Archive for the ‘Размисли’ Category

Току-що разбрах, че най-много се обичам, когато отворя някой от работните си тефтери със записки по ненаписаните ми все още истории и пред очите ми заиграят случайни детайли (някои по съвсем различни истории от тази, заради която съм отворила въпросния тефтер). Особено когато съм забравила, че изобщо съм измислила някои от тях.

Advertisements

…Добре е да кажем няколко думи за „истината”. Всеки неизкушен вярващ е убеден, че я притежава. Това важи не само за християните, то важи в същата степен за членовете на всички по-големи или по-малки религиозни общности. Теософи, теолози, философи дълго са мислили върху своето учение. И заедно със своите проповедници също вярват, че са намерили „истината”. Разбира се, всяка религия има своята история, своите обещания и спогодби с Бога, своите пороци и мъдри учители, които са казали, че… Доказателствата за „истината” винаги произтичат от същността на съответната религия. В резултат се получава превзетият начин на мислене, на който са ни възпитали и в който вярваме от деца. Поколения живеят с убеждението, че притежават „истината”.

Ние сме по-скромни в разсъжденията си и мислим, че „истината” не може да бъде нечие притежание. В най-добрия случай може да се вярва в нея. Този, който действително я търси, не може и не бива да го прави само под знака и в пространството на своята собствена религия. В противен случай претенциите му стават твърде големи. Какво са в края на краищата целта и смисълът на живота? Да вярваме в „истината” или да я търсим? Дори да се намерят археологически находки в Двуречието, доказващи факти от Стария Завет, то от тези факти все още не следва „истинността” на съответната религия. Ако някъде бъдат разкопани прастари градове, села, кладенци или надписи, това са знаци, че историята на някой народ е истинска. Но тяхното съществуване ни най-малко не ни дава право да твърдим, че Богът на съответния народ е единственият Бог (а още по-малко, че той не е бил астронавт!).

В целия свят разкопките доказват, че преданията отговарят на фактите. На кой християнин би хрумнала мисълта, разхождайки се сред разкопките на Перу, да признае, че уважава бога на инките наравно със своя истински Бог? Обикновено простичко се приема, че всичко е или митология, или изживяна история на даден народ. Нищо повече. А точно това според нас е твърде много.

Ако действително търсим истината, не можем сляпо да отклоняваме новите и смели, но все още недоказани твърдения, само защото не се вписват в определена мисловна схема или в общоприятите до този момент вярвания. Тъй като преди столетия въпросът за пътуванията в Космоса не е бил поставян, нашите бащи и дядовци не са и мислили, че праотците ни са имали посещения от Космоса. Да допуснем страшната, но за съжаление възможна ситуация, че днешната цивилизация бъде тотално унищожена от водородна бомба и 5000 години по-късно бъдещите археолози намерят отломки от Статуята на свободата в Ню Йорк. Според днешния начин на мислене те би трябвало да твърдят, че става дума за непознато божество – вроятно за божество на огъня (заради факела) или за божество на слънцето (заради лъчите около главата на статуята). Тъй като разглеждаме нещо много просто, т.е. Статуята на свободата – ако останем верни на днешната мисловна схема, – няма да се осмелим да кажем нищо повече.

Недопустимо е повече пътищата към миналото да бъдат блокирани от религиозни догми.

Ако искаме да се отправим към търсене на истината, необходимо е да съберем цялата си смелост, за да напуснем коловозите на досегашното си мислене и да подложим на съмнение всичко, което досега приемахме за правилно и вярно. Можем ли да си позволим лукса да затворим очи и да запушим уши само защото новите мисли били еретични и неразумни?

Нима мисълта за кацане на Луната преди 50 години не беше абсолютно недопустима?

 

Фон Деникен, Ерих. Спомени от бъдещето. [Прев. от немски] Ани Стоилова. [2. изд.] София: Литера Прима, 1994, с. 53 – 55.

Седя си пред компютъра в навечерието на една от ония уж важни дати в живота, побутвам с няколко думи в минута историята, която пиша тези дни, и си мисля, че пак е време за малката ми лична равносметка. Само дето дневникът е занемарен от месеци, а ръката, с която пиша – счупена от три седмици. И макар че волю-неволю прописах с другата, най-вече покрай работата, някак си не ми се бъхти поне час, за да надраскам в тетрадката няколко абзаца, които сигурно ще звучат почти едно към едно с миналогодишната равносметка. Все може да почака до другата седмица по някое време.

Вместо това мислите ми отново се лашнаха към тема, която особено ме занимава тази година, подтикнати от случаен фейсбукарски линк. Мисли за приятелства от детството, за които вярваш, че ще траят цял живот, за шантавите неща, които си склонен да правиш, за да опазиш няколко спомена по-ярки, дълго преди появата на собствения ми първи компютър вкъщи, първата флашка, социалните мрежи, първия дигитален фотоапарат… За любимите играчки от детството, които тогава струваха между 5 и 10 трудно спестени от закуски лева, а сега струват по 40-50 долара в eBay, защото отдавна не се произвеждат. За глуповата детинско-тийнейджърска ревност и за 12-13 години по-възрастната ревност към други неща/хора, която в основата си май не е много по-различна. За една рисунка подарък за рожден ден с трогателно пожелание на гърба и за това как с човека, който го е написал, от години не сме се виждали дори, а какво остава да разменим по едно „Как си?“. За всичките супергерои, които си измисляхме с един друг човек като деца , за да се превърнем в тях, и за няколкото like-а под музикални клипове, които сме си разменили, откакто сме Фейсбук приятели. За великата тийнейджърска мечта, която си умря също така тихо и безславно. За китарата в ъгъла на стаята, която все пак съществува (от 4 години), но на която все още не мога да свиря (и през пространствено-времевия континуум усещам как погледът на 14-годишното ми Аз прогаря две дупки в черепа ми). И за това как моите сантиментални спомени (малкото ми такива) може би нямат същата стойност за споменатите хора. И обратното.

За това как, ако хипотетично сега с изгубените приятели от детството седнем от двете страни на маса с две кафета отгоре, може би няма да има какво да си кажем, което да не е неловко, клиширано, повърхностно или просто насилено. И за това как 12-13 години по-късно се опитвам да поддържам други приятелства с други хора, да продължаваме да трупаме, макар и рядко, споделени спомени, които може би някой ден ще свършат по същия сълзлив начин.

Но, в края на краищата, миналото умира с нас. А докато ни има, няма много смисъл все да надничаме назад през рамо. Казаха ми го някои от приятелите, с които сега сме дори по-близки от тогава, през далечната 2004-а година. Доста време ми трябваше да започна да мисля и аз така, а понякога ми трябва и да ме подсещат. Но основният урок е налице. А щом махна гипса след седмица, тегля чертата и на случките и разговорите непосредствено преди появата му. Все пак същинското приключение едва е започнало. А само продължавайки да вървиш, летиш, плуваш, а понякога и да пълзиш по пътя, разбираш стойността на връзките си с другите.

Някъде преди два абзаца време ми звънна един от хората, които придават смисъл на всичко, и даде тон на деня с напомнянето, че все пак от мен си зависи с какви спомени ще си легна след 24 часа.

Благодаря ти. Не само на теб, но и на всеки, който тихомълком се припознае в последните думи.

….Some say that time changes
best friends can become strangers
But I don’t want that, no, not for you
If you just stay with me we can make it through…

…All the things we talk about
You know they stay on my mind
All the things we laugh about
They’ll bring us through it every time
After time, after time

Don’t say a word
I know you feel the same
Just give me a sign
Say anything, say anything
Please don’t walk away
I know you wanna stay
If you just give me a sign
Say anything, say anything…

Май вече ми трябва тефтерче. Малко тефтерче с облечени в изкуствена кожа корици. Вероятно измачкано от носене в раницата, в задния, страничния, вътрешния джоб, с пооръфани краища, страниците с обикновени широки редове. Тефтерче за изводи. За никому ненужни размисли, защото живеем във времето на ежедневно споделяните премъдрости.
Не дневник. Не телефонен указател. Не дори за работа. Просто тефтерче за изводи. От чийто страници вероятно ще изпадат подобни думи:

Почти във всички любовни истории има по една червена рокля. И ярко червило в тон с лака за нокти. Може би дори с обувките.

Понякога в най-силните си моменти казваш най-нелепите неща. И после се чудиш дали другият изобщо се е замислил върху това какви глупости си смелил.

И мъжът с котката… стой настрана от мъжа с котката. (Без удивителни в края на изречението, но подчертано дебело, със зигзаговиден размах.) Без значение какъв чаровник може да е, когато иска или когато дори не му минава през ума да се опитва. 
Стой настрана от мъжа с котката.

***

От вчера танцувам в различен ритъм. Открих по нов начин първата си музикална любов. И спонтанно се заех да пресъздам „както трябва“ първия си, по детски смело и безотговорно изплагиатстван „роман“, в който дори се появяваше един Жан-Люк Пикар от „Стар трек“, без никаква промяна. (Как да не плесна тук една смееща се емотикона? 😀 Така, искрено, дори без подигравка към около 14 години по-младото ми „аз“, в чийто свят няма такива усложнения като авторски права.) Четиримата основни герои оцеляха почти в същия вид (е, една идея по-малко стилизирани и идеализирани). Само Франсис стана Франсиско – все пак си беше италианец от самото начало. И по случайност взе да носи шапка с козирка върху бръснатия си скалп. (В което обаче припознавам Joker от Mass Effect, защото по случайност и двамата са космически пилоти. И вероятно е детайл, който ще си остане маркиран само за собственото ми вътрешно зрение, но не и в текста. Все пак капитан Пикар е само един, а аз вече съм малко по-голяма. Уж.)

Още един извод за тефтерчето. Детството просто е твърде важно. Някои любими неща от детството остават доживот. Per sempre. (За лошите няма да говоря.)

Все някога ще проговоря италиански. Друг реверанс към детството ми, по което рядко се умилявам.

Приключих.

Трих гръб в пясъка, в колоните на Моста, докато не хвърлих още една овехтяла кожа, макар и с малко чужда помощ. И няколко също толкова износени тениски заминаха с поредния спомен. Нужно е понякога, поне веднъж на два сезона, да поизхвърлиш туй-онуй, и от килерите, и от прашасалите ъгълчета в себе си.

Може би е вярно, че жените сме змии.

Все тая ми е, честно казано. Всичко ми олекна, когато се затичах надолу по брега, подскочих – веднъж, дваж, като състезател в троен скок. После ми пораснаха крила и оставих всичко долу, на присмеха на пълната луна. Дали пък не се превърнах в дракон?

Ха-ха, ще ми се. По-скоро в прилеп.

Полезно е и да се посмееш на себе си понякога.

А протритата ми кожа остана долу, сред сухи водорасли, на милостта на вълните. С името му – на поредния неуловим, отминат набързо (почти), неопозната гара през прозореца на влака – написано сред люспите. Рано или късно, морето изличава всичко. И лекува. Или поне отмива болката като пясък от очите.

И пак на свобода, с чиста от чужди думи, имена и мисли кожа, пак удобна, както всъщност би трябвало да бъде (но каквато рядко е). Пак с вятъра и вълните, с огъня в небето и земя под стъпалата. С доверието си пак под ключ. Но макар ключалката да е една, ключовете, и да не съществуват, могат да се изковат, да се издялат, дори да се реставрират.

И от думи да се изваят могат. Но само в точно съотношение с действия.

 

„Тежко е да хвърлиш кожата си“, каза питонът Каа на Маугли в една много любима детска книга. Но няма смисъл да се връщаш в нея.

 

(Всъщност, дори не е нужно да е тежко.)

Мисля, че преживявам кризата на първата четвъртина.

Това си го измислих днес.

Имам предвид, че наближавам 25-я си рожден ден и от доста време не съм се чувствала наистина щастлива. Доволна – да, радостна – тук-таме, горда – преди два дни, но щастлива… не помня кога за последно се е случвало. А нещата ми се получават – трудно, но все пак се получават. Няма причина – поне не явна – да ставам с гъза напред почти всеки ден. И въпреки това е факт.

Минавам точно през оная шантава младежка криза, за която преди време един приятел ме предупреди. Моментът, когато осъзнаваш, че приятелите, с които до вчера си бил почти всеки ден заедно, вече са се попилели къде ли не и, точно като теб, всеки от тях си преследва собственото щастие. Моментът, в който и да прегледам целия си телефонен указател, списък с приятели във Фейсбук или с абонати в Скайп, пак може и да не намеря с кого да изляза, за да си поговорим за нещата от живота или за пълни глупости, или да правим нещо интересно, или просто да си кибичим някъде. Да, сериозно, броят се на пръстите на една ръка. И това ме тормози много повече, отколкото би трябвало. В някакъв момент на човек му писва да поема инициативата. Скапан егоизъм, но отново… факт.

И все повече и повече се дразня на хората (онези извън приятелския ми кръг), и ми досаждат, и не искам да ги слушам, и не искам да ми дишат въздуха, нито аз техния, да не ни се пресичат пътищата, докато се разминаваме по улиците, да ме оставят да си вървя сама, когато ме виждат със слушалки в ушите. Не съм добър човек. Завиждам, ревнувам, ругая, нареждам този или онзи как не го бива за това или онова, държа да правят нещата по моя начин и се ядосвам, когато (естествено) не го правят. Лицемернича. И част от мен държи от време на време да ме карат да се чувствам специална. А колко често аз го правя за някого? Добър въпрос…

 

Скапано, бе. Скапано ми е. И не знам как да го променя. А уж се опитвам.

 

Абе и аз не съм стока. Но все се успокоявам, че не може твърде много хубаво на едно място. Просто няма да е достоверно.