнение по нехудожествено писане, става ли?

Историята накратко, от гледната точка на всевиждащия разказвач – един чудесен, не твърде емоционално ангажиращ похват за разказване. След известни терзания и доста чакане (предшествани от няколко незначителни, но с ефект на емоционална атомна бомба събития, които няма нужда да бъдат разказвани тук) Лирическата героиня Хикс получава така желаната възможност да участва в проект встрани от редовната й работа, със съгласието на прекия й работодател, стига това да не спъва дейността й за него. Хикс прекарва времето в работа по проекта на седмото небе от радост, въпреки че се налага за известно време да пожертва друга своя голяма страст в името на това да не оплете конците с двете работи. Нещата минават гладко, проектът приключва и Хикс си получава заплащането на мига – рядко, достойно за отбелязване събитие в нейния бранш, в който работодателят й е един от най-точните със заплащането хора изобщо. И това не е пример за политическа коректност, тъй като вероятността който и да е от първообразите на споменатите герои да прочете този текст е повече от нищожна, така че от четки, както и от излишна кал няма смисъл. Остава единствено нетърпеливо да чака да вземе крайния продукт в ръце и да му се порадва вече и като потребител. Впрочем заплащането изобщо не е част от мотивацията на Хикс, а по-скоро бонус към безумната радост да си види името сред отговорниците накрая – отново по причини, които с нищо няма да допринесат за повествованието, затова ще бъдат спестени. Друг участник в проекта – Игрек – отговаря за част от него, изпълнена непосредствено преди работата на Хикс и пряко свързана с нейната. Игрек, също като Хикс, изявява сам желание да участва във въпросния проект по причини, които могат да допринесат сериозно за популяризацията на крайния продукт. Въпреки че не се е занимавал точно с дейността, която извършва в тази ситуация, Игрек има над необходимия минимум знания за целта, така че участието му е напълно оправдано, а притежава и друга важна характеристика, за която ще стане въпрос малко по-късно.

Хикс знае съвсем неофициално от свои източници от самото начало, че се очаква работата на Игрек да не е на блестящо ниво, но това по никакъв начин не може да помрачи ентусиазма й, както може би е станало видно за останалите преки участници. И, понеже се стреми да е професионалист в работата си, се старае да не показва по никакъв начин колко абсурдна е била на моменти тази на Игрек – абсурдна в детайлите, не в цялостното изпълнение, което е доста на ниво на пръв поглед. Но характерът на работата е такъв, че човек трябва да се зарови в съдържанието на бъдещия продукт, за да разбере за дребните места, където дейността на Игрек не просто издиша, а въздухът направо отлита като през разхерметизираната обшивка на космически кораб, пернал се в астероидно поле. Хикс обаче няма какво да направи, освен да си гледа нейната работа и само от време на време да се плясва потресено по челото – както и да си задели колекция от бисери за личния архив, защото от години си събира бисери, с които се разведрява, когато й е криво. Все пак смехът е по-евтин и приятен от каквито и да било терапии.

По-важното в цялата картинка обаче е, че Игрек е публична личност с възможност да разпространява информация за продукта по определени канали, което е повече от чудесно за целта на проекта. От гледна точка на Хикс обаче – тъй като повечето истории имат по един главен герой и събитията обикновено са пречупени през неговата субективна призма – Игрек очевидно няма задръжки да се потупа публично по рамото за постижението в гореспоменатите канали при всеки удобен случай. Което отново е чудесна реклама за продукта, но поражда конфликти у крайно неконфликтната Хикс, която мрази каквато и да е излишна драма и по-скоро ще си премълчи, отколкото да сподели колко много ненавижда твърде самоуверени хора, които нямат задръжки да развяват постиженията си като бойни знамена. И тъй като самата роля на Хикс в проекта като цяло е незабележима, тъй като предимно хората в бранша са наясно точно какво означава нейната работа, не й остава кой знае какво, освен да преглъща егото си, докато още един косъм на иначе младежката й главица побелява от яд, че някой друг обира лаврите и за нейната работа.

В интерес на абсолютната истина, Хикс няма как да е сигурна дали наистина си е свършила толкова добре работата, колкото се е надявала, докато продуктът не стигне до по-широка публика и поне един-двама от професионалните й контакти не го пробват, за да може да получи малко по-запознато мнение. Освен всичко друго, Хикс е и доста затворена личност, която не се чувства съвсем удобно в светлината на прожектори и не реагира особено умело на комплименти, когато ги има, но това никак не спира егото й да я раздира отвътре от желание да получи поне един положителен отзив за целия ентусиазъм, вложен точно в този проект. И то не отзив от приятел – дори най-противните личности вероятно имат приятели, готови да застанат зад гърба им във всеки един момент. Странно как понякога две добри думи от непознат имат много по-силно влияние от цялата подкрепа на хората, които те вдигат на крака, когато нямаш сили за друго, освен да лазиш по корем, мисли си Хикс напоследък, докато нетърпеливо чака да вземе продукта в ръце най-накрая. Но явно такава е несъвършената човешка природа – или поне нейната. И тази история май вече не може да мине за кратка, така че може би сега е моментът за финалното многоточие, което всевиждащият разказвач обича толкова много.

Поука няма – само чуденка дали от егото има реална полза в човешкия живот…

Ето, видяхте ли ги тези безкрайни изречения в последните два абзаца как се намърдаха… ?!
 

Реклами

***

Posted: 25.07.2017 in Ония дни, Страсти

Душа под наем и сърце за резервни части… Устни, които знаят как да целуват, но не и кога да говорят, думи, гноящи зад решетките на гръдния кош, неспособни да излязат, когато, където трябва, рушащи без причина строени с години мостове. Епоха на дигиталното отшелничество и егоцентризъм, по-силен от всякога преди, само дето свадите вече не се решават с ръкавица в лицето и плющящи куршуми, а със заряди от излишна драма…
И как, по дяволите, да достигнем до нирвана, как да открием пътя към съществуващото отвъд котвите на материята, когато аз, аз, аз… ?!
Година на прозренията, ера на разочарованията в епохата на егоцентризма…

18.06.2017

***

Posted: 22.01.2017 in Ония дни

Идеите нищичко не струват без реализация, убеждавам се за кой ли път…

…The light that fueled our fire then has burned a hole between us so
We cannot seem to reach an end crippling our communication…

Самотен отшелник слезе от планината и се превърна в бог, защото неговото време бе дошло.

Имаше история преди думите, но тя се изгуби за всички, които дойдоха после и не знаеха да четат със затворените си очи, с другото си аз, отвъд сетивата. Имаше слово преди писмеността и то се изгуби в потока безсмислици, който плисна след епохите на просвещение.

Имаше образи преди гладните очи на камерите, но те се изгубиха в дигиталния поток след това, за да догарят в умовете на последните пре-холографски деца. Тяхната младост остана завинаги непознаваема за децата им, откърмени със стотици кадри, поглъщащи, обезсмислящи дори онези със смисъл.

Имаше думи преди отчуждението на дигиталната мигновеност, думи, чието ехо кънти в далечината над безвъзвратно повредените сектори външна памет…

Самотен отшелник слезе от планината и, макар и бог, потъна в тълпата, пое по безименни пътища, заличени от неонови блясъци и многоцветни изображения. И други се сляха с потока съдби, следвайки посоки, познати само на шепа, пресичащи пътищата си в белязаните дни на лунните календари, разменящи само поглед, преди отново да се разделят в потока от дигитални псевдовечности, от които никой не ще се интересува само след няколко поколения…

13.10.2016

…I know the pieces fit ’cause I watched them tumble down
No fault, none to blame, it doesn’t mean I don’t desire to
Point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance…

***

Posted: 07.09.2016 in Ония дни, Страсти

Лятото никога не е достатъчно…

В един през нощта околните прозорци спят, а аз съм като че ли последният буден блогър в големия град. Може би, може би не. Няма особено значение. Далеч по-важно е, че от месеци не съм написала и страница. Сякаш откакто свалих гипса и се върнах в залата при танцовото ми семейство, мъчейки се да раздвижа пострадалата си ръка, все повече думи изпадат безследно от мен с всеки следващ ден. Във фугите между плочките на тротоара, в празната чаша от кафе, остават след мен в съблекалнята след тренировка. Сякаш изхвърлих каквото вдъхновение имах с гипса. И всичко оттогава е една идея по-смотано.

На върха на пръстите ми е да напиша, че явно не искам достатъчно силно… но не е това. Просто всичко изведнъж стана пак мъгливо. Целта е там, но около нея се кълбят вълма неясноти. Нищо ново под слънцето.

Нищо ново, но мастилените петна ми липсват. По хартията, по ръба на дланта. Липсва ми триумфът на изхабената химикалка, приземяваща се в торбата с пластмаса за рециклиране, на току-що завършената тетрадка с изпомачкани корици и надраскани страници (двайсет и някоя поред), заминаваща в архива. Липсва ми екстазът на малките часове. Не онзи, органичният, екстазът на споделеното, а другият – самотният. Интровертски. В светлината на свещ и компютърен екран, на открехнат прозорец и с намалени децибели, за да не викнат съседите ченгета посред нощ.

Липсва ми парче от мен, което никога не си е на мястото.

Липсва ми. Всичко ми липсва – от експлозивното, френетично леене на изреченията, когато вдъхновението гръмне в ума ти, до размазаното дращене в един, два, три сутринта, което на следващия ден се разчита с криптографски усилия, защото думите са пияни от желания, а празните кенчета издрънчават за миг в торбата с метал за рециклиране. Липсва ми дори агонията на идея, родена от поредното отхвърляне.

Всичко най-лошо е по-добро от предаването.

 

19.04.2016

 

Копията лежат счупени в праха, изтъпените мечове отдавна са изгубили сиянието си и не ще кънти вече тропотът на безжизнените копита. Рицарството е мъртво.

Рицарството е мъртво и отсъствието му се отразява в блясъка на екраните, ръмжи в гласовете на автомобилни двигатели. Рицарството загина безславно, когато жените хванахме мечовете и поехме на собствен кръстоносен поход. Не много след това настъпи ерата на нерешителните постъпки и криенето зад натракани по клавиатурата думи, ерата на учудените погледи и взаимните обвинения на полово основание, ‘щото винаги „те“ са неразбираемите, а „ние“ винаги постъпваме правилно в собствените си очи. Ерата на лицемерието зад дребните жестове, на предубеждението в мотивите на другия да се държи по определен начин, ерата на секса за „здравей – здрасти“ и страха да покажеш на другия парче от истинското себе си, заедно с някоя и друга слабост.

Ера на несигурност. На утеха в самотата, в която моят дом е моята крепост, а домашният ми любимец единствен ме разбира и единствен няма да счупи сърцето ми на парченца, дори и да е злонрав котарак. Спасение в рутината, защото така е по-лесно и няма нужда от някой друг, стигат ми четири стени и един компютър, а през уикендите – бягства към планини и морета, и приятелства на думи…

Твърде много са нещата, които всъщност искам да кажа, твърде малко – еднозначните думи, с които разполагам. Накрая всичко отново ще бъде развъртяно от безброй ъгли и изтълкувано както е удобно в съответния момент, така че, уж запазвайки достойнство, нека спрем дотук.

И все пак рицарството е мъртво. В по-голямата си част. Всичко останало е въртене в едни и същи кръгове, в които гоним опашките си в траектории, които рядко се пресичат с тези на другия…