Archive for the ‘Размисли’ Category

От няколко дни се боря със себе си да пиша или да не пиша тази публикация, но ето че тази вечер отново яхнах метлата и дребните поводи това да се случва няма да секнат скоро, така че май няма какво да губя, ако все пак си я изкарам от главата. В последно време хич не ми идва да пиша импресии, както е видно от тишината в блога. Няма генерална причина освен може би малко повече емоционален баланс, поне в един аспект от живота. Страстите обаче се вихрят с пълна сила на други фронтове. И понеже все по-често напоследък се хващам, че когато не пиша художествено, точа безкрайни, заплетени изречения, нека погледнем на този текст като на упражнение по нехудожествено писане, става ли?

Историята накратко, от гледната точка на всевиждащия разказвач – един чудесен, не твърде емоционално ангажиращ похват за разказване. След известни терзания и доста чакане (предшествани от няколко незначителни, но с ефект на емоционална атомна бомба събития, които няма нужда да бъдат разказвани тук) Лирическата героиня Хикс получава така желаната възможност да участва в проект встрани от редовната й работа, със съгласието на прекия й работодател, стига това да не спъва дейността й за него. Хикс прекарва времето в работа по проекта на седмото небе от радост, въпреки че се налага за известно време да пожертва друга своя голяма страст в името на това да не оплете конците с двете работи. Нещата минават гладко, проектът приключва и Хикс си получава заплащането на мига – рядко, достойно за отбелязване събитие в нейния бранш, в който работодателят й е един от най-точните със заплащането хора изобщо. И това не е пример за политическа коректност, тъй като вероятността който и да е от първообразите на споменатите герои да прочете този текст е повече от нищожна, така че от четки, както и от излишна кал няма смисъл. Остава единствено нетърпеливо да чака да вземе крайния продукт в ръце и да му се порадва вече и като потребител. Впрочем заплащането изобщо не е част от мотивацията на Хикс, а по-скоро бонус към безумната радост да си види името сред отговорниците накрая – отново по причини, които с нищо няма да допринесат за повествованието, затова ще бъдат спестени. Друг участник в проекта – Игрек – отговаря за част от него, изпълнена непосредствено преди работата на Хикс и пряко свързана с нейната. Игрек, също като Хикс, изявява сам желание да участва във въпросния проект по причини, които могат да допринесат сериозно за популяризацията на крайния продукт. Въпреки че не се е занимавал точно с дейността, която извършва в тази ситуация, Игрек има над необходимия минимум знания за целта, така че участието му е напълно оправдано, а притежава и друга важна характеристика, за която ще стане въпрос малко по-късно.

Хикс знае съвсем неофициално от свои източници от самото начало, че се очаква работата на Игрек да не е на блестящо ниво, но това по никакъв начин не може да помрачи ентусиазма й, както може би е станало видно за останалите преки участници. И, понеже се стреми да е професионалист в работата си, се старае да не показва по никакъв начин колко абсурдна е била на моменти тази на Игрек – абсурдна в детайлите, не в цялостното изпълнение, което е доста на ниво на пръв поглед. Но характерът на работата е такъв, че човек трябва да се зарови в съдържанието на бъдещия продукт, за да разбере за дребните места, където дейността на Игрек не просто издиша, а въздухът направо отлита като през разхерметизираната обшивка на космически кораб, пернал се в астероидно поле. Хикс обаче няма какво да направи, освен да си гледа нейната работа и само от време на време да се плясва потресено по челото – както и да си задели колекция от бисери за личния архив, защото от години си събира бисери, с които се разведрява, когато й е криво. Все пак смехът е по-евтин и приятен от каквито и да било терапии.

По-важното в цялата картинка обаче е, че Игрек е публична личност с възможност да разпространява информация за продукта по определени канали, което е повече от чудесно за целта на проекта. От гледна точка на Хикс обаче – тъй като повечето истории имат по един главен герой и събитията обикновено са пречупени през неговата субективна призма – Игрек очевидно няма задръжки да се потупа публично по рамото за постижението в гореспоменатите канали при всеки удобен случай. Което отново е чудесна реклама за продукта, но поражда конфликти у крайно неконфликтната Хикс, която мрази каквато и да е излишна драма и по-скоро ще си премълчи, отколкото да сподели колко много ненавижда твърде самоуверени хора, които нямат задръжки да развяват постиженията си като бойни знамена. И тъй като самата роля на Хикс в проекта като цяло е незабележима, тъй като предимно хората в бранша са наясно точно какво означава нейната работа, не й остава кой знае какво, освен да преглъща егото си, докато още един косъм на иначе младежката й главица побелява от яд, че някой друг обира лаврите и за нейната работа.

В интерес на абсолютната истина, Хикс няма как да е сигурна дали наистина си е свършила толкова добре работата, колкото се е надявала, докато продуктът не стигне до по-широка публика и поне един-двама от професионалните й контакти не го пробват, за да може да получи малко по-запознато мнение. Освен всичко друго, Хикс е и доста затворена личност, която не се чувства съвсем удобно в светлината на прожектори и не реагира особено умело на комплименти, когато ги има, но това никак не спира егото й да я раздира отвътре от желание да получи поне един положителен отзив за целия ентусиазъм, вложен точно в този проект. И то не отзив от приятел – дори най-противните личности вероятно имат приятели, готови да застанат зад гърба им във всеки един момент. Странно как понякога две добри думи от непознат имат много по-силно влияние от цялата подкрепа на хората, които те вдигат на крака, когато нямаш сили за друго, освен да лазиш по корем, мисли си Хикс напоследък, докато нетърпеливо чака да вземе продукта в ръце най-накрая. Но явно такава е несъвършената човешка природа – или поне нейната. И тази история май вече не може да мине за кратка, така че може би сега е моментът за финалното многоточие, което всевиждащият разказвач обича толкова много.

Поука няма – само чуденка дали от егото има реална полза в човешкия живот…

Ето, видяхте ли ги тези безкрайни изречения в последните два абзаца как се намърдаха… ?!
 

Реклами

Началото на 2018 година. Поредната събота вечер, която щях да прекарам по еднообразен, незапомнящ се начин вкъщи, но този път надделях над себе си. Както преди няколко месеца за един писателски уъркшоп. Както преди по-малко месеци – за друга писателска среща, свързана с друго мероприятие. Малки победи над моето понякога твърде затворено в себе си „зряло“ аз.

Минава 11 през нощта. Намирам се в клуб в центъра на София – от онези, в които обикновено се веят дълги коси и се размахват ръце, правещи метълския знак. За първи път влизам тук, но съм чувала името. Сама съм – паметта ми услужливо подсказва, за четвърти път на клубно събитие (и два пъти на големи концерти). Все още не ми е станало навик, но вече не позволявам толкова често липсата на другарче да ми попречи да пробвам нещо ново или да си прекарам добре. А тук явно съм в свои води.

Няма и десет минути, откакто съм влязла, и непознато момче ми предлага стол, виждайки, че съм се подпряла на колоната до него с якето си в една ръка и бира в другата. После не се опитва да ме сваля. Приятно, предвид че съм обвързана и съм тук заради музиката. (Част от мен явно още живее пет години назад, в „Строежа“ в Студентски град, където с приятелки се обзалагахме коя първа ще стане обект на свалки, дори и да не сме се постарали да изглеждаме впечатляващо.) Стола използвам по предназначение само докато момчетата от групата си настроят инструментите. Дори не се замислям – на втората песен вече съм на крака, близо до сцената, с бирата си в ръка и се поклащам в ритъм, въпреки че знам само няколко думи от текста на едната песен. Освен че съм меломан, главна част от приятното ми прекарване, когато слушам музика на живо, е да знам текстовете и да мога да припявам. Паметта ми отново подсказва, че това е третият път в съзнателния ми живот, в който съм на лайв на непозната група. На първия познавах човек от групата, на втория изобщо нямам спомен как попаднах. (Вероятно е било благодарение на Фейсбук, но пък много ясно помня, че всички членове на групата изглеждаха по-малки от мен, а беше преди 4-5 години.)

Отдавна не мога просто да се потапям в мига – само да слушам музика, само да се движа, само да се наслаждавам на гледка. Дори в любимите ми моменти, пред сцената на някое живо изпълнение, съзнанието ми реди някакви си изречения, пише текст, който може би ще се появи на някакъв носител, когато се прибера, може би – не. Най-често не. (Този път явно е изключение. Още нещо, за което ще се потупам по рамото.) Групата се раздава, музиката ме гъделичка на правилното място, а таванът на клуба е толкова нисък, че не мога да не си мисля през цялото време – ако вокалистът не беше възнисичък, сигурно щеше да забие глава в изолацията, както скача. Аз и моите нелепи размисли. И почти в същия миг неканено, но напълно естествено, гласчето в ума ми пита: „Помниш ли? Почти 15 години, откакто мечтаехте за това“. В следващия миг въображението ми се развихря в сценарий за неизживяно, но напълно вероятно бъдеще/настояще.

Преди почти 15 години с най-добрите ми приятелки мечтаехме да създадем нео метъл група – първата изцяло женска такава в България. Не много след това от шест мечтаещи за това намаляхме на три, но това изобщо не ни попречи да мечтаем. Да ни „открият“. Да забиваме по големи сцени. Да се запознаем с идолите си и да подгряваме техни концерти. И какво ли още не. Мечта, която пламтя 2-3 години със сила да освети поне половин София нощем. После тихомълком изгасна, сви се някъде и отмря без нито дума. Даже без „Абе, момичета, тая май няма да я бъде…“. Без нито един купен с пари от летни работи инструмент, без нито един урок. И в това сам по себе си се крие урокът. И нищо лошо. Нагледен пример за смисъла на живота – да растеш. Да се развиваш. Да се променяш. Да откриваш нови и нови мечти, любови, цели. И когато ти дойде времето да си отидеш, да отнесеш малко повече знания и опит в каквото там има отвъд.

Музиката продължава, а във въображението ми гледната точка се измества към членовете на нашата непросъществувала група. Приятелството ни си остава; пътищата, естествено, отдавна се разделиха. Вокалистката, клавиристката и барабанистката сега са млади майки, откриващи всички радости и трудности на новото си положение. Басистката и диджейката са се отдали на главните си артистични страсти (които не са свързани с музика) с пълна сила, на балансирането им с остатъка от реалността, работата, семейния (макар и още неофициално) живот. А китаристката… е, и тя прави горе-долу същото. И в същото време за пореден път си мисли, че е крайно време да смени ръждивите струни на китарата си и най-накрая да разпечата тъничката книжка за акустична китара, която си купи сигурно преди две години за никакви пари. И да вземе да оправдае стоенето на китарата в ъгъла толкова време…

Сетлистът, за съжаление, е твърде кратък. Но няма значение. Защото освен приятното преживяване и тази малко по-различна събота вечер момчетата на сцената, без да подозират, ми дават още нещо – сценария на това мое несбъднато бъдеще. Виждам се на подобна сцена, може би в същите дрехи, които нося тази вечер, с (вероятно втора ръка) електрическа китара в ръце. В малък клуб, пред малко на брой хора. Защото сигурно това щеше да излезе от нашата момичешка нео метъл банда, ако изобщо бе просъществувала.

Мечтата е мъртва. Тази – от години. Другата, моята (едната най-голяма) – от шест месеца и осем дни. И какво от това? Мечти да искаш. Но преди няколко години един познат изказа пред мен на глас нещо, което дълго няма да забравя: „Аз нямам мечти – имам цели“. А дълго преди това – преди дори да го познавам – друг познат каза същото, по още по-рязък начин: „Мечтите са глупаво нещо. Или не мечтай за нещо, или работи, за да го постигнеш“.

Да живее мечтата. Всяка една, която еволюира в цел.

Другите да мрат в калта.

***

Бла-бла, да си дойдем на думата. Всъщност седнах да пиша заради музиката и през цялото време, откакто се прибрах, си въртя дебютното ЕР на S.T.A.Y. И нищо, че днес ги слушах за първи път на живо, вече се надявам на албум. А това е началото на образоването ми в българската музика, която не може току-така да се чуе по радиото. Защото не се живее само с по един-два големи концерта на година.

Страницата на S.T.A.Y. във Фейсбук

Първият им lyric клип:

 

ПП. И все пак, не мога да не се сетя за предговора на „За писането“ на Стивън Кинг и неговата група, съставена „предимно от писатели“. Нали уж казват, че никога не е твърде късно…

Може пък и да си начеша крастата някой ден, някак. Ако дотогава не се убедя, че не ставам за това, и не си подаря китарата на някое надъхано хлапе.

Току-що разбрах, че най-много се обичам, когато отворя някой от работните си тефтери със записки по ненаписаните ми все още истории и пред очите ми заиграят случайни детайли (някои по съвсем различни истории от тази, заради която съм отворила въпросния тефтер). Особено когато съм забравила, че изобщо съм измислила някои от тях.

…Добре е да кажем няколко думи за „истината”. Всеки неизкушен вярващ е убеден, че я притежава. Това важи не само за християните, то важи в същата степен за членовете на всички по-големи или по-малки религиозни общности. Теософи, теолози, философи дълго са мислили върху своето учение. И заедно със своите проповедници също вярват, че са намерили „истината”. Разбира се, всяка религия има своята история, своите обещания и спогодби с Бога, своите пороци и мъдри учители, които са казали, че… Доказателствата за „истината” винаги произтичат от същността на съответната религия. В резултат се получава превзетият начин на мислене, на който са ни възпитали и в който вярваме от деца. Поколения живеят с убеждението, че притежават „истината”.

Ние сме по-скромни в разсъжденията си и мислим, че „истината” не може да бъде нечие притежание. В най-добрия случай може да се вярва в нея. Този, който действително я търси, не може и не бива да го прави само под знака и в пространството на своята собствена религия. В противен случай претенциите му стават твърде големи. Какво са в края на краищата целта и смисълът на живота? Да вярваме в „истината” или да я търсим? Дори да се намерят археологически находки в Двуречието, доказващи факти от Стария Завет, то от тези факти все още не следва „истинността” на съответната религия. Ако някъде бъдат разкопани прастари градове, села, кладенци или надписи, това са знаци, че историята на някой народ е истинска. Но тяхното съществуване ни най-малко не ни дава право да твърдим, че Богът на съответния народ е единственият Бог (а още по-малко, че той не е бил астронавт!).

В целия свят разкопките доказват, че преданията отговарят на фактите. На кой християнин би хрумнала мисълта, разхождайки се сред разкопките на Перу, да признае, че уважава бога на инките наравно със своя истински Бог? Обикновено простичко се приема, че всичко е или митология, или изживяна история на даден народ. Нищо повече. А точно това според нас е твърде много.

Ако действително търсим истината, не можем сляпо да отклоняваме новите и смели, но все още недоказани твърдения, само защото не се вписват в определена мисловна схема или в общоприятите до този момент вярвания. Тъй като преди столетия въпросът за пътуванията в Космоса не е бил поставян, нашите бащи и дядовци не са и мислили, че праотците ни са имали посещения от Космоса. Да допуснем страшната, но за съжаление възможна ситуация, че днешната цивилизация бъде тотално унищожена от водородна бомба и 5000 години по-късно бъдещите археолози намерят отломки от Статуята на свободата в Ню Йорк. Според днешния начин на мислене те би трябвало да твърдят, че става дума за непознато божество – вроятно за божество на огъня (заради факела) или за божество на слънцето (заради лъчите около главата на статуята). Тъй като разглеждаме нещо много просто, т.е. Статуята на свободата – ако останем верни на днешната мисловна схема, – няма да се осмелим да кажем нищо повече.

Недопустимо е повече пътищата към миналото да бъдат блокирани от религиозни догми.

Ако искаме да се отправим към търсене на истината, необходимо е да съберем цялата си смелост, за да напуснем коловозите на досегашното си мислене и да подложим на съмнение всичко, което досега приемахме за правилно и вярно. Можем ли да си позволим лукса да затворим очи и да запушим уши само защото новите мисли били еретични и неразумни?

Нима мисълта за кацане на Луната преди 50 години не беше абсолютно недопустима?

 

Фон Деникен, Ерих. Спомени от бъдещето. [Прев. от немски] Ани Стоилова. [2. изд.] София: Литера Прима, 1994, с. 53 – 55.

Седя си пред компютъра в навечерието на една от ония уж важни дати в живота, побутвам с няколко думи в минута историята, която пиша тези дни, и си мисля, че пак е време за малката ми лична равносметка. Само дето дневникът е занемарен от месеци, а ръката, с която пиша – счупена от три седмици. И макар че волю-неволю прописах с другата, най-вече покрай работата, някак си не ми се бъхти поне час, за да надраскам в тетрадката няколко абзаца, които сигурно ще звучат почти едно към едно с миналогодишната равносметка. Все може да почака до другата седмица по някое време.

Вместо това мислите ми отново се лашнаха към тема, която особено ме занимава тази година, подтикнати от случаен фейсбукарски линк. Мисли за приятелства от детството, за които вярваш, че ще траят цял живот, за шантавите неща, които си склонен да правиш, за да опазиш няколко спомена по-ярки, дълго преди появата на собствения ми първи компютър вкъщи, първата флашка, социалните мрежи, първия дигитален фотоапарат… За любимите играчки от детството, които тогава струваха между 5 и 10 трудно спестени от закуски лева, а сега струват по 40-50 долара в eBay, защото отдавна не се произвеждат. За глуповата детинско-тийнейджърска ревност и за 12-13 години по-възрастната ревност към други неща/хора, която в основата си май не е много по-различна. За една рисунка подарък за рожден ден с трогателно пожелание на гърба и за това как с човека, който го е написал, от години не сме се виждали дори, а какво остава да разменим по едно „Как си?“. За всичките супергерои, които си измисляхме с един друг човек като деца , за да се превърнем в тях, и за няколкото like-а под музикални клипове, които сме си разменили, откакто сме Фейсбук приятели. За великата тийнейджърска мечта, която си умря също така тихо и безславно. За китарата в ъгъла на стаята, която все пак съществува (от 4 години), но на която все още не мога да свиря (и през пространствено-времевия континуум усещам как погледът на 14-годишното ми Аз прогаря две дупки в черепа ми). И за това как моите сантиментални спомени (малкото ми такива) може би нямат същата стойност за споменатите хора. И обратното.

За това как, ако хипотетично сега с изгубените приятели от детството седнем от двете страни на маса с две кафета отгоре, може би няма да има какво да си кажем, което да не е неловко, клиширано, повърхностно или просто насилено. И за това как 12-13 години по-късно се опитвам да поддържам други приятелства с други хора, да продължаваме да трупаме, макар и рядко, споделени спомени, които може би някой ден ще свършат по същия сълзлив начин.

Но, в края на краищата, миналото умира с нас. А докато ни има, няма много смисъл все да надничаме назад през рамо. Казаха ми го някои от приятелите, с които сега сме дори по-близки от тогава, през далечната 2004-а година. Доста време ми трябваше да започна да мисля и аз така, а понякога ми трябва и да ме подсещат. Но основният урок е налице. А щом махна гипса след седмица, тегля чертата и на случките и разговорите непосредствено преди появата му. Все пак същинското приключение едва е започнало. А само продължавайки да вървиш, летиш, плуваш, а понякога и да пълзиш по пътя, разбираш стойността на връзките си с другите.

Някъде преди два абзаца време ми звънна един от хората, които придават смисъл на всичко, и даде тон на деня с напомнянето, че все пак от мен си зависи с какви спомени ще си легна след 24 часа.

Благодаря ти. Не само на теб, но и на всеки, който тихомълком се припознае в последните думи.

….Some say that time changes
best friends can become strangers
But I don’t want that, no, not for you
If you just stay with me we can make it through…

…All the things we talk about
You know they stay on my mind
All the things we laugh about
They’ll bring us through it every time
After time, after time

Don’t say a word
I know you feel the same
Just give me a sign
Say anything, say anything
Please don’t walk away
I know you wanna stay
If you just give me a sign
Say anything, say anything…

Май вече ми трябва тефтерче. Малко тефтерче с облечени в изкуствена кожа корици. Вероятно измачкано от носене в раницата, в задния, страничния, вътрешния джоб, с пооръфани краища, страниците с обикновени широки редове. Тефтерче за изводи. За никому ненужни размисли, защото живеем във времето на ежедневно споделяните премъдрости.
Не дневник. Не телефонен указател. Не дори за работа. Просто тефтерче за изводи. От чийто страници вероятно ще изпадат подобни думи:

Почти във всички любовни истории има по една червена рокля. И ярко червило в тон с лака за нокти. Може би дори с обувките.

Понякога в най-силните си моменти казваш най-нелепите неща. И после се чудиш дали другият изобщо се е замислил върху това какви глупости си смелил.

И мъжът с котката… стой настрана от мъжа с котката. (Без удивителни в края на изречението, но подчертано дебело, със зигзаговиден размах.) Без значение какъв чаровник може да е, когато иска или когато дори не му минава през ума да се опитва. 
Стой настрана от мъжа с котката.

***

От вчера танцувам в различен ритъм. Открих по нов начин първата си музикална любов. И спонтанно се заех да пресъздам „както трябва“ първия си, по детски смело и безотговорно изплагиатстван „роман“, в който дори се появяваше един Жан-Люк Пикар от „Стар трек“, без никаква промяна. (Как да не плесна тук една смееща се емотикона? 😀 Така, искрено, дори без подигравка към около 14 години по-младото ми „аз“, в чийто свят няма такива усложнения като авторски права.) Четиримата основни герои оцеляха почти в същия вид (е, една идея по-малко стилизирани и идеализирани). Само Франсис стана Франсиско – все пак си беше италианец от самото начало. И по случайност взе да носи шапка с козирка върху бръснатия си скалп. (В което обаче припознавам Joker от Mass Effect, защото по случайност и двамата са космически пилоти. И вероятно е детайл, който ще си остане маркиран само за собственото ми вътрешно зрение, но не и в текста. Все пак капитан Пикар е само един, а аз вече съм малко по-голяма. Уж.)

Още един извод за тефтерчето. Детството просто е твърде важно. Някои любими неща от детството остават доживот. Per sempre. (За лошите няма да говоря.)

Все някога ще проговоря италиански. Друг реверанс към детството ми, по което рядко се умилявам.

Приключих.

Трих гръб в пясъка, в колоните на Моста, докато не хвърлих още една овехтяла кожа, макар и с малко чужда помощ. И няколко също толкова износени тениски заминаха с поредния спомен. Нужно е понякога, поне веднъж на два сезона, да поизхвърлиш туй-онуй, и от килерите, и от прашасалите ъгълчета в себе си.

Може би е вярно, че жените сме змии.

Все тая ми е, честно казано. Всичко ми олекна, когато се затичах надолу по брега, подскочих – веднъж, дваж, като състезател в троен скок. После ми пораснаха крила и оставих всичко долу, на присмеха на пълната луна. Дали пък не се превърнах в дракон?

Ха-ха, ще ми се. По-скоро в прилеп.

Полезно е и да се посмееш на себе си понякога.

А протритата ми кожа остана долу, сред сухи водорасли, на милостта на вълните. С името му – на поредния неуловим, отминат набързо (почти), неопозната гара през прозореца на влака – написано сред люспите. Рано или късно, морето изличава всичко. И лекува. Или поне отмива болката като пясък от очите.

И пак на свобода, с чиста от чужди думи, имена и мисли кожа, пак удобна, както всъщност би трябвало да бъде (но каквато рядко е). Пак с вятъра и вълните, с огъня в небето и земя под стъпалата. С доверието си пак под ключ. Но макар ключалката да е една, ключовете, и да не съществуват, могат да се изковат, да се издялат, дори да се реставрират.

И от думи да се изваят могат. Но само в точно съотношение с действия.

 

„Тежко е да хвърлиш кожата си“, каза питонът Каа на Маугли в една много любима детска книга. Но няма смисъл да се връщаш в нея.

 

(Всъщност, дори не е нужно да е тежко.)