Archive for the ‘Размисли’ Category

…Добре е да кажем няколко думи за „истината”. Всеки неизкушен вярващ е убеден, че я притежава. Това важи не само за християните, то важи в същата степен за членовете на всички по-големи или по-малки религиозни общности. Теософи, теолози, философи дълго са мислили върху своето учение. И заедно със своите проповедници също вярват, че са намерили „истината”. Разбира се, всяка религия има своята история, своите обещания и спогодби с Бога, своите пороци и мъдри учители, които са казали, че… Доказателствата за „истината” винаги произтичат от същността на съответната религия. В резултат се получава превзетият начин на мислене, на който са ни възпитали и в който вярваме от деца. Поколения живеят с убеждението, че притежават „истината”.

Ние сме по-скромни в разсъжденията си и мислим, че „истината” не може да бъде нечие притежание. В най-добрия случай може да се вярва в нея. Този, който действително я търси, не може и не бива да го прави само под знака и в пространството на своята собствена религия. В противен случай претенциите му стават твърде големи. Какво са в края на краищата целта и смисълът на живота? Да вярваме в „истината” или да я търсим? Дори да се намерят археологически находки в Двуречието, доказващи факти от Стария Завет, то от тези факти все още не следва „истинността” на съответната религия. Ако някъде бъдат разкопани прастари градове, села, кладенци или надписи, това са знаци, че историята на някой народ е истинска. Но тяхното съществуване ни най-малко не ни дава право да твърдим, че Богът на съответния народ е единственият Бог (а още по-малко, че той не е бил астронавт!).

В целия свят разкопките доказват, че преданията отговарят на фактите. На кой християнин би хрумнала мисълта, разхождайки се сред разкопките на Перу, да признае, че уважава бога на инките наравно със своя истински Бог? Обикновено простичко се приема, че всичко е или митология, или изживяна история на даден народ. Нищо повече. А точно това според нас е твърде много.

Ако действително търсим истината, не можем сляпо да отклоняваме новите и смели, но все още недоказани твърдения, само защото не се вписват в определена мисловна схема или в общоприятите до този момент вярвания. Тъй като преди столетия въпросът за пътуванията в Космоса не е бил поставян, нашите бащи и дядовци не са и мислили, че праотците ни са имали посещения от Космоса. Да допуснем страшната, но за съжаление възможна ситуация, че днешната цивилизация бъде тотално унищожена от водородна бомба и 5000 години по-късно бъдещите археолози намерят отломки от Статуята на свободата в Ню Йорк. Според днешния начин на мислене те би трябвало да твърдят, че става дума за непознато божество – вроятно за божество на огъня (заради факела) или за божество на слънцето (заради лъчите около главата на статуята). Тъй като разглеждаме нещо много просто, т.е. Статуята на свободата – ако останем верни на днешната мисловна схема, – няма да се осмелим да кажем нищо повече.

Недопустимо е повече пътищата към миналото да бъдат блокирани от религиозни догми.

Ако искаме да се отправим към търсене на истината, необходимо е да съберем цялата си смелост, за да напуснем коловозите на досегашното си мислене и да подложим на съмнение всичко, което досега приемахме за правилно и вярно. Можем ли да си позволим лукса да затворим очи и да запушим уши само защото новите мисли били еретични и неразумни?

Нима мисълта за кацане на Луната преди 50 години не беше абсолютно недопустима?

 

Фон Деникен, Ерих. Спомени от бъдещето. [Прев. от немски] Ани Стоилова. [2. изд.] София: Литера Прима, 1994, с. 53 – 55.

Седя си пред компютъра в навечерието на една от ония уж важни дати в живота, побутвам с няколко думи в минута историята, която пиша тези дни, и си мисля, че пак е време за малката ми лична равносметка. Само дето дневникът е занемарен от месеци, а ръката, с която пиша – счупена от три седмици. И макар че волю-неволю прописах с другата, най-вече покрай работата, някак си не ми се бъхти поне час, за да надраскам в тетрадката няколко абзаца, които сигурно ще звучат почти едно към едно с миналогодишната равносметка. Все може да почака до другата седмица по някое време.

Вместо това мислите ми отново се лашнаха към тема, която особено ме занимава тази година, подтикнати от случаен фейсбукарски линк. Мисли за приятелства от детството, за които вярваш, че ще траят цял живот, за шантавите неща, които си склонен да правиш, за да опазиш няколко спомена по-ярки, дълго преди появата на собствения ми първи компютър вкъщи, първата флашка, социалните мрежи, първия дигитален фотоапарат… За любимите играчки от детството, които тогава струваха между 5 и 10 трудно спестени от закуски лева, а сега струват по 40-50 долара в eBay, защото отдавна не се произвеждат. За глуповата детинско-тийнейджърска ревност и за 12-13 години по-възрастната ревност към други неща/хора, която в основата си май не е много по-различна. За една рисунка подарък за рожден ден с трогателно пожелание на гърба и за това как с човека, който го е написал, от години не сме се виждали дори, а какво остава да разменим по едно „Как си?“. За всичките супергерои, които си измисляхме с един друг човек като деца , за да се превърнем в тях, и за няколкото like-а под музикални клипове, които сме си разменили, откакто сме Фейсбук приятели. За великата тийнейджърска мечта, която си умря също така тихо и безславно. За китарата в ъгъла на стаята, която все пак съществува (от 4 години), но на която все още не мога да свиря (и през пространствено-времевия континуум усещам как погледът на 14-годишното ми Аз прогаря две дупки в черепа ми). И за това как моите сантиментални спомени (малкото ми такива) може би нямат същата стойност за споменатите хора. И обратното.

За това как, ако хипотетично сега с изгубените приятели от детството седнем от двете страни на маса с две кафета отгоре, може би няма да има какво да си кажем, което да не е неловко, клиширано, повърхностно или просто насилено. И за това как 12-13 години по-късно се опитвам да поддържам други приятелства с други хора, да продължаваме да трупаме, макар и рядко, споделени спомени, които може би някой ден ще свършат по същия сълзлив начин.

Но, в края на краищата, миналото умира с нас. А докато ни има, няма много смисъл все да надничаме назад през рамо. Казаха ми го някои от приятелите, с които сега сме дори по-близки от тогава, през далечната 2004-а година. Доста време ми трябваше да започна да мисля и аз така, а понякога ми трябва и да ме подсещат. Но основният урок е налице. А щом махна гипса след седмица, тегля чертата и на случките и разговорите непосредствено преди появата му. Все пак същинското приключение едва е започнало. А само продължавайки да вървиш, летиш, плуваш, а понякога и да пълзиш по пътя, разбираш стойността на връзките си с другите.

Някъде преди два абзаца време ми звънна един от хората, които придават смисъл на всичко, и даде тон на деня с напомнянето, че все пак от мен си зависи с какви спомени ще си легна след 24 часа.

Благодаря ти. Не само на теб, но и на всеки, който тихомълком се припознае в последните думи.

….Some say that time changes
best friends can become strangers
But I don’t want that, no, not for you
If you just stay with me we can make it through…

…All the things we talk about
You know they stay on my mind
All the things we laugh about
They’ll bring us through it every time
After time, after time

Don’t say a word
I know you feel the same
Just give me a sign
Say anything, say anything
Please don’t walk away
I know you wanna stay
If you just give me a sign
Say anything, say anything…

Май вече ми трябва тефтерче. Малко тефтерче с облечени в изкуствена кожа корици. Вероятно измачкано от носене в раницата, в задния, страничния, вътрешния джоб, с пооръфани краища, страниците с обикновени широки редове. Тефтерче за изводи. За никому ненужни размисли, защото живеем във времето на ежедневно споделяните премъдрости.
Не дневник. Не телефонен указател. Не дори за работа. Просто тефтерче за изводи. От чийто страници вероятно ще изпадат подобни думи:

Почти във всички любовни истории има по една червена рокля. И ярко червило в тон с лака за нокти. Може би дори с обувките.

Понякога в най-силните си моменти казваш най-нелепите неща. И после се чудиш дали другият изобщо се е замислил върху това какви глупости си смелил.

И мъжът с котката… стой настрана от мъжа с котката. (Без удивителни в края на изречението, но подчертано дебело, със зигзаговиден размах.) Без значение какъв чаровник може да е, когато иска или когато дори не му минава през ума да се опитва. 
Стой настрана от мъжа с котката.

***

От вчера танцувам в различен ритъм. Открих по нов начин първата си музикална любов. И спонтанно се заех да пресъздам „както трябва“ първия си, по детски смело и безотговорно изплагиатстван „роман“, в който дори се появяваше един Жан-Люк Пикар от „Стар трек“, без никаква промяна. (Как да не плесна тук една смееща се емотикона? 😀 Така, искрено, дори без подигравка към около 14 години по-младото ми „аз“, в чийто свят няма такива усложнения като авторски права.) Четиримата основни герои оцеляха почти в същия вид (е, една идея по-малко стилизирани и идеализирани). Само Франсис стана Франсиско – все пак си беше италианец от самото начало. И по случайност взе да носи шапка с козирка върху бръснатия си скалп. (В което обаче припознавам Joker от Mass Effect, защото по случайност и двамата са космически пилоти. И вероятно е детайл, който ще си остане маркиран само за собственото ми вътрешно зрение, но не и в текста. Все пак капитан Пикар е само един, а аз вече съм малко по-голяма. Уж.)

Още един извод за тефтерчето. Детството просто е твърде важно. Някои любими неща от детството остават доживот. Per sempre. (За лошите няма да говоря.)

Все някога ще проговоря италиански. Друг реверанс към детството ми, по което рядко се умилявам.

Приключих.

Трих гръб в пясъка, в колоните на Моста, докато не хвърлих още една овехтяла кожа, макар и с малко чужда помощ. И няколко също толкова износени тениски заминаха с поредния спомен. Нужно е понякога, поне веднъж на два сезона, да поизхвърлиш туй-онуй, и от килерите, и от прашасалите ъгълчета в себе си.

Може би е вярно, че жените сме змии.

Все тая ми е, честно казано. Всичко ми олекна, когато се затичах надолу по брега, подскочих – веднъж, дваж, като състезател в троен скок. После ми пораснаха крила и оставих всичко долу, на присмеха на пълната луна. Дали пък не се превърнах в дракон?

Ха-ха, ще ми се. По-скоро в прилеп.

Полезно е и да се посмееш на себе си понякога.

А протритата ми кожа остана долу, сред сухи водорасли, на милостта на вълните. С името му – на поредния неуловим, отминат набързо (почти), неопозната гара през прозореца на влака – написано сред люспите. Рано или късно, морето изличава всичко. И лекува. Или поне отмива болката като пясък от очите.

И пак на свобода, с чиста от чужди думи, имена и мисли кожа, пак удобна, както всъщност би трябвало да бъде (но каквато рядко е). Пак с вятъра и вълните, с огъня в небето и земя под стъпалата. С доверието си пак под ключ. Но макар ключалката да е една, ключовете, и да не съществуват, могат да се изковат, да се издялат, дори да се реставрират.

И от думи да се изваят могат. Но само в точно съотношение с действия.

 

„Тежко е да хвърлиш кожата си“, каза питонът Каа на Маугли в една много любима детска книга. Но няма смисъл да се връщаш в нея.

 

(Всъщност, дори не е нужно да е тежко.)

Мисля, че преживявам кризата на първата четвъртина.

Това си го измислих днес.

Имам предвид, че наближавам 25-я си рожден ден и от доста време не съм се чувствала наистина щастлива. Доволна – да, радостна – тук-таме, горда – преди два дни, но щастлива… не помня кога за последно се е случвало. А нещата ми се получават – трудно, но все пак се получават. Няма причина – поне не явна – да ставам с гъза напред почти всеки ден. И въпреки това е факт.

Минавам точно през оная шантава младежка криза, за която преди време един приятел ме предупреди. Моментът, когато осъзнаваш, че приятелите, с които до вчера си бил почти всеки ден заедно, вече са се попилели къде ли не и, точно като теб, всеки от тях си преследва собственото щастие. Моментът, в който и да прегледам целия си телефонен указател, списък с приятели във Фейсбук или с абонати в Скайп, пак може и да не намеря с кого да изляза, за да си поговорим за нещата от живота или за пълни глупости, или да правим нещо интересно, или просто да си кибичим някъде. Да, сериозно, броят се на пръстите на една ръка. И това ме тормози много повече, отколкото би трябвало. В някакъв момент на човек му писва да поема инициативата. Скапан егоизъм, но отново… факт.

И все повече и повече се дразня на хората (онези извън приятелския ми кръг), и ми досаждат, и не искам да ги слушам, и не искам да ми дишат въздуха, нито аз техния, да не ни се пресичат пътищата, докато се разминаваме по улиците, да ме оставят да си вървя сама, когато ме виждат със слушалки в ушите. Не съм добър човек. Завиждам, ревнувам, ругая, нареждам този или онзи как не го бива за това или онова, държа да правят нещата по моя начин и се ядосвам, когато (естествено) не го правят. Лицемернича. И част от мен държи от време на време да ме карат да се чувствам специална. А колко често аз го правя за някого? Добър въпрос…

 

Скапано, бе. Скапано ми е. И не знам как да го променя. А уж се опитвам.

 

Абе и аз не съм стока. Но все се успокоявам, че не може твърде много хубаво на едно място. Просто няма да е достоверно.

Не ми върви нещо напоследък с писането в блога – започнах три различни чернови в три различни дни и нито една не пожела да се превърне в завършена публикация. Преди малко, вече не помня как точно, се сетих за разказ, който написах преди доста години, за две вечери (въпреки че го обмислях в продължение на три дни – или по-скоро се чудих през това време дали да не убия главния герой, за да не се изгуби идеята на историята. Еми, убих го, но си беше сериозно чудене, приключило в един час по български език) и май ми беше първият такъв, който си дойде почти изцяло завършен, с героите му и всичко, просто трябваше да го запиша. И първата ми такава чуденка, въпреки че години по-късно прочетох лафа „Kill your darlings“ в автобиографията на един много любим писател. И до днес не обичам да се правя на бог и да се разправям с хорските съдби – и да приключвам животи с по няколко думи на страницата – дори и да съм ги измислила аз. И в същото време, има го момента, в който знаеш, че просто така трябва да стане. За да има смисъл.

(И не мога да не се запитам – дали пък онзи отгоре, който и да е и какъвто и да е, не разсъждава по същия начин? След което пък веднага се сещам за цитат от филма „Константин“, нещо от сорта на „Бог? Бог е просто хлапе с ферма за мравки, госпожо“.)

По същество за разказа. Писан е в периода, когато тъкмо откривах и изпитвах в пълната й сила страстта ми към екстремните спортове. Днес ги обичам със същата сила и ги гледам със същото удоволствие. Имам обаче една идея по-реален поглед за нещата, както би могло да се очаква. Писан е под влияние на играта Dave Mirra’s Freestyle BMX (една от малкото, които съм успявала да подкарам на по-предишния ми компютър (който си беше щайга и половина, но за времето си ми вършеше сносна работа) и единствената, която съм превъртала три пъти. Преди няколко дни, в изблик на сантименти, си я свалих пак и ми стана едно такова мило, като й видях ръбатата графика… 🙂 Така де, за разказа. Две причини да се изложа публично като го пусна тук – за да не се изкушавам никога да го преработя и пусна в някоя от бъдещите си книги, и защото понякога е не просто забавно, а и наистина приятно човек да прелисти архивите назад. А някои неща просто трябва да си останат каквито са, във времето, в което принадлежат. Като онези, старите любови, дето ръжда не хващат.

Последно уточнение. В края на оригиналния файл стоят заглавията на две песни, които са послужили за вдъхновение, но тук публикувам за фон трета, различна (макар и на същата група – едната от двете, де), която много повече асоциирам с идеята на разказчето.

Директно от пролетта преди да започна първата си работа и преди да получа първия си скейтборд, който, макар и пребоядисан, още си стои вкъщи, със сцепена откъм носа дъска (общо взето, сцепена от карането на други хора, понеже от мен още тогава беше ясно, че скейтър няма да излезе. Шубе съм си и не ме е шубе да си го призная.)…

И, понеже сега открих връзката, го посвещавам на Краси, който наскоро си отиде доста нелепо, и на когото Лъки Съмнър мъничко прилича.

 

*     *     *

Спомен за утрешния ден

 

…Reach for the sky ‘cause tomorrow may never come…

 

12 февруари

…Вятърът засвистя в ушите му и се смеси с останалия шум…

Публиката се превърна в маса от размазани петна, докато изпълняваше поредния трик. Беше един от онези моменти, когато колелото откликваше на всяко негово желание, сякаш бе живо същество. Усмихна се под каската. По дяволите, за такива дни живееше!

Напрегна мускули точно преди приземяването, за да овладее тласъка. Колелото леко подскочи и послушно се остави да бъде насочвано. Извъртя го в рязък завой и спря, карайки тълпата да избухне. Вдигна ръка за поздрав, после напусна очертанията на състезателната площ и слезе от ВМХ-а.

В съблекалнята шумът от залата достигаше приглушено. Излегна се за малко на скамейката, за да си почине и облекчено въздъхна. Получи се отлично. Ако и този път не се класираше в челната тройка, щеше да си изяде наколенките от яд.

Отвън се чуха стъпки.

-Лъки.

Дейвид “Лъки” Съмнър се изправи навреме да срещне широката усмивка на по-малкия си брат, деветнадесетгодишния Тимъти.

-Е? Как беше, Тим?

-Как беше ли?! Брат ми, ти си неспасяем случай, биха те изритали от всяка лудница! Беше велико! Ако продължаваш така, или ще станеш един от най-страхотните професионални състезатели, или ще се самоубиеш по особено зрелищен начин!

Лъки се разсмя.

-В случай на второто нали знаеш какво да правиш?

-Да – никакво отказване, докато не те надмина.

Прекъсна ги влизането на други двама байкъри.

-Лъки, куче такова, направо ми изтръгна очните ябълки с това изпълнение! – възкликна единият и го тупна по рамото. –Ти си психопат!

-Хахо от класа! – ухили се другият и прокара ръка през русата си коса. –Честно, заслужаваш ако ме класират по-нагоре, да ти отстъпя мястото си.

-По-полека, че сам ще почнеш да си вярваш, Лий!

-Хайде, откачалки, резултатите ще излязат всеки момент. Да вървим да видим дали имаме повод да се натряскаме довечера – подкани ги Тим.

“Сега остава едно медалче – каза си Лъки, докато вървяха по коридора – и всичко е перфектно.”

Усмихна се на тази мисъл.

 

Поводът беше дори троен.

Лъки беше спечелил златото, Лий грабна бронза, а Шон, третият от компанията, се беше класирал пети. Затова същата вечер “имението Съмнър”, както Лъки на шега наричаше къщата им, беше пълно с хора.

-Обзалагам се, че скоро ще има материали из всички списания за екстремни спортове – подхвърли Лий. –Вече си представям заглавията: “Лъки Съмнър отвява конкуренцията като ураган!”. Или “Трето злато за Щастливеца, досегашните звезди – с пръст в уста!”.

-Стига си преувеличавал, една победа не означава, че съм станал голяма работа.

-Ти пък стига си скромничил! – скастри го шеговито някогашният му съученик Роб Баркли. –Какво лошо има човек да се радва на успехите си?

-Не скромнича, просто съм реалист. Това далеч не беше върхово постижение.

-Скоро и това ще стане, ако продължаваш със същото темпо. Честно, братче, започваш да ме плашиш с тия каскади! Техниката ти е страшна, но замислял ли си се какво може да ти коства едно падане? – попита полуусмихнат Шон.

Лъки се разсмя.

-И това ми го казваш ти, който непрекъснато си търсиш белята?! Стига, Шон, без малко риск в живота остава само скуката. Нали помниш стария девиз на тайфата: “Който се страхува, да си седи вкъщи!”

-Оставете човека на мира, всички си имаме своите вятърни мелници, с които да се борим – отбеляза Лий.

Лъки се усмихна. С момчетата често се шегуваха за него, че с всяко падане поумнява все повече; но, каквото и да си говореха, Лий беше действително уникален. Ако съществуваше комбинация от адреналинов маниак, веселяк със страхотен характер и философ, това бе именно той.

-И по този повод – продължи Лий, – наздраве за мечтите, без които човек е просто сянка на самия себе си.

-Наздраве! – откликнаха останалите и чукнаха бирите си в неговата.

 

17 март

…Приземи се на ръба, балансирайки само на задната гума, после се спусна надолу по рампата и набра скорост с няколко бързи завъртания на педалите. Имаше още около половин минута за последната комбинация. Черешката на върха на тортата…

Лъки се съсредоточи за двойния скок и полетя над поредното препятствие. Още малко…

Внезапно едно гласче в съзнанието му тревожно закрещя.

Земята! Приближаваше по-бързо от обикновено!

Преди дори да успее да смели мисълта, че не бе набрал достатъчно инерция, предната гума силно се блъсна в настилката и тласъкът изтръгна кормилото от ръцете му. Лъки се преметна през него и се стовари по лице на земята. Лявото му слепоочие пламна и през болката почувства стичащата се по лицето му кръв. Пред очите му заизбухваха миниатюрни слънца.

-Лъки! Лъки! – викаше някой, но така и не разбра кой беше, защото светът внезапно реши да потъне в мрак…

 

-Докторе, не съм малко момче, няма смисъл да увъртате. Кажете ми направо какво е положението! – настоя Лъки. Беше минал около половин час от събуждането му в болницата и сега нетърпението да разбере последствията от падането го гризеше все по-силно.

-Добре, Дейвид, ето как стоят нещата – разминал си се наистина на косъм. Прешлените в основата на гръбнака бяха засегнати сериозно и се наложи операция, а левият ти пищял е счупен на две места. Направихме всичко възможно, сега зависи изцяло от теб колко скоро ще проходиш отново. Имаш невероятен късмет, че при падането не си си счупил врата.

-Но?

-Но относно хобито ти съм настроен скептично. Зависи дали травмата в кръста няма да остави по-сериозни отражения. Смятам обаче, че ще трябва да се откажеш от карането. В противен случай рискуваш още по-тежки и мъчителни счупвания и дори частична парализа.

Лъки онемя. Подозираше, че този път здраво е загазил, но не очакваше нещата да са толкова зле.

-Съжалявам – съчувствено промърмори хирургът и стана. –Ако имаш нужда от нещо, дежурната сестра е на разположение.

-Не, докторе, не съжалявате – тихо каза младежът, когато остана сам. –Господи, дори си нямате представа за какво говорите!

 

Това беше първата стъпка на Лъки към най-кошмарния период от живота му…

 

5 септември

Тим се изправи на педалите, за да види по-добре какво следва, после набра скорост. Полетя над рампата, преметна се и се приземи, спирайки с остро завъртане, от което задната му гума остави черна следа по асфалта.

-Ще се получи страшно видео – отбеляза Лий, когато момчето слезе от колелото и седна при него. –Много добре вървиш, не мислиш ли вече за участие в сериозни състезания?

-Не знам. Едно е да караш сам в парка, друго е пред десетки хора, които следят всяко твое движение. Тогава се чувствам все едно за първи път се качвам на колелото.

-Всичко става с практика.

-Не е само това, Лий. Преди и Лъки беше с нас.

-Да, знам какво имаш предвид – промърмори Лий и остави камерата. –Всеки път, когато изляза да карам, се ядосвам, че не може всичко да е както преди. Липсва ми времето, когато аз, ти, Шон и брат ти карахме из града и подлудявахме шофьорите.

-Фантастичната четворка – усмихна се Тим.

-Именно. Но още повече ме побърква фактът, че аз си гледам собствения животец, докато най-добрият ми приятел буквално се бори ежедневно да си стъпи на краката.

-Наистина му е адски трудно. Старае се да не го показва, но виждам, че на моменти едва издържа. Минете някой ден с момчетата да го видите, ще се зарадва. Вече рядко се усмихва.

-Ще дойдем още утре. Мисля, че Лъки има нужда някой да му напомни, че не е сам.

 

Тим беше прав. Макар че му костваше много, Лъки никога не показваше колко му е трудно в действителност. Терапията и възстановителните упражнения страшно го изтощаваха, а болките рядко преминаваха напълно. Понякога почти не ги усещаше, но имаше дни, когато трудно ставаше дори от леглото. Не се срамуваше да признае пред брат си или пред момчетата, че не е добре, но никога не показваше пълните измерения на агонията.

Освен всичко друго, Лъки не понасяше състрадателните погледи, вперени в гърба му. Така че ден след ден бавно се завръщаше към живота, с цената на много усилия. Не един път отслабналите мускули на краката му го предаваха и в такива мигове се чувстваше страшно потиснат. Депресията го дебнеше на всяка крачка и понякога за дълго потъваше в нея, но после някак намираше сили да я прогони. Не беше лесно. Но промяната започваше да става видима. А моралната подкрепа на Тим го стимулираше повече от всичко. Докато следеше участията или тренировките му, по-големият брат често си припомняше собствените си подвизи. Господи, как му се искаше да се върне на рампата и отново да чува виковете на тълпата, да изпита старото познато чувство, че лети! Но след тези моментни трепети Лъки се връщаше към настоящето и си казваше, че трябва да се съсредоточи над него. Имаше още толкова много работа.

Рано или късно щеше да успее…

 

Три дни по-късно

Хлопването на входната врата проникна в съзнанието му и го извади от лекия унес. Лъки разтри очи и погледна часовника си. Четири и петнадесет. Беше един от онези дни, когато болките отново започваха да го мъчат, затова бе предпочел да полежи около час. Тим явно току-що се беше върнал от тренировката.

-Как е, братле? – попита момчето, когато влезе.

-Бива. При теб как мина?

-Поносимо, като махнем безбройните падания днес – Тим остави раницата си и седна срещу брат си.

-Ей, сигурен ли си, че всичко е наред? – попита по-големият Съмнър, доловил намек за ирония в тона му.

Тим не отговори. Въртеше каската в ръцете си и явно мислеше за нещо. После внезапно я хвърли на креслото.

-Не мога, Дейв – промърмори той.

-Какво искаш да кажеш? – попита брат му, комуто не убягна обръщението “Дейв”. Тим го наричаше така само когато говореха за сериозни неща.

-Не съм готов за XGames. Не мисля, че ще се справя с предизвикателството.

-В смисъл? Ако имаш предвид карането ти…

-Не става въпрос за това. Не мога да отида и да трупам слава за сметка на твоето отсъствие. Всеки път, когато скачам с колелото, се сещам за теб, защото знам колко много искаш пак да караш. Пък и аз винаги ще бъда просто “малкият брат на великия Лъки Съмнър, звездата на ВМХ-а свободен стил”. Не знам, може би просто не си струва.

-Честно казано, това не го очаквах – Лъки се надигна и се взря в очите на момчето, забравил болката в кръста си. –Всяко усилие в името на цел, която ти смяташ за важна, си струва. Каквото и да решиш, най-малко би могъл да разочароваш мен, защото правото на избор си е твое.

-Да, но съм сигурен, че, дори когато отказваш да го признаеш, ти се иска да се върнеш повече от всичко друго.

-Вярно, така е – призна Лъки след кратко колебание. –Ти сигурно го разбираш по-добре от всеки друг. Имам чувството, че умирам по малко всеки път, когато си представя, че вече няма да мога да карам. Но, повярвай ми, чувствам се много по-добре, докато те гледам, отколкото когато докторите ме уверяват, че скоро ще ходя съвсем нормално. Предпочитам да знам, че брат ми е някъде навън и продължава да прави това, което му харесва.

Лъки замълча за миг, мислейки за нещо.

-Ти сам го каза, Тим. Време е да излезеш от сянката на Лъки Съмнър, защото заслужаваш не по-малко внимание от мен. И това време е точно сега, когато “звездата” сигурно няма да се върне – макар че сърцето му се сви при тези думи, той ги произнесе твърдо.

-Сигурен ли си? – Тим все още не изглеждаше съвсем убеден.

Лъки се усмихна, забравил за миг собствените си проблеми.

-Ако не бях, нямаше да го казвам. Остави другите, Тим, постарай се да не разочароваш себе си. Няма смисъл да ти казвам останалото, и сам ще се сетиш за всичко, което си мисля.

-Така е – кимна Тим.

-Ще изкарваш ли от време на време и моето колело? Все още е в добро състояние, няма смисъл да ръждясва само защото не мога да го карам.

-Разбира се. Ще се грижа за него.

-Знам – усмихна се отново брат му. –Благодаря.

 

28 септември

Рампите изглеждаха пусти и притихнали в есенната вечер. Лъки се усмихна при мисълта за ежедневното оживление в парка в разгара на лятото. Обикновено винаги имаше големи и малки хора, които тренираха или просто караха за удоволствие. Сега обаче всичко беше спокойно, в унисон с настроението му.

С наближаването на зимата го обземаше някакъв странен оптимизъм, противоположен на меланхоличното време. Резултатите от последните изследвания показаха, че травмите почти напълно бяха отшумели. Заедно с това една малка, тайна надежда, която все още не беше споделял с никого, постепенно придобиваше сила и се превръщаше в амбиция. И сега, когато кошмарният възстановителен период бе останал назад, Лъки все по-често се замисляше за нея.

По близката алея се зададе самотен байкър и прескочи ниския бетонен парапет. Лъки се загледа в него и се усмихна, когато го позна. Другият младеж явно също го беше видял, защото зави и спря при него.

-Където не те сеят, там никнеш, а? – ухили се Лий.

-Същото важи и за теб. Кога се върна от Ню Йорк?

-Вчера, към девет и половина вечерта и директно се прибрах да се наспя. Днес обаче не ме свърта и излязох да покарам.

-Сам?

-Защо не? Пък и другите са заети. Как са старите ти кокали? – Лий остави колелото и седна при Лъки.

-Добре, вече по-рядко ме болят.

Двамата замълчаха. Дори шумът от пробуждащия се нощен живот на града като че звучеше по-слабо. Рампите и другите уреди хвърляха дългите си сенки по нападалите жълти листа, докато слънцето бавно пълзеше към хоризонта.

Внезапно Лий се усмихна.

-Хайде, старче, изплюй камъчето!

-Какво? – сепна се Лъки.

-Да не мислиш, че съм толкова отнесен да не усетя какво става с теб? Не можеш да ме заблудиш, че просто ей така си излязъл да се поразходиш, а после просто смяташ да си продължиш кроткото съществуване.

Лъки също се подсмихна.

-Наистина ме познаваш адски добре. Прав си, човече, напоследък вече не издържам да си седя вкъщи и нищо да не правя. Още не съм казал на никого, но смятам отново да започна да тренирам и да подновя участията си в началото на следващия сезон.

-Знаеш ли, очаквах да чуя нещо такова все някога. Не вярвах, че просто ще се предадеш. Какво стана с предупрежденията на лекарите?

-Никой не живее вечно – сви рамене Лъки. –Не искам просто да седя и да чакам края си, щом мога да правя нещо, което наистина обичам. Няколко пъти излизах сам с колелото и, ако не се насилвам много, всичко е наред.

-Знаеш, че можеш да разчиташ на мен и момчетата за подкрепа във всичко. Кога смяташ да им кажеш?

-Сигурно още довечера. Ще се събираме вкъщи, така че, ако нямаш работа, ела.

-Естествено, че ще дойда. А вдругиден те искам на състезанието за морална подкрепа.

-Нямаш грижи, и без това Тим също ще участва.

Лий кимна, изправи колелото си и се засили към най-близкия уред, а Лъки го загледа с интерес и по устните му заигра лека усмивка.

 

30 септември

-Край! Името Съмнър сигурно вече ще стане нарицателно за “толкова смел човек, че чак ненормален”! – бяха първите думи на Шон след награждаването, когато репортерските снимки приключиха.

-Наистина, хлапе, сребро за първо участие на XGames е истински повод за гордост – добави Лий.

-Благодаря, момчета – усмихна се Тим, все още задъхан от последния пробег. Но гордата усмивка на Лъки повече от всичко друго го накара да се почувства невероятно. –Все пак имам добър пример да ме вдъхновява.

-Сигурно – подсмихна се брат му. –Но заслугата си е твоя. Давай все така и скоро никой няма да ме помни, защото ще ги подлудиш с карането си!

-Ами да, на кой му е притрябвал старият Дейв, когато вече изгряват нови звезди? – ухили се Лий и тупна Лъки по рамото. –Не го взимай навътре, но все някога и големите имена залязват. А няма какво да се лъжем, старче, хлапето има потенциал да те навре в миша дупка!

-Я млъквай, заядливецо! – разсмя се по-големият брат. –Първо се научи да караш и тогава пак ще си поговорим.

-Както кажеш, шефе! Хайде да се изнасяме, довечера можем да празнуваме бойното кръщене на още един Съмнър.

Четиримата тръгнаха към съблекалнята. По пътя Тим поизостана редом с Лъки.

-Шегата настрана, нямаше да стигна дотук, ако не беше ти. Дължа ти много, братле, и искам да го знаеш.

-Кръвта вода не става – ухили се Лъки. –Ти също ми помогна повече, отколкото можеш да си представиш, хлапе.

-Догодина ще ги разбием заедно, нали? Нямам търпение да се върнеш.

-Много ясно! Ще има да се говори за братята Съмнър!

След кратък размисъл Лъки прибави:

-И не само тогава. Всеки път, когато имаш нужда, ще съм зад теб.

-Както винаги – усмихна се Тим и двамата побързаха да догонят Лий и Шон.

 *     *     *

 Това беше обещание, което Лъки никога не наруши.

Две години и седем месеца по-късно брат ми почина в болницата, след като беше блъснат на улицата от пиян шофьор… Неведомата ирония на живота. Струва ми се невероятно, че човек като него бе сполетян от толкова банален край. И че преживя толкова много болка, а остана в паметта на приятелите си като Щастливеца. Но, въпреки всичко, Лъки направи блестящо завръщане не само в спорта, а и в собствения си живот. За краткото време, през което карахме заедно, спечели девет титли и всеки път изправяше публиката на крака. Затова всички го запомниха с веселата усмивка и вечния стремеж към нови върхове, а не с болката, от която рядко се оплакваше.

Мисля, че, колкото и странно да е, Лъки умря щастлив.

Защото продължи да преследва мечтите си. И защото притежаваше таланта да вдъхновява. Лъки не се страхуваше да живее на ръба. Мисля, че точно това ни прави истински хора – волята да не спираме, дори когато ни се струва, че се борим за изгубени каузи…

 

-Тим? – гласът на Лий го върна към действителността. Двамата бяха спрели с колелата горе на рампата и мълчаха, отдъхвайки си от последната серия трикове.

-Извинявай, бях се замислил.

Другият младеж му хвърли един преценяващ поглед и попита:

-За Лъки, нали?

Момчето кимна. Лий притежаваше силна интуиция за хората и някак винаги усещаше, когато нещо ги тревожи.

-Аз също понякога се замислям за времето, когато карахме заедно из града и се готвехме за състезания – каза той след малко. –Без Лъки просто не е същото и винаги ми става кофти, когато се сетя. Но после се усмихвам. И знаеш ли защо? Защото си мисля, че в такива моменти той е някъде наблизо и сякаш ми казва точно в негов стил: “Я стига! Стегни се малко, животът продължава!” Мисля, че би се радвал не да съжаляваме, че го няма, а да си го спомняме отвреме-навреме с усмивка.

-Със сигурност. Лъки беше олицетворение на оптимизма. Но понякога наистина адски ми липсва.

-Знам, хлапе. С всички ни е така – Лий хвърли поглед над парка, към хоризонта с изчертаните върху огнения му фон пепеляви силуети на сградите и леко се усмихна. –Но според мен хората като Лъки ни учат, че е по-добре да се живее не със спомените за вчера, а с мечтите за утре.

Лий намести каската си и се приготви отново да се спусне надолу.

-Идваш ли?

-Ей сега – усмихна се Тим. И за миг, може би заради думите на Лий, се почувства все едно Лъки отново е до него.

 

…Сега вече зависи от всеки един как ще възприеме следите, който Дейвид “Лъки” Съмнър успя да остави след себе си. Едва ли има какво повече да кажа, освен, че няма нужда да се скърби за него. Все пак, говорим за Лъки.

Време е да тръгвам. Все още има едно обещание, което трябва да спазя.

 

С уважение

Тим Съмнър

01.05.2007 05.05.2007

“Don’t Drag Me Down”, Social Distortion / “Crying Out”, Shinedown

 

„Reach For The Sky“

When I was young I was invincible,
I find myself now thinking twice,
I never thought about no future,
its just the roll of the dice.

But the day may come when you’ve got something to lose,
and just when you think you’re done paying dues
And you say to yourself, dear God what Have I done?
And hope its not too late ’cause tomorrow may never come.

[Chorus:]
Reach For the Sky, ’cause tomorrow may never come
Reach For the Sky, ’cause tomorrow may never come

Yesterday is history and tomorrow’s a mystery
But baby right now, its just about you and me,
You can run you can hide, just like Bonnie and Clyde
Reach for the sky ain’t never gonna die,
and I thank the Lord for the love I have found
and hold you tight cause tomorrow may never come.

[Chorus]

So if you please take this moment
Try if you can make it last
Don’t think about no future and just forget about the past
and make it last.