Archive for the ‘среднощно’ Category

…The light that fueled our fire then has burned a hole between us so
We cannot seem to reach an end crippling our communication…

Самотен отшелник слезе от планината и се превърна в бог, защото неговото време бе дошло.

Имаше история преди думите, но тя се изгуби за всички, които дойдоха после и не знаеха да четат със затворените си очи, с другото си аз, отвъд сетивата. Имаше слово преди писмеността и то се изгуби в потока безсмислици, който плисна след епохите на просвещение.

Имаше образи преди гладните очи на камерите, но те се изгубиха в дигиталния поток след това, за да догарят в умовете на последните пре-холографски деца. Тяхната младост остана завинаги непознаваема за децата им, откърмени със стотици кадри, поглъщащи, обезсмислящи дори онези със смисъл.

Имаше думи преди отчуждението на дигиталната мигновеност, думи, чието ехо кънти в далечината над безвъзвратно повредените сектори външна памет…

Самотен отшелник слезе от планината и, макар и бог, потъна в тълпата, пое по безименни пътища, заличени от неонови блясъци и многоцветни изображения. И други се сляха с потока съдби, следвайки посоки, познати само на шепа, пресичащи пътищата си в белязаните дни на лунните календари, разменящи само поглед, преди отново да се разделят в потока от дигитални псевдовечности, от които никой не ще се интересува само след няколко поколения…

13.10.2016

…I know the pieces fit ’cause I watched them tumble down
No fault, none to blame, it doesn’t mean I don’t desire to
Point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance…

В един през нощта околните прозорци спят, а аз съм като че ли последният буден блогър в големия град. Може би, може би не. Няма особено значение. Далеч по-важно е, че от месеци не съм написала и страница. Сякаш откакто свалих гипса и се върнах в залата при танцовото ми семейство, мъчейки се да раздвижа пострадалата си ръка, все повече думи изпадат безследно от мен с всеки следващ ден. Във фугите между плочките на тротоара, в празната чаша от кафе, остават след мен в съблекалнята след тренировка. Сякаш изхвърлих каквото вдъхновение имах с гипса. И всичко оттогава е една идея по-смотано.

На върха на пръстите ми е да напиша, че явно не искам достатъчно силно… но не е това. Просто всичко изведнъж стана пак мъгливо. Целта е там, но около нея се кълбят вълма неясноти. Нищо ново под слънцето.

Нищо ново, но мастилените петна ми липсват. По хартията, по ръба на дланта. Липсва ми триумфът на изхабената химикалка, приземяваща се в торбата с пластмаса за рециклиране, на току-що завършената тетрадка с изпомачкани корици и надраскани страници (двайсет и някоя поред), заминаваща в архива. Липсва ми екстазът на малките часове. Не онзи, органичният, екстазът на споделеното, а другият – самотният. Интровертски. В светлината на свещ и компютърен екран, на открехнат прозорец и с намалени децибели, за да не викнат съседите ченгета посред нощ.

Липсва ми парче от мен, което никога не си е на мястото.

Липсва ми. Всичко ми липсва – от експлозивното, френетично леене на изреченията, когато вдъхновението гръмне в ума ти, до размазаното дращене в един, два, три сутринта, което на следващия ден се разчита с криптографски усилия, защото думите са пияни от желания, а празните кенчета издрънчават за миг в торбата с метал за рециклиране. Липсва ми дори агонията на идея, родена от поредното отхвърляне.

Всичко най-лошо е по-добро от предаването.

 

19.04.2016

 

Не съм съвсем честна със себе си. В името на достоверността на тази и всяка следваща история трябва да призная, че в онази нощ пробих дупка в собственото си сърце, за да мога да продължа нататък с отработеното спокойствие, превърнало се в запазената ми марка. Напрежението се покачваше твърде бързо, а нямаше много какво да направя, седнала пред компютъра в стаята си, малко преди полунощ. Както обикновено в студените вечери, от зле уплътнената дограма и процепа под вратата, достатъчно широк да прескоча до Нарния за следобеден чай с г-н Тумнус, ставаше течение и завихряше някакви пориви право в гръдния ми кош. Чаената свещ догаряше в синьото стъклено бурканче, а от тонколоните звучеше новооткритата любов. После кавърът… и внезапно напрежението, смазващо с тежестта на десет атмосфери, а прясно подостреният молив все така лежеше до неотворения скицник, снимката – все така замръзнала на десктопа в очакване поне да скицирам портрета, от който отдавна бягам.

Не за първи път се наложи да използвам скалпела от една друга песен. Вместо упойка – познатият глас и непознати строфи. Бързо, чисто и силно като среднощно желание. После налягането се изравни, а поривите внезапно просвириха през още един тунел в пулсиращата мускулна тъкан

 

 

 

 

Ще ми се да можех да вдигна телефона и да му дръпна едно конско, ей така, по никое време, като на приятел, че няма студийна версия на това…

 

В стомаха ми една-единствена пеперуда с криле в черно и циановосиньо пърха френетично, блъскането й насам-натам резонира чак в ребрата ми…

Спри се, глупаво насекомо. Поне да знаеше за какво изобщо са тия лупинги…

 

***

Posted: 21.01.2016 in Страсти, среднощно

Закъснях малко с това обаждане, но предполагам, че няма особено значение, нали? Нищо не се е променило от онзи ден насам. Седя на същото място и все така си намирам какви ли не занимавки, само и само да не започна да пиша. Химикалката тежи колкото щанга, а думите се цедят едва-едва, една от друга по-неподходящи. Писецът е по-остър, отколкото ми се иска, дращи по бялата офсетова хартия, вместо да се плъзга леко, сякаш направляван от някоя муза.

Музи, глупости. Всичко е препъване в тъмното, цигарен дим и мирис на нещо изгоряло, а гласът ти ме е сграбчил право през ребрата за сърцето и стиховете се впиват като изкривени от стискане пръсти, изпод които се процежда черно мастило…

Не си въобразявай разни неща, не съм седнала да ти пиша обяснения в любов. За подобно състояние няма правилни думи. Или аз не съм изчела достатъчно книги, че да ги знам. Но се опитвам да намеря обяснение, докато изкарвам текста, заклещил се като рибени костици в гърлото ми.

Не можеш да го наречеш любов с чиста съвест. Нездравословно, изкривено е да обичаш представата за някого – макар тук другата, вечно спорещата половина от съзнанието ми да възразява, че половината свят обича така в някакъв момент. Няма любов през екрана – само празни нощи, в които тялото крещи в агония, а душата безмълвно брои минутите до съня.

Наскоро зарасналата кост от време на време боли на странно място, когато се подпирам на бюрото, дращейки все по-неразбираемо в тетрадката знаците на поредното търсене. Няма любов през екрана, но тази нощ обичам нечия чужда болка, кипяща между строфите. Превърнала съм се в пресечна точка на реалности, в портал между измерения. И все повече си противореча. Онази сутрин се събудих влюбена, с подходяща за случая глуповата усмивка на лицето и срок на годност до следващото вдъхновение, което ще ме повали изневиделица, пръскайки костите ми на атоми из всички посоки на галактиката…

Може би – вероятно – трябва да ти благодаря. Само че не зная точно как.

Все пак познавам само представата за теб. И истории от акорди, които ти самият преди време призна, че не знаеш по имена…

 

 

…Every touch is sacred, when they leave the room
If I have to switch the lights off, I wanna switch them off with you

This will make you love again…

Седя си пред компютъра в навечерието на една от ония уж важни дати в живота, побутвам с няколко думи в минута историята, която пиша тези дни, и си мисля, че пак е време за малката ми лична равносметка. Само дето дневникът е занемарен от месеци, а ръката, с която пиша – счупена от три седмици. И макар че волю-неволю прописах с другата, най-вече покрай работата, някак си не ми се бъхти поне час, за да надраскам в тетрадката няколко абзаца, които сигурно ще звучат почти едно към едно с миналогодишната равносметка. Все може да почака до другата седмица по някое време.

Вместо това мислите ми отново се лашнаха към тема, която особено ме занимава тази година, подтикнати от случаен фейсбукарски линк. Мисли за приятелства от детството, за които вярваш, че ще траят цял живот, за шантавите неща, които си склонен да правиш, за да опазиш няколко спомена по-ярки, дълго преди появата на собствения ми първи компютър вкъщи, първата флашка, социалните мрежи, първия дигитален фотоапарат… За любимите играчки от детството, които тогава струваха между 5 и 10 трудно спестени от закуски лева, а сега струват по 40-50 долара в eBay, защото отдавна не се произвеждат. За глуповата детинско-тийнейджърска ревност и за 12-13 години по-възрастната ревност към други неща/хора, която в основата си май не е много по-различна. За една рисунка подарък за рожден ден с трогателно пожелание на гърба и за това как с човека, който го е написал, от години не сме се виждали дори, а какво остава да разменим по едно „Как си?“. За всичките супергерои, които си измисляхме с един друг човек като деца , за да се превърнем в тях, и за няколкото like-а под музикални клипове, които сме си разменили, откакто сме Фейсбук приятели. За великата тийнейджърска мечта, която си умря също така тихо и безславно. За китарата в ъгъла на стаята, която все пак съществува (от 4 години), но на която все още не мога да свиря (и през пространствено-времевия континуум усещам как погледът на 14-годишното ми Аз прогаря две дупки в черепа ми). И за това как моите сантиментални спомени (малкото ми такива) може би нямат същата стойност за споменатите хора. И обратното.

За това как, ако хипотетично сега с изгубените приятели от детството седнем от двете страни на маса с две кафета отгоре, може би няма да има какво да си кажем, което да не е неловко, клиширано, повърхностно или просто насилено. И за това как 12-13 години по-късно се опитвам да поддържам други приятелства с други хора, да продължаваме да трупаме, макар и рядко, споделени спомени, които може би някой ден ще свършат по същия сълзлив начин.

Но, в края на краищата, миналото умира с нас. А докато ни има, няма много смисъл все да надничаме назад през рамо. Казаха ми го някои от приятелите, с които сега сме дори по-близки от тогава, през далечната 2004-а година. Доста време ми трябваше да започна да мисля и аз така, а понякога ми трябва и да ме подсещат. Но основният урок е налице. А щом махна гипса след седмица, тегля чертата и на случките и разговорите непосредствено преди появата му. Все пак същинското приключение едва е започнало. А само продължавайки да вървиш, летиш, плуваш, а понякога и да пълзиш по пътя, разбираш стойността на връзките си с другите.

Някъде преди два абзаца време ми звънна един от хората, които придават смисъл на всичко, и даде тон на деня с напомнянето, че все пак от мен си зависи с какви спомени ще си легна след 24 часа.

Благодаря ти. Не само на теб, но и на всеки, който тихомълком се припознае в последните думи.

….Some say that time changes
best friends can become strangers
But I don’t want that, no, not for you
If you just stay with me we can make it through…

…All the things we talk about
You know they stay on my mind
All the things we laugh about
They’ll bring us through it every time
After time, after time

Don’t say a word
I know you feel the same
Just give me a sign
Say anything, say anything
Please don’t walk away
I know you wanna stay
If you just give me a sign
Say anything, say anything…

Копията лежат счупени в праха, изтъпените мечове отдавна са изгубили сиянието си и не ще кънти вече тропотът на безжизнените копита. Рицарството е мъртво.

Рицарството е мъртво и отсъствието му се отразява в блясъка на екраните, ръмжи в гласовете на автомобилни двигатели. Рицарството загина безславно, когато жените хванахме мечовете и поехме на собствен кръстоносен поход. Не много след това настъпи ерата на нерешителните постъпки и криенето зад натракани по клавиатурата думи, ерата на учудените погледи и взаимните обвинения на полово основание, ‘щото винаги „те“ са неразбираемите, а „ние“ винаги постъпваме правилно в собствените си очи. Ерата на лицемерието зад дребните жестове, на предубеждението в мотивите на другия да се държи по определен начин, ерата на секса за „здравей – здрасти“ и страха да покажеш на другия парче от истинското себе си, заедно с някоя и друга слабост.

Ера на несигурност. На утеха в самотата, в която моят дом е моята крепост, а домашният ми любимец единствен ме разбира и единствен няма да счупи сърцето ми на парченца, дори и да е злонрав котарак. Спасение в рутината, защото така е по-лесно и няма нужда от някой друг, стигат ми четири стени и един компютър, а през уикендите – бягства към планини и морета, и приятелства на думи…

Твърде много са нещата, които всъщност искам да кажа, твърде малко – еднозначните думи, с които разполагам. Накрая всичко отново ще бъде развъртяно от безброй ъгли и изтълкувано както е удобно в съответния момент, така че, уж запазвайки достойнство, нека спрем дотук.

И все пак рицарството е мъртво. В по-голямата си част. Всичко останало е въртене в едни и същи кръгове, в които гоним опашките си в траектории, които рядко се пресичат с тези на другия…