Archive for the ‘Ония дни’ Category

***

Posted: 22.01.2017 in Ония дни

Идеите нищичко не струват без реализация, убеждавам се за кой ли път…

…The light that fueled our fire then has burned a hole between us so
We cannot seem to reach an end crippling our communication…

Самотен отшелник слезе от планината и се превърна в бог, защото неговото време бе дошло.

Имаше история преди думите, но тя се изгуби за всички, които дойдоха после и не знаеха да четат със затворените си очи, с другото си аз, отвъд сетивата. Имаше слово преди писмеността и то се изгуби в потока безсмислици, който плисна след епохите на просвещение.

Имаше образи преди гладните очи на камерите, но те се изгубиха в дигиталния поток след това, за да догарят в умовете на последните пре-холографски деца. Тяхната младост остана завинаги непознаваема за децата им, откърмени със стотици кадри, поглъщащи, обезсмислящи дори онези със смисъл.

Имаше думи преди отчуждението на дигиталната мигновеност, думи, чието ехо кънти в далечината над безвъзвратно повредените сектори външна памет…

Самотен отшелник слезе от планината и, макар и бог, потъна в тълпата, пое по безименни пътища, заличени от неонови блясъци и многоцветни изображения. И други се сляха с потока съдби, следвайки посоки, познати само на шепа, пресичащи пътищата си в белязаните дни на лунните календари, разменящи само поглед, преди отново да се разделят в потока от дигитални псевдовечности, от които никой не ще се интересува само след няколко поколения…

13.10.2016

…I know the pieces fit ’cause I watched them tumble down
No fault, none to blame, it doesn’t mean I don’t desire to
Point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance…

***

Posted: 07.09.2016 in Ония дни, Страсти

Лятото никога не е достатъчно…

В един през нощта околните прозорци спят, а аз съм като че ли последният буден блогър в големия град. Може би, може би не. Няма особено значение. Далеч по-важно е, че от месеци не съм написала и страница. Сякаш откакто свалих гипса и се върнах в залата при танцовото ми семейство, мъчейки се да раздвижа пострадалата си ръка, все повече думи изпадат безследно от мен с всеки следващ ден. Във фугите между плочките на тротоара, в празната чаша от кафе, остават след мен в съблекалнята след тренировка. Сякаш изхвърлих каквото вдъхновение имах с гипса. И всичко оттогава е една идея по-смотано.

На върха на пръстите ми е да напиша, че явно не искам достатъчно силно… но не е това. Просто всичко изведнъж стана пак мъгливо. Целта е там, но около нея се кълбят вълма неясноти. Нищо ново под слънцето.

Нищо ново, но мастилените петна ми липсват. По хартията, по ръба на дланта. Липсва ми триумфът на изхабената химикалка, приземяваща се в торбата с пластмаса за рециклиране, на току-що завършената тетрадка с изпомачкани корици и надраскани страници (двайсет и някоя поред), заминаваща в архива. Липсва ми екстазът на малките часове. Не онзи, органичният, екстазът на споделеното, а другият – самотният. Интровертски. В светлината на свещ и компютърен екран, на открехнат прозорец и с намалени децибели, за да не викнат съседите ченгета посред нощ.

Липсва ми парче от мен, което никога не си е на мястото.

Липсва ми. Всичко ми липсва – от експлозивното, френетично леене на изреченията, когато вдъхновението гръмне в ума ти, до размазаното дращене в един, два, три сутринта, което на следващия ден се разчита с криптографски усилия, защото думите са пияни от желания, а празните кенчета издрънчават за миг в торбата с метал за рециклиране. Липсва ми дори агонията на идея, родена от поредното отхвърляне.

Всичко най-лошо е по-добро от предаването.

 

19.04.2016

 

Копията лежат счупени в праха, изтъпените мечове отдавна са изгубили сиянието си и не ще кънти вече тропотът на безжизнените копита. Рицарството е мъртво.

Рицарството е мъртво и отсъствието му се отразява в блясъка на екраните, ръмжи в гласовете на автомобилни двигатели. Рицарството загина безславно, когато жените хванахме мечовете и поехме на собствен кръстоносен поход. Не много след това настъпи ерата на нерешителните постъпки и криенето зад натракани по клавиатурата думи, ерата на учудените погледи и взаимните обвинения на полово основание, ‘щото винаги „те“ са неразбираемите, а „ние“ винаги постъпваме правилно в собствените си очи. Ерата на лицемерието зад дребните жестове, на предубеждението в мотивите на другия да се държи по определен начин, ерата на секса за „здравей – здрасти“ и страха да покажеш на другия парче от истинското себе си, заедно с някоя и друга слабост.

Ера на несигурност. На утеха в самотата, в която моят дом е моята крепост, а домашният ми любимец единствен ме разбира и единствен няма да счупи сърцето ми на парченца, дори и да е злонрав котарак. Спасение в рутината, защото така е по-лесно и няма нужда от някой друг, стигат ми четири стени и един компютър, а през уикендите – бягства към планини и морета, и приятелства на думи…

Твърде много са нещата, които всъщност искам да кажа, твърде малко – еднозначните думи, с които разполагам. Накрая всичко отново ще бъде развъртяно от безброй ъгли и изтълкувано както е удобно в съответния момент, така че, уж запазвайки достойнство, нека спрем дотук.

И все пак рицарството е мъртво. В по-голямата си част. Всичко останало е въртене в едни и същи кръгове, в които гоним опашките си в траектории, които рядко се пресичат с тези на другия…

Образът в огледалото – два часа сън, врязани под очите. Чужда, трескава енергия, лишена от цвят. Една и съща песен, отново и отново цял следобед.

Стъпка накриво. Удар, разбиващ привидно перфектната повърхност на нещата. Шпага, огъната до неспасяемостта на безполезно парче метал. Сюрреалистично. Издрани от падането ръце, усукан глезен, внезапно всички хора са чужди, безполезни, фон, бял шум, неспособен да разтвори в себе си болката… 

Обратно в начална позиция. Първо квадратче от игралното поле – олицетворение на най-омразното, рестартиране на системата без смисли, различни лица, различни имена, но сценарият винаги води обратно до квадрат едно.

Не!

Край!

Стига!

Правилата и дъската на играта ще изчезнат в пламъци…

„Домино“

Графа

В този свят без вина виновен,
няма цвят всеки следващ спомен.
Този път дали ще бъдем други,
на кръстопът, потънал във заблуди.

Скрити в дневника – думите мълчат,
скрити във дъжда – сълзите ми валят.
Скрити в мисълта – въпросите звучат,
скрити от света – мечтите ми горят!

Трябва ли да дам всяка част от мен,
или за теб е все едно?!
Трябва ли дотам пак да стигаме,
или за теб е все едно?!
Скрити между нас, стените се рушат,
падат изведнъж – като домино.

В този свят, рано или късно,
сами сме пак, когато ни е трудно.
В този филм коя е мойта роля?
Дали съм бил рицаря без броня?

Скрити в дневника – думите мълчат,
скрити във дъжда – сълзите ми валят.
Скрити в мисълта – въпросите звучат,
скрити от света – мечтите ми горят!

Трябва ли…

Всички права върху песента и клипа принадлежат на Влади Ампов – Графа и Monte Music

***

Posted: 08.09.2015 in Мигове, Ония дни

Животът ми е въображаеми диалози…