Archive for the ‘среднощно’ Category

…буквално. Писано по нощите, в леглото, далеч от компютъра и химикалките, неизвестно преди колко време (но не повече от няколко месеца), кой знае породено от какво. И открито онзи ден случайно:

…В известен смисъл всичко е изгубено. И все пак… всичко е изгубено още с първия дъх, всичко спечелено с него или когато и да е след това. Така че нищо ново под слънцето.

(…и дописано сега, по друг повод, с може би друга емоция. А може би същата, помня ли…)

И точно затова… защо не? В името на тлеността, на преходността, на всяка смазана мечта и разбито сърце, в името на всяко „не“ по един или друг повод – защо не? Защо не големи, безумни мечти, защо не смахнати фантазии, щом извикват усмивка на устните и сила в сърцето за още един ден непреодолими тривиалности?

Защо не измислени истории с истински емоции, за които иначе е твърде трудно да се говори? Защо не още нотка любов във време, в което всеки говори за любов – само звук, но в неподозирана тоналност, която никой още не си е представял точно в тази отсянка на сладка лудост?

Защо не космос, даже и краката да познават само солиден посивял асфалт или райграс в най-тривиалното зелено?

Защо не със зъби и нокти напред, щом единственото, което наистина може да те спре, е тъмната страна на собственото ти въображение?

Така или иначе всичко е изгубено с първия дъх, защото все някога ще има и последен…

Защо не тогава? Дори напук на собствената ми тривиалност в горните думи…

 

 

ПП. Издайническата точност на техниката отне нотката загадъчност. Но какво значение всъщност има датата… ?

Реклами

Началото на 2018 година. Поредната събота вечер, която щях да прекарам по еднообразен, незапомнящ се начин вкъщи, но този път надделях над себе си. Както преди няколко месеца за един писателски уъркшоп. Както преди по-малко месеци – за друга писателска среща, свързана с друго мероприятие. Малки победи над моето понякога твърде затворено в себе си „зряло“ аз.

Минава 11 през нощта. Намирам се в клуб в центъра на София – от онези, в които обикновено се веят дълги коси и се размахват ръце, правещи метълския знак. За първи път влизам тук, но съм чувала името. Сама съм – паметта ми услужливо подсказва, за четвърти път на клубно събитие (и два пъти на големи концерти). Все още не ми е станало навик, но вече не позволявам толкова често липсата на другарче да ми попречи да пробвам нещо ново или да си прекарам добре. А тук явно съм в свои води.

Няма и десет минути, откакто съм влязла, и непознато момче ми предлага стол, виждайки, че съм се подпряла на колоната до него с якето си в една ръка и бира в другата. После не се опитва да ме сваля. Приятно, предвид че съм обвързана и съм тук заради музиката. (Част от мен явно още живее пет години назад, в „Строежа“ в Студентски град, където с приятелки се обзалагахме коя първа ще стане обект на свалки, дори и да не сме се постарали да изглеждаме впечатляващо.) Стола използвам по предназначение само докато момчетата от групата си настроят инструментите. Дори не се замислям – на втората песен вече съм на крака, близо до сцената, с бирата си в ръка и се поклащам в ритъм, въпреки че знам само няколко думи от текста на едната песен. Освен че съм меломан, главна част от приятното ми прекарване, когато слушам музика на живо, е да знам текстовете и да мога да припявам. Паметта ми отново подсказва, че това е третият път в съзнателния ми живот, в който съм на лайв на непозната група. На първия познавах човек от групата, на втория изобщо нямам спомен как попаднах. (Вероятно е било благодарение на Фейсбук, но пък много ясно помня, че всички членове на групата изглеждаха по-малки от мен, а беше преди 4-5 години.)

Отдавна не мога просто да се потапям в мига – само да слушам музика, само да се движа, само да се наслаждавам на гледка. Дори в любимите ми моменти, пред сцената на някое живо изпълнение, съзнанието ми реди някакви си изречения, пише текст, който може би ще се появи на някакъв носител, когато се прибера, може би – не. Най-често не. (Този път явно е изключение. Още нещо, за което ще се потупам по рамото.) Групата се раздава, музиката ме гъделичка на правилното място, а таванът на клуба е толкова нисък, че не мога да не си мисля през цялото време – ако вокалистът не беше възнисичък, сигурно щеше да забие глава в изолацията, както скача. Аз и моите нелепи размисли. И почти в същия миг неканено, но напълно естествено, гласчето в ума ми пита: „Помниш ли? Почти 15 години, откакто мечтаехте за това“. В следващия миг въображението ми се развихря в сценарий за неизживяно, но напълно вероятно бъдеще/настояще.

Преди почти 15 години с най-добрите ми приятелки мечтаехме да създадем нео метъл група – първата изцяло женска такава в България. Не много след това от шест мечтаещи за това намаляхме на три, но това изобщо не ни попречи да мечтаем. Да ни „открият“. Да забиваме по големи сцени. Да се запознаем с идолите си и да подгряваме техни концерти. И какво ли още не. Мечта, която пламтя 2-3 години със сила да освети поне половин София нощем. После тихомълком изгасна, сви се някъде и отмря без нито дума. Даже без „Абе, момичета, тая май няма да я бъде…“. Без нито един купен с пари от летни работи инструмент, без нито един урок. И в това сам по себе си се крие урокът. И нищо лошо. Нагледен пример за смисъла на живота – да растеш. Да се развиваш. Да се променяш. Да откриваш нови и нови мечти, любови, цели. И когато ти дойде времето да си отидеш, да отнесеш малко повече знания и опит в каквото там има отвъд.

Музиката продължава, а във въображението ми гледната точка се измества към членовете на нашата непросъществувала група. Приятелството ни си остава; пътищата, естествено, отдавна се разделиха. Вокалистката, клавиристката и барабанистката сега са млади майки, откриващи всички радости и трудности на новото си положение. Басистката и диджейката са се отдали на главните си артистични страсти (които не са свързани с музика) с пълна сила, на балансирането им с остатъка от реалността, работата, семейния (макар и още неофициално) живот. А китаристката… е, и тя прави горе-долу същото. И в същото време за пореден път си мисли, че е крайно време да смени ръждивите струни на китарата си и най-накрая да разпечата тъничката книжка за акустична китара, която си купи сигурно преди две години за никакви пари. И да вземе да оправдае стоенето на китарата в ъгъла толкова време…

Сетлистът, за съжаление, е твърде кратък. Но няма значение. Защото освен приятното преживяване и тази малко по-различна събота вечер момчетата на сцената, без да подозират, ми дават още нещо – сценария на това мое несбъднато бъдеще. Виждам се на подобна сцена, може би в същите дрехи, които нося тази вечер, с (вероятно втора ръка) електрическа китара в ръце. В малък клуб, пред малко на брой хора. Защото сигурно това щеше да излезе от нашата момичешка нео метъл банда, ако изобщо бе просъществувала.

Мечтата е мъртва. Тази – от години. Другата, моята (едната най-голяма) – от шест месеца и осем дни. И какво от това? Мечти да искаш. Но преди няколко години един познат изказа пред мен на глас нещо, което дълго няма да забравя: „Аз нямам мечти – имам цели“. А дълго преди това – преди дори да го познавам – друг познат каза същото, по още по-рязък начин: „Мечтите са глупаво нещо. Или не мечтай за нещо, или работи, за да го постигнеш“.

Да живее мечтата. Всяка една, която еволюира в цел.

Другите да мрат в калта.

***

Бла-бла, да си дойдем на думата. Всъщност седнах да пиша заради музиката и през цялото време, откакто се прибрах, си въртя дебютното ЕР на S.T.A.Y. И нищо, че днес ги слушах за първи път на живо, вече се надявам на албум. А това е началото на образоването ми в българската музика, която не може току-така да се чуе по радиото. Защото не се живее само с по един-два големи концерта на година.

Страницата на S.T.A.Y. във Фейсбук

Първият им lyric клип:

 

ПП. И все пак, не мога да не се сетя за предговора на „За писането“ на Стивън Кинг и неговата група, съставена „предимно от писатели“. Нали уж казват, че никога не е твърде късно…

Може пък и да си начеша крастата някой ден, някак. Ако дотогава не се убедя, че не ставам за това, и не си подаря китарата на някое надъхано хлапе.

Току-що разбрах, че най-много се обичам, когато отворя някой от работните си тефтери със записки по ненаписаните ми все още истории и пред очите ми заиграят случайни детайли (някои по съвсем различни истории от тази, заради която съм отворила въпросния тефтер). Особено когато съм забравила, че изобщо съм измислила някои от тях.

…The light that fueled our fire then has burned a hole between us so
We cannot seem to reach an end crippling our communication…

Самотен отшелник слезе от планината и се превърна в бог, защото неговото време бе дошло.

Имаше история преди думите, но тя се изгуби за всички, които дойдоха после и не знаеха да четат със затворените си очи, с другото си аз, отвъд сетивата. Имаше слово преди писмеността и то се изгуби в потока безсмислици, който плисна след епохите на просвещение.

Имаше образи преди гладните очи на камерите, но те се изгубиха в дигиталния поток след това, за да догарят в умовете на последните пре-холографски деца. Тяхната младост остана завинаги непознаваема за децата им, откърмени със стотици кадри, поглъщащи, обезсмислящи дори онези със смисъл.

Имаше думи преди отчуждението на дигиталната мигновеност, думи, чието ехо кънти в далечината над безвъзвратно повредените сектори външна памет…

Самотен отшелник слезе от планината и, макар и бог, потъна в тълпата, пое по безименни пътища, заличени от неонови блясъци и многоцветни изображения. И други се сляха с потока съдби, следвайки посоки, познати само на шепа, пресичащи пътищата си в белязаните дни на лунните календари, разменящи само поглед, преди отново да се разделят в потока от дигитални псевдовечности, от които никой не ще се интересува само след няколко поколения…

13.10.2016

…I know the pieces fit ’cause I watched them tumble down
No fault, none to blame, it doesn’t mean I don’t desire to
Point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance…

В един през нощта околните прозорци спят, а аз съм като че ли последният буден блогър в големия град. Може би, може би не. Няма особено значение. Далеч по-важно е, че от месеци не съм написала и страница. Сякаш откакто свалих гипса и се върнах в залата при танцовото ми семейство, мъчейки се да раздвижа пострадалата си ръка, все повече думи изпадат безследно от мен с всеки следващ ден. Във фугите между плочките на тротоара, в празната чаша от кафе, остават след мен в съблекалнята след тренировка. Сякаш изхвърлих каквото вдъхновение имах с гипса. И всичко оттогава е една идея по-смотано.

На върха на пръстите ми е да напиша, че явно не искам достатъчно силно… но не е това. Просто всичко изведнъж стана пак мъгливо. Целта е там, но около нея се кълбят вълма неясноти. Нищо ново под слънцето.

Нищо ново, но мастилените петна ми липсват. По хартията, по ръба на дланта. Липсва ми триумфът на изхабената химикалка, приземяваща се в торбата с пластмаса за рециклиране, на току-що завършената тетрадка с изпомачкани корици и надраскани страници (двайсет и някоя поред), заминаваща в архива. Липсва ми екстазът на малките часове. Не онзи, органичният, екстазът на споделеното, а другият – самотният. Интровертски. В светлината на свещ и компютърен екран, на открехнат прозорец и с намалени децибели, за да не викнат съседите ченгета посред нощ.

Липсва ми парче от мен, което никога не си е на мястото.

Липсва ми. Всичко ми липсва – от експлозивното, френетично леене на изреченията, когато вдъхновението гръмне в ума ти, до размазаното дращене в един, два, три сутринта, което на следващия ден се разчита с криптографски усилия, защото думите са пияни от желания, а празните кенчета издрънчават за миг в торбата с метал за рециклиране. Липсва ми дори агонията на идея, родена от поредното отхвърляне.

Всичко най-лошо е по-добро от предаването.

 

19.04.2016

 

Не съм съвсем честна със себе си. В името на достоверността на тази и всяка следваща история трябва да призная, че в онази нощ пробих дупка в собственото си сърце, за да мога да продължа нататък с отработеното спокойствие, превърнало се в запазената ми марка. Напрежението се покачваше твърде бързо, а нямаше много какво да направя, седнала пред компютъра в стаята си, малко преди полунощ. Както обикновено в студените вечери, от зле уплътнената дограма и процепа под вратата, достатъчно широк да прескоча до Нарния за следобеден чай с г-н Тумнус, ставаше течение и завихряше някакви пориви право в гръдния ми кош. Чаената свещ догаряше в синьото стъклено бурканче, а от тонколоните звучеше новооткритата любов. После кавърът… и внезапно напрежението, смазващо с тежестта на десет атмосфери, а прясно подостреният молив все така лежеше до неотворения скицник, снимката – все така замръзнала на десктопа в очакване поне да скицирам портрета, от който отдавна бягам.

Не за първи път се наложи да използвам скалпела от една друга песен. Вместо упойка – познатият глас и непознати строфи. Бързо, чисто и силно като среднощно желание. После налягането се изравни, а поривите внезапно просвириха през още един тунел в пулсиращата мускулна тъкан

 

 

 

 

Ще ми се да можех да вдигна телефона и да му дръпна едно конско, ей така, по никое време, като на приятел, че няма студийна версия на това…

 

В стомаха ми една-единствена пеперуда с криле в черно и циановосиньо пърха френетично, блъскането й насам-натам резонира чак в ребрата ми…

Спри се, глупаво насекомо. Поне да знаеше за какво изобщо са тия лупинги…