Archive for the ‘Усмивки на старите ръкописи’ Category

Не ми върви нещо напоследък с писането в блога – започнах три различни чернови в три различни дни и нито една не пожела да се превърне в завършена публикация. Преди малко, вече не помня как точно, се сетих за разказ, който написах преди доста години, за две вечери (въпреки че го обмислях в продължение на три дни – или по-скоро се чудих през това време дали да не убия главния герой, за да не се изгуби идеята на историята. Еми, убих го, но си беше сериозно чудене, приключило в един час по български език) и май ми беше първият такъв, който си дойде почти изцяло завършен, с героите му и всичко, просто трябваше да го запиша. И първата ми такава чуденка, въпреки че години по-късно прочетох лафа „Kill your darlings“ в автобиографията на един много любим писател. И до днес не обичам да се правя на бог и да се разправям с хорските съдби – и да приключвам животи с по няколко думи на страницата – дори и да съм ги измислила аз. И в същото време, има го момента, в който знаеш, че просто така трябва да стане. За да има смисъл.

(И не мога да не се запитам – дали пък онзи отгоре, който и да е и какъвто и да е, не разсъждава по същия начин? След което пък веднага се сещам за цитат от филма „Константин“, нещо от сорта на „Бог? Бог е просто хлапе с ферма за мравки, госпожо“.)

По същество за разказа. Писан е в периода, когато тъкмо откривах и изпитвах в пълната й сила страстта ми към екстремните спортове. Днес ги обичам със същата сила и ги гледам със същото удоволствие. Имам обаче една идея по-реален поглед за нещата, както би могло да се очаква. Писан е под влияние на играта Dave Mirra’s Freestyle BMX (една от малкото, които съм успявала да подкарам на по-предишния ми компютър (който си беше щайга и половина, но за времето си ми вършеше сносна работа) и единствената, която съм превъртала три пъти. Преди няколко дни, в изблик на сантименти, си я свалих пак и ми стана едно такова мило, като й видях ръбатата графика… 🙂 Така де, за разказа. Две причини да се изложа публично като го пусна тук – за да не се изкушавам никога да го преработя и пусна в някоя от бъдещите си книги, и защото понякога е не просто забавно, а и наистина приятно човек да прелисти архивите назад. А някои неща просто трябва да си останат каквито са, във времето, в което принадлежат. Като онези, старите любови, дето ръжда не хващат.

Последно уточнение. В края на оригиналния файл стоят заглавията на две песни, които са послужили за вдъхновение, но тук публикувам за фон трета, различна (макар и на същата група – едната от двете, де), която много повече асоциирам с идеята на разказчето.

Директно от пролетта преди да започна първата си работа и преди да получа първия си скейтборд, който, макар и пребоядисан, още си стои вкъщи, със сцепена откъм носа дъска (общо взето, сцепена от карането на други хора, понеже от мен още тогава беше ясно, че скейтър няма да излезе. Шубе съм си и не ме е шубе да си го призная.)…

И, понеже сега открих връзката, го посвещавам на Краси, който наскоро си отиде доста нелепо, и на когото Лъки Съмнър мъничко прилича.

 

*     *     *

Спомен за утрешния ден

 

…Reach for the sky ‘cause tomorrow may never come…

 

12 февруари

…Вятърът засвистя в ушите му и се смеси с останалия шум…

Публиката се превърна в маса от размазани петна, докато изпълняваше поредния трик. Беше един от онези моменти, когато колелото откликваше на всяко негово желание, сякаш бе живо същество. Усмихна се под каската. По дяволите, за такива дни живееше!

Напрегна мускули точно преди приземяването, за да овладее тласъка. Колелото леко подскочи и послушно се остави да бъде насочвано. Извъртя го в рязък завой и спря, карайки тълпата да избухне. Вдигна ръка за поздрав, после напусна очертанията на състезателната площ и слезе от ВМХ-а.

В съблекалнята шумът от залата достигаше приглушено. Излегна се за малко на скамейката, за да си почине и облекчено въздъхна. Получи се отлично. Ако и този път не се класираше в челната тройка, щеше да си изяде наколенките от яд.

Отвън се чуха стъпки.

-Лъки.

Дейвид “Лъки” Съмнър се изправи навреме да срещне широката усмивка на по-малкия си брат, деветнадесетгодишния Тимъти.

-Е? Как беше, Тим?

-Как беше ли?! Брат ми, ти си неспасяем случай, биха те изритали от всяка лудница! Беше велико! Ако продължаваш така, или ще станеш един от най-страхотните професионални състезатели, или ще се самоубиеш по особено зрелищен начин!

Лъки се разсмя.

-В случай на второто нали знаеш какво да правиш?

-Да – никакво отказване, докато не те надмина.

Прекъсна ги влизането на други двама байкъри.

-Лъки, куче такова, направо ми изтръгна очните ябълки с това изпълнение! – възкликна единият и го тупна по рамото. –Ти си психопат!

-Хахо от класа! – ухили се другият и прокара ръка през русата си коса. –Честно, заслужаваш ако ме класират по-нагоре, да ти отстъпя мястото си.

-По-полека, че сам ще почнеш да си вярваш, Лий!

-Хайде, откачалки, резултатите ще излязат всеки момент. Да вървим да видим дали имаме повод да се натряскаме довечера – подкани ги Тим.

“Сега остава едно медалче – каза си Лъки, докато вървяха по коридора – и всичко е перфектно.”

Усмихна се на тази мисъл.

 

Поводът беше дори троен.

Лъки беше спечелил златото, Лий грабна бронза, а Шон, третият от компанията, се беше класирал пети. Затова същата вечер “имението Съмнър”, както Лъки на шега наричаше къщата им, беше пълно с хора.

-Обзалагам се, че скоро ще има материали из всички списания за екстремни спортове – подхвърли Лий. –Вече си представям заглавията: “Лъки Съмнър отвява конкуренцията като ураган!”. Или “Трето злато за Щастливеца, досегашните звезди – с пръст в уста!”.

-Стига си преувеличавал, една победа не означава, че съм станал голяма работа.

-Ти пък стига си скромничил! – скастри го шеговито някогашният му съученик Роб Баркли. –Какво лошо има човек да се радва на успехите си?

-Не скромнича, просто съм реалист. Това далеч не беше върхово постижение.

-Скоро и това ще стане, ако продължаваш със същото темпо. Честно, братче, започваш да ме плашиш с тия каскади! Техниката ти е страшна, но замислял ли си се какво може да ти коства едно падане? – попита полуусмихнат Шон.

Лъки се разсмя.

-И това ми го казваш ти, който непрекъснато си търсиш белята?! Стига, Шон, без малко риск в живота остава само скуката. Нали помниш стария девиз на тайфата: “Който се страхува, да си седи вкъщи!”

-Оставете човека на мира, всички си имаме своите вятърни мелници, с които да се борим – отбеляза Лий.

Лъки се усмихна. С момчетата често се шегуваха за него, че с всяко падане поумнява все повече; но, каквото и да си говореха, Лий беше действително уникален. Ако съществуваше комбинация от адреналинов маниак, веселяк със страхотен характер и философ, това бе именно той.

-И по този повод – продължи Лий, – наздраве за мечтите, без които човек е просто сянка на самия себе си.

-Наздраве! – откликнаха останалите и чукнаха бирите си в неговата.

 

17 март

…Приземи се на ръба, балансирайки само на задната гума, после се спусна надолу по рампата и набра скорост с няколко бързи завъртания на педалите. Имаше още около половин минута за последната комбинация. Черешката на върха на тортата…

Лъки се съсредоточи за двойния скок и полетя над поредното препятствие. Още малко…

Внезапно едно гласче в съзнанието му тревожно закрещя.

Земята! Приближаваше по-бързо от обикновено!

Преди дори да успее да смели мисълта, че не бе набрал достатъчно инерция, предната гума силно се блъсна в настилката и тласъкът изтръгна кормилото от ръцете му. Лъки се преметна през него и се стовари по лице на земята. Лявото му слепоочие пламна и през болката почувства стичащата се по лицето му кръв. Пред очите му заизбухваха миниатюрни слънца.

-Лъки! Лъки! – викаше някой, но така и не разбра кой беше, защото светът внезапно реши да потъне в мрак…

 

-Докторе, не съм малко момче, няма смисъл да увъртате. Кажете ми направо какво е положението! – настоя Лъки. Беше минал около половин час от събуждането му в болницата и сега нетърпението да разбере последствията от падането го гризеше все по-силно.

-Добре, Дейвид, ето как стоят нещата – разминал си се наистина на косъм. Прешлените в основата на гръбнака бяха засегнати сериозно и се наложи операция, а левият ти пищял е счупен на две места. Направихме всичко възможно, сега зависи изцяло от теб колко скоро ще проходиш отново. Имаш невероятен късмет, че при падането не си си счупил врата.

-Но?

-Но относно хобито ти съм настроен скептично. Зависи дали травмата в кръста няма да остави по-сериозни отражения. Смятам обаче, че ще трябва да се откажеш от карането. В противен случай рискуваш още по-тежки и мъчителни счупвания и дори частична парализа.

Лъки онемя. Подозираше, че този път здраво е загазил, но не очакваше нещата да са толкова зле.

-Съжалявам – съчувствено промърмори хирургът и стана. –Ако имаш нужда от нещо, дежурната сестра е на разположение.

-Не, докторе, не съжалявате – тихо каза младежът, когато остана сам. –Господи, дори си нямате представа за какво говорите!

 

Това беше първата стъпка на Лъки към най-кошмарния период от живота му…

 

5 септември

Тим се изправи на педалите, за да види по-добре какво следва, после набра скорост. Полетя над рампата, преметна се и се приземи, спирайки с остро завъртане, от което задната му гума остави черна следа по асфалта.

-Ще се получи страшно видео – отбеляза Лий, когато момчето слезе от колелото и седна при него. –Много добре вървиш, не мислиш ли вече за участие в сериозни състезания?

-Не знам. Едно е да караш сам в парка, друго е пред десетки хора, които следят всяко твое движение. Тогава се чувствам все едно за първи път се качвам на колелото.

-Всичко става с практика.

-Не е само това, Лий. Преди и Лъки беше с нас.

-Да, знам какво имаш предвид – промърмори Лий и остави камерата. –Всеки път, когато изляза да карам, се ядосвам, че не може всичко да е както преди. Липсва ми времето, когато аз, ти, Шон и брат ти карахме из града и подлудявахме шофьорите.

-Фантастичната четворка – усмихна се Тим.

-Именно. Но още повече ме побърква фактът, че аз си гледам собствения животец, докато най-добрият ми приятел буквално се бори ежедневно да си стъпи на краката.

-Наистина му е адски трудно. Старае се да не го показва, но виждам, че на моменти едва издържа. Минете някой ден с момчетата да го видите, ще се зарадва. Вече рядко се усмихва.

-Ще дойдем още утре. Мисля, че Лъки има нужда някой да му напомни, че не е сам.

 

Тим беше прав. Макар че му костваше много, Лъки никога не показваше колко му е трудно в действителност. Терапията и възстановителните упражнения страшно го изтощаваха, а болките рядко преминаваха напълно. Понякога почти не ги усещаше, но имаше дни, когато трудно ставаше дори от леглото. Не се срамуваше да признае пред брат си или пред момчетата, че не е добре, но никога не показваше пълните измерения на агонията.

Освен всичко друго, Лъки не понасяше състрадателните погледи, вперени в гърба му. Така че ден след ден бавно се завръщаше към живота, с цената на много усилия. Не един път отслабналите мускули на краката му го предаваха и в такива мигове се чувстваше страшно потиснат. Депресията го дебнеше на всяка крачка и понякога за дълго потъваше в нея, но после някак намираше сили да я прогони. Не беше лесно. Но промяната започваше да става видима. А моралната подкрепа на Тим го стимулираше повече от всичко. Докато следеше участията или тренировките му, по-големият брат често си припомняше собствените си подвизи. Господи, как му се искаше да се върне на рампата и отново да чува виковете на тълпата, да изпита старото познато чувство, че лети! Но след тези моментни трепети Лъки се връщаше към настоящето и си казваше, че трябва да се съсредоточи над него. Имаше още толкова много работа.

Рано или късно щеше да успее…

 

Три дни по-късно

Хлопването на входната врата проникна в съзнанието му и го извади от лекия унес. Лъки разтри очи и погледна часовника си. Четири и петнадесет. Беше един от онези дни, когато болките отново започваха да го мъчат, затова бе предпочел да полежи около час. Тим явно току-що се беше върнал от тренировката.

-Как е, братле? – попита момчето, когато влезе.

-Бива. При теб как мина?

-Поносимо, като махнем безбройните падания днес – Тим остави раницата си и седна срещу брат си.

-Ей, сигурен ли си, че всичко е наред? – попита по-големият Съмнър, доловил намек за ирония в тона му.

Тим не отговори. Въртеше каската в ръцете си и явно мислеше за нещо. После внезапно я хвърли на креслото.

-Не мога, Дейв – промърмори той.

-Какво искаш да кажеш? – попита брат му, комуто не убягна обръщението “Дейв”. Тим го наричаше така само когато говореха за сериозни неща.

-Не съм готов за XGames. Не мисля, че ще се справя с предизвикателството.

-В смисъл? Ако имаш предвид карането ти…

-Не става въпрос за това. Не мога да отида и да трупам слава за сметка на твоето отсъствие. Всеки път, когато скачам с колелото, се сещам за теб, защото знам колко много искаш пак да караш. Пък и аз винаги ще бъда просто “малкият брат на великия Лъки Съмнър, звездата на ВМХ-а свободен стил”. Не знам, може би просто не си струва.

-Честно казано, това не го очаквах – Лъки се надигна и се взря в очите на момчето, забравил болката в кръста си. –Всяко усилие в името на цел, която ти смяташ за важна, си струва. Каквото и да решиш, най-малко би могъл да разочароваш мен, защото правото на избор си е твое.

-Да, но съм сигурен, че, дори когато отказваш да го признаеш, ти се иска да се върнеш повече от всичко друго.

-Вярно, така е – призна Лъки след кратко колебание. –Ти сигурно го разбираш по-добре от всеки друг. Имам чувството, че умирам по малко всеки път, когато си представя, че вече няма да мога да карам. Но, повярвай ми, чувствам се много по-добре, докато те гледам, отколкото когато докторите ме уверяват, че скоро ще ходя съвсем нормално. Предпочитам да знам, че брат ми е някъде навън и продължава да прави това, което му харесва.

Лъки замълча за миг, мислейки за нещо.

-Ти сам го каза, Тим. Време е да излезеш от сянката на Лъки Съмнър, защото заслужаваш не по-малко внимание от мен. И това време е точно сега, когато “звездата” сигурно няма да се върне – макар че сърцето му се сви при тези думи, той ги произнесе твърдо.

-Сигурен ли си? – Тим все още не изглеждаше съвсем убеден.

Лъки се усмихна, забравил за миг собствените си проблеми.

-Ако не бях, нямаше да го казвам. Остави другите, Тим, постарай се да не разочароваш себе си. Няма смисъл да ти казвам останалото, и сам ще се сетиш за всичко, което си мисля.

-Така е – кимна Тим.

-Ще изкарваш ли от време на време и моето колело? Все още е в добро състояние, няма смисъл да ръждясва само защото не мога да го карам.

-Разбира се. Ще се грижа за него.

-Знам – усмихна се отново брат му. –Благодаря.

 

28 септември

Рампите изглеждаха пусти и притихнали в есенната вечер. Лъки се усмихна при мисълта за ежедневното оживление в парка в разгара на лятото. Обикновено винаги имаше големи и малки хора, които тренираха или просто караха за удоволствие. Сега обаче всичко беше спокойно, в унисон с настроението му.

С наближаването на зимата го обземаше някакъв странен оптимизъм, противоположен на меланхоличното време. Резултатите от последните изследвания показаха, че травмите почти напълно бяха отшумели. Заедно с това една малка, тайна надежда, която все още не беше споделял с никого, постепенно придобиваше сила и се превръщаше в амбиция. И сега, когато кошмарният възстановителен период бе останал назад, Лъки все по-често се замисляше за нея.

По близката алея се зададе самотен байкър и прескочи ниския бетонен парапет. Лъки се загледа в него и се усмихна, когато го позна. Другият младеж явно също го беше видял, защото зави и спря при него.

-Където не те сеят, там никнеш, а? – ухили се Лий.

-Същото важи и за теб. Кога се върна от Ню Йорк?

-Вчера, към девет и половина вечерта и директно се прибрах да се наспя. Днес обаче не ме свърта и излязох да покарам.

-Сам?

-Защо не? Пък и другите са заети. Как са старите ти кокали? – Лий остави колелото и седна при Лъки.

-Добре, вече по-рядко ме болят.

Двамата замълчаха. Дори шумът от пробуждащия се нощен живот на града като че звучеше по-слабо. Рампите и другите уреди хвърляха дългите си сенки по нападалите жълти листа, докато слънцето бавно пълзеше към хоризонта.

Внезапно Лий се усмихна.

-Хайде, старче, изплюй камъчето!

-Какво? – сепна се Лъки.

-Да не мислиш, че съм толкова отнесен да не усетя какво става с теб? Не можеш да ме заблудиш, че просто ей така си излязъл да се поразходиш, а после просто смяташ да си продължиш кроткото съществуване.

Лъки също се подсмихна.

-Наистина ме познаваш адски добре. Прав си, човече, напоследък вече не издържам да си седя вкъщи и нищо да не правя. Още не съм казал на никого, но смятам отново да започна да тренирам и да подновя участията си в началото на следващия сезон.

-Знаеш ли, очаквах да чуя нещо такова все някога. Не вярвах, че просто ще се предадеш. Какво стана с предупрежденията на лекарите?

-Никой не живее вечно – сви рамене Лъки. –Не искам просто да седя и да чакам края си, щом мога да правя нещо, което наистина обичам. Няколко пъти излизах сам с колелото и, ако не се насилвам много, всичко е наред.

-Знаеш, че можеш да разчиташ на мен и момчетата за подкрепа във всичко. Кога смяташ да им кажеш?

-Сигурно още довечера. Ще се събираме вкъщи, така че, ако нямаш работа, ела.

-Естествено, че ще дойда. А вдругиден те искам на състезанието за морална подкрепа.

-Нямаш грижи, и без това Тим също ще участва.

Лий кимна, изправи колелото си и се засили към най-близкия уред, а Лъки го загледа с интерес и по устните му заигра лека усмивка.

 

30 септември

-Край! Името Съмнър сигурно вече ще стане нарицателно за “толкова смел човек, че чак ненормален”! – бяха първите думи на Шон след награждаването, когато репортерските снимки приключиха.

-Наистина, хлапе, сребро за първо участие на XGames е истински повод за гордост – добави Лий.

-Благодаря, момчета – усмихна се Тим, все още задъхан от последния пробег. Но гордата усмивка на Лъки повече от всичко друго го накара да се почувства невероятно. –Все пак имам добър пример да ме вдъхновява.

-Сигурно – подсмихна се брат му. –Но заслугата си е твоя. Давай все така и скоро никой няма да ме помни, защото ще ги подлудиш с карането си!

-Ами да, на кой му е притрябвал старият Дейв, когато вече изгряват нови звезди? – ухили се Лий и тупна Лъки по рамото. –Не го взимай навътре, но все някога и големите имена залязват. А няма какво да се лъжем, старче, хлапето има потенциал да те навре в миша дупка!

-Я млъквай, заядливецо! – разсмя се по-големият брат. –Първо се научи да караш и тогава пак ще си поговорим.

-Както кажеш, шефе! Хайде да се изнасяме, довечера можем да празнуваме бойното кръщене на още един Съмнър.

Четиримата тръгнаха към съблекалнята. По пътя Тим поизостана редом с Лъки.

-Шегата настрана, нямаше да стигна дотук, ако не беше ти. Дължа ти много, братле, и искам да го знаеш.

-Кръвта вода не става – ухили се Лъки. –Ти също ми помогна повече, отколкото можеш да си представиш, хлапе.

-Догодина ще ги разбием заедно, нали? Нямам търпение да се върнеш.

-Много ясно! Ще има да се говори за братята Съмнър!

След кратък размисъл Лъки прибави:

-И не само тогава. Всеки път, когато имаш нужда, ще съм зад теб.

-Както винаги – усмихна се Тим и двамата побързаха да догонят Лий и Шон.

 *     *     *

 Това беше обещание, което Лъки никога не наруши.

Две години и седем месеца по-късно брат ми почина в болницата, след като беше блъснат на улицата от пиян шофьор… Неведомата ирония на живота. Струва ми се невероятно, че човек като него бе сполетян от толкова банален край. И че преживя толкова много болка, а остана в паметта на приятелите си като Щастливеца. Но, въпреки всичко, Лъки направи блестящо завръщане не само в спорта, а и в собствения си живот. За краткото време, през което карахме заедно, спечели девет титли и всеки път изправяше публиката на крака. Затова всички го запомниха с веселата усмивка и вечния стремеж към нови върхове, а не с болката, от която рядко се оплакваше.

Мисля, че, колкото и странно да е, Лъки умря щастлив.

Защото продължи да преследва мечтите си. И защото притежаваше таланта да вдъхновява. Лъки не се страхуваше да живее на ръба. Мисля, че точно това ни прави истински хора – волята да не спираме, дори когато ни се струва, че се борим за изгубени каузи…

 

-Тим? – гласът на Лий го върна към действителността. Двамата бяха спрели с колелата горе на рампата и мълчаха, отдъхвайки си от последната серия трикове.

-Извинявай, бях се замислил.

Другият младеж му хвърли един преценяващ поглед и попита:

-За Лъки, нали?

Момчето кимна. Лий притежаваше силна интуиция за хората и някак винаги усещаше, когато нещо ги тревожи.

-Аз също понякога се замислям за времето, когато карахме заедно из града и се готвехме за състезания – каза той след малко. –Без Лъки просто не е същото и винаги ми става кофти, когато се сетя. Но после се усмихвам. И знаеш ли защо? Защото си мисля, че в такива моменти той е някъде наблизо и сякаш ми казва точно в негов стил: “Я стига! Стегни се малко, животът продължава!” Мисля, че би се радвал не да съжаляваме, че го няма, а да си го спомняме отвреме-навреме с усмивка.

-Със сигурност. Лъки беше олицетворение на оптимизма. Но понякога наистина адски ми липсва.

-Знам, хлапе. С всички ни е така – Лий хвърли поглед над парка, към хоризонта с изчертаните върху огнения му фон пепеляви силуети на сградите и леко се усмихна. –Но според мен хората като Лъки ни учат, че е по-добре да се живее не със спомените за вчера, а с мечтите за утре.

Лий намести каската си и се приготви отново да се спусне надолу.

-Идваш ли?

-Ей сега – усмихна се Тим. И за миг, може би заради думите на Лий, се почувства все едно Лъки отново е до него.

 

…Сега вече зависи от всеки един как ще възприеме следите, който Дейвид “Лъки” Съмнър успя да остави след себе си. Едва ли има какво повече да кажа, освен, че няма нужда да се скърби за него. Все пак, говорим за Лъки.

Време е да тръгвам. Все още има едно обещание, което трябва да спазя.

 

С уважение

Тим Съмнър

01.05.2007 05.05.2007

“Don’t Drag Me Down”, Social Distortion / “Crying Out”, Shinedown

 

„Reach For The Sky“

When I was young I was invincible,
I find myself now thinking twice,
I never thought about no future,
its just the roll of the dice.

But the day may come when you’ve got something to lose,
and just when you think you’re done paying dues
And you say to yourself, dear God what Have I done?
And hope its not too late ’cause tomorrow may never come.

[Chorus:]
Reach For the Sky, ’cause tomorrow may never come
Reach For the Sky, ’cause tomorrow may never come

Yesterday is history and tomorrow’s a mystery
But baby right now, its just about you and me,
You can run you can hide, just like Bonnie and Clyde
Reach for the sky ain’t never gonna die,
and I thank the Lord for the love I have found
and hold you tight cause tomorrow may never come.

[Chorus]

So if you please take this moment
Try if you can make it last
Don’t think about no future and just forget about the past
and make it last.

Не, тази втората главна буква не е там случайно или заради недоглеждане (макар да знам, че не всеки ще се впечатли от присъствието й като цяло). А тази вечер, макар и празнична, пълня чашата с нагарчащ здрач и малко по малко пия до дъно за смъртта на един идол. Символична, както може би се досещате (а може би не). И се чудя кога точно умира един идол – когато стане излишен, защото вече си пораснал, или когато самият той с думи или дела се изрине от пиедестала, на който си го издигнал, и сам себе си разкъса…

Да започнем монолога от идолите като цяло. Всяко (може би) хлапе по света се нуждае от тях, били те принцесата от приказката, супергероят от анимационното сериалче или просто мама и татко. После хлапетата порастват и или си намират нови идоли, отговарящи на новите им нужди (били те материални, тривиални или духовни), или затварят и тази страница и продължават нататък.

Е, аз си позволих да не порасна напълно. Посмених двама-трима от идолите, но все още се възползвам от мотивиращата им функция или от суровината, която предоставят за създаване на сносни литературни герои. Погребах или отписах и един-двама през годините или пък приех новите им същности, което е горе-долу равносилно на прераждане. А тази конкретна, празнична-на-думи, но нормално корозирала от морска сол вечер погребах един от тях (макар смъртта му да е факт отдавнашен) заради нещо толкова неморално и противно, че разбива, изпепелява и погребва всичко, което този разжалван бивш вдъхновител е изградил, постигнал или направил през не чак толкова дългия си живот. Един изрод зад решетките и едно дори-не-разочарование, защото се броя за една идея по-зряла от преди (макар че заради същите гореописани неща тук-там, оттук-оттам ми лепват етикети – „вдетинена“, „непораснала“ и тъй нататък). Повод за още кошмарно дълги, засукани изречения, за още малко псевдо-философски размисли за нещата от живота, онези, които само ти си виждаш сам за себе си и не броиш за нужно да споделяш, защото само ще пропилееш чуждото време.

Е, тук излъгах като дърта циганка – нали пилея твоето в момента с глупости?!

Докато приемах и този нищожен епизод (обикновено си изстрадвам надълбоко смъртта на идол или пък генералните промени в изцяло измислени, не изцяло разработени чужди истории, в които имам честта да съм посветена и които обичам повече от своите собствени понякога) и пълнех още една чаша, от прашните архиви (метафора, тъй като точно тези са дигитализирани отдавна, а чернови не знам запазени ли са) изпълзя един отдавна написан разказ, за който бе планирано да не види нито бял, нито какъвто и да е друг свят. Защото е слаб, не за друго – от онези, които преживяваш дълбоко, но някак си не успяваш да предадеш вдъхновилата те емоция и след време изтрезняваш, забравяш ги в някоя папка и даваш нататък в битката със собственото си перо. И, понеже разжалваният идол има не само пръст, ами и цяла ръка (две всъщност) и една китара в десетте страници скука, които споделям по-надолу, ами, тъй де, ей го на. Съвсем нередактиран, такъв, какъвто се е пръкнал преди шест години. Четях, отпивах и се смях тук-там на наивността си. Но като махнем това, пубертетското-емоционално и другото, неошлайфано-писателското, над което продължавам да се бъхтя, есенцията е такава, каквато сигурно ще бъде още доста време. Вдъхновението, което музиката ми предлага, за всичко, не само за писането. И още по-старото от разказа желание да напиша история за музика, която да си струва четенето.

Абе, май имах нещо друго на върха на езика/пръстите, като седнах да пиша. Естествено. Винаги става така. Както и да е. Онзи, разжалваният ще си тегли последствията в живота – за мен е официално мъртъв. И, макар че не е правилно, все пак с поредната глътка прокарвам опита да разгранича човека, натворил цялата тая гнуснярщина, от човека, написал и изпял песните, които ме връщат в лето господне 2005-о, в двора на една детска градина привечер, огласяна от не съвсем детски гласове.

Нямам и четвърт век още. А този град вече е пълен с твърде много спомени.

По същество (тоест, следват десет страници измислици, отнели според датите пет месеца от живота ми, които спокойно могат и да не отнемат половин час от живота ви за четене. Гарантирам, че няма да изгубите нищо. Освен привилегията да прочетете разказ, който никога няма да се появи между кориците на каквото и да е печатно или дигитално издание. Спестявам само посвещението накрая – по-лично е от издрънканите до момента редове.)

* * *

Последният ден на лятото

…It’s like you can’t go back but knowing that just makes me want to

Call my friends and tell them that I’m coming home…

I

В залеза на грешките

-Пазете се!
-Отдръпнете се, аз съм лекар!
-По-бързо, трябва да го извадим!
-Господине, моля Ви, отстъпете, не пречете на хората да си вършат работата!
Гласовете бяха слаби и далечни, сякаш идваха от огромно разстояние. Смътно усещаше, че нещо му се губи, че е забравил нещо, но всичко тънеше в мъгла. Тя беше полепнала дори по очите му и не позволяваше да ги отвори.
-Дълбока прорезна рана на хълбока, множество наранявания по главата и лицето и вероятно счупен крак. Възможно е да има по-малки локални кръвоизливи и спукани ребра. Не е изключено да са засегнати и белите дробове.
-Вдигаме на три… едно… две… три, давай! Полека, внимавайте с главата!
За какво ли беше цялата шумотевица? Всъщност, не го интересуваше особено и сигурно всичко щеше да е наред, ако не се чувстваше толкова изморен. Сякаш тялото му бе от олово, толкова плътно, че вече дори не го усещаше. Е, какво пък толкова…
-Полицай, потърсете дали в колата няма някакви документи, трябва да известим близките му.
Постепенно нещо започна да изплува от тъмнината. Някаква мисъл, която като по чудо успяваше да надделее над умората.
Последният летен ден…
-Макмилън, обади се да предупредиш дежурния екип, че имаме спешен случай. Може да се наложи операция, не знаем до каква степен е засегнат черепът.
…последният концерт…
-Шон, кажи на ченгетата да пуснат съобщение в утрешния бюлетин за катастрофата. Предай им, че пострадалият е бял мъж на видима възраст около 23 години, тъмнокос, с… момент… пъстри очи.
-Ясно. Та, кой каза, че тази вечер няма да се забавляваме?!
Светлината бе внезапна като експлозия. Прониза мозъка му (но нали вече нямаше тяло?!) и като че го взриви; но след малко в хаоса започна да настъпва известен порядък. Постепенно осъзна, че нещо се беше случило. Почувства болката съвсем слабо, но от опит знаеше, че това е само временно. Неминуемо по-късно щеше да се завърне с много по-голяма сила.
След доста време (колко?!) разбра, че е успял някак да отвори очи, но не виждаше нищо повече от неясни петна. Думите продължаваха да достигат до слуха му и чак сега придобиваха откъслечен смисъл.
-Зениците са разширени… В шок е, изгубил е много кръв.
-Предупреди компанията в интензивното, ще трябва да му преливаме.
Какво ставаше тук?! Да не би…
По дяволите!!!

*         *        *

“Значи така…
Последният летен ден…
Последният концерт…
И после какво?! Всеки си поема по своя път… Край на амбициите, край на записите, край на The Down Syndrome като цяло. Затова ли се трепахме толкова време и бачкахме като луди, за да изкараме пари за записи?”
“Никога не съм си представял, че нещата ще свършат толкова банално. Но какво мога да направя?! Според другите така е най-добре. Може и да са прави… Не знам. И кой ли изобщо ме слуша мен?!”
“По дяволите, всичко давам за една цигара! Пристигнем ли, ще видя сметката и на последната. Саманта би ме убила, но какво да направя като ми се пуши? Никога не съм се чувствал толкова зациклил…”
“И какво… Излиза, че татко е бил прав. Мамка му!!!”
Нейт стисна зъби. Мисълта за стария с неговия вечно критикуващ поглед изобщо не помогна за подобряване на настроението му. Младежът потисна въздишката си и смени песента. Дори музиката не му помагаше. Не и днес.
Отвъд прозореца на автобуса се нижеха потънали в закъсняла зеленина поля, чиято монотонност тук-там се нарушаваше от самотни дървета. По небето пълзяха изтънели облаци с цвета на перла, през които понякога надничаше слънцето. Макар и мрачно, времето бе топло и навяваше на Нейт особени чувства. В съзнанието му неканени изникваха спомени от по-предното лято и смайващата им яркост само го караше да се чувства още по-кофти.
Нещата вървяха учудващо зле откакто Ник падна по стълбите и си счупи ръката. Костта зарастна накриво и се наложи пак да я чупят, за да може да се оправи. Междувременно останалите се бяха изнервили от бездействието и споровете зачестиха. Бяха си намерили временно друг китарист, но дори това не промени факта, че нещата клоняха към залеза на групата. Нито пък излизането на третия албум промени нещо. Макар че не го призна дори пред момчетата, Нейт преживяваше нещата най-дълбоко. Все пак, малко или много, всичко бе започнало от него.
Всъщност, сигурно му бе написано на челото как се чувства.

…Но ако някога се стигне до един ден

един останал от хиляда –

последните мигове на лятото,

последните минути топлина…

“Дотук с пътуванията, концертите и всичко останало. Момчетата сигурно ще се пръснат по други групи, а може и да започнат соло кариери. Или изобщо да забравят за музиката. Върхът!”

…спомни си какво е да се радваме на времето си

преди да се върнем в училище,

преди очите ни отново да се изпълнят със сивота

и да забравим какво е да се чувстваш буден

да се чувстваш буден…

“Не че имам право да ги спирам… Изобщо не ми влиза в работата, но се надявах на подкрепа поне от някой…”
Нейт взе сака си и слезе от автобуса. Не беше предупредил никого, че се прибира, затова много се изненада, когато видя Саманта. Несъмнено чакаше него, защото щом го видя, се усмихна и се приближи.
-Както винаги, единак. Поне да беше се обадил, че си идваш – смъмри го тя.
-Не ми се искаше пак да давам обяснения още с пристигането. А ти как разбра?
-По заобиколни пътища. Няма значение, радвам се да те видя.
-И аз – Нейт се усмихна и прегърна момичето. Двамата тръгнаха един до друг. –Как вървят нещата тук?
-Нормално, даже леко скучно. Всички интересни събития вече минаха, май остава само да чакаме есента. А и компанията е пред разпадане.
-Стига бе, наистина ли?
-Нещо такова – кимна Сами. –Половината си заминаха, а останалите през повечето време са заети. Аз започвам работа след по-малко от месец… изобщо, пълен застой. При теб как мина?
-Остави – намръщи се Нейт и извади последната си цигара. Забелязал погледа на момичето, той сви отбранително рамене:
-Какво толкова, никой не живее вечно. А колкото до малката ми “екскурзия”, няма особена полза. Доколкото разбрах, момчетата са решили окончателно да се разделим. Едва ли мога да направя нещо.
-Кой знае. Но поне можеш да се прибереш с мен.
-Още ли не си си намерила съквартирант? – добродушно се  подсмихна Нейт.
-Майтапиш ли се? След напаст като теб да си взема някой нормален човечец за съквартирант – никога! – изсмя се Сами.

*         *         *

…Образите в съня бяха не просто странни, а направо смахнато изчанчени. Май здраво го бях надрусали, същото беше както преди. Въпреки това обаче в тях се забелязваше някакъв особен намек за порядък. След време всичко започна да се върти около една централна идея, нещо свързано с падане от много високо… с някаква сянка, която непрекъснато крещеше името му, но той не даваше пет пари за нея или за каквото и да било друго. После цветното течение го понесе нанякъде и всички проблеми престанаха  да съществуват…

*         *         *

Нейт прекоси градината и изкачи стъпалата до входната врата. Бяха се разбрали със Сами да я вземе от къщата на приятеля й и да се помотаят малко. Утре трябваше да отиде до лейбъла и да се заеме с належащите проблеми, затова смяташе да прекара една безгрижна вечер в компанията на най-добрата си приятелка и още няколко познати.
Която обаче май нямаше да е толкова безгрижна. Тъкмо щеше да почука, когато нечии високи гласове го накараха да спре на място:
-Ще спреш ли да ми държиш сметка най-накрая?!
-Стига, Сами, знаеш, че ти го казвам за добро, не за да те дразня.
Нейт разпозна гласа на Джонатан, приятеля на Саманта, и застина с вдигната ръка, миг преди да почука. Тя му беше споменала, че временно живеят заедно, защото родителите й бяха извън града. Чу я как отговаря:
-Не мога да разбера какъв ти е проблемът, Джо! Как така изведнъж реши, че не трябва да се виждам с Нейт?!
-Знаеш ли кое ми пречи? Че е бил наркоман! Нямам вяра на такива.
Нейтън стисна зъби. Ако му бяха забили с всичка сила кроше право в носа, едва ли щеше да се почувства толкова зле, колкото от случайно дочутите думи.
-Не можеш да съдиш за някого по стари слухове!
-Стига, Саманта, държиш се глупаво! Не искам повече да се виждаш с не…
-Виж какво, не си ми баща, че да ми казваш какво да правя! Познавам Нейтън по-добре от всеки друг – той е най-добрият ми приятел и не бих го изоставила заради някакви глупости отпреди години! Колкото и да те е яд, въобще не ми пука какво мислиш по въпроса!
Нейт бавно отстъпи, после внезапно се обърна и тръгна с бързи крачки надолу по улицата. Прииска му се просто да се махне. Бяха минали повече от шест години, откакто бе зарязал наркотиците и почти беше успял да забрави гадното минало. Но дори това случайно дочуто подхвърляне успя да го изкара от равновесие и да му напомни, че за някои хора винаги щеше да си остане наркоман.
Нейтън не се изненада особено, когато видя Саманта да върви по улицата, която водеше към кея. Явно и тя като него все още обичаше да идва тук вечер и знаеше къде да го търси.
-Здравей – поздрави момичето и се облегна до него на парапета. –Не изглеждаш особено добре, какво има?
-Стари истории – изсумтя Нейт. Въобще не му се говореше.
Саманта веднага разбра какво ставаше.
-Чул си го, нали? –въздъхна момичето. –Съжалявам за това, досещам се как се чувстваш…
-Досещаш се? Боже, идея си нямаш за какво говориш! – внезапно избухна Нейт. –Нямаш си представа какво е хората години наред да приказват зад гърба ти все едни и същи глупости! Въобще не знаеш какво е да се опитваш по всякакъв начин да забравиш миналото, но другите постоянно да ти навират в лицето грешките! Какво изобщо… – изведнъж Нейт се усети какво прави и спря по средата на изречението. –По дяволите, какви ги говоря?!
-Хей, хей, по-спокойно – Сам се пресегна и хвана ръката му. –Съжалявам за глупостите, които чу от Джо. По принцип не е такъв, не знам какво му става.
-Не, аз трябва да ти се извиня – точно ти си човекът, когото никога не бих обвинил за нищо. Само че си изпуснах нервите, за което адски съжалявам.
-Няма нищо, случва се. Хайде, да вървим, все още можем да спасим нещо от тази вечер – усмихна се Саманта.

*         *         *

…По дяволите, проклетият тунел нямаше ли край? Искаше му се да се измъкне, да види светлина, за да разбере, че най-лошото е минало, но наоколо все още тегнеше гъст сивкав мрак. Луташе се в плътните талази и се питаше какво става, а в примамливата тъмнина сякаш нямаше нищо…

*         *         *

-Честно казано, започва да ми писва от цялата тази история! – изсумтя Нейт и хвърли металното пръстенче от бирената кутийка в коша. –Не така си представях всичко.
-Защо не пробваш нещо ново за разнообразие? – подхвърли Сам, докато миеше чиниите.
-Не знам, май още съм прекалено ядосан, за да мисля за други хобита. Дори не успях да довърша последния си текст покрай всичко – измърмори той и плъзна поглед през отворената врата към хола, където стоеше старият му кийборд. Естествено, Сам се беше грижила добре за него, но въпреки това имаше вид на отдавна забравена вещ.
-Опитвам се да не го взимам толкова навътре, но не се получава. Прекалено голяма част от живота ми е свързана с бандата и сега просто не знам с какво да запълня празнината. А и всичките тъпи слухове в таблоидите направо ми тровят живота! Честно, не си бях представял, че да си известен може да е толкова гадно.
Нейт замълча, гледайки замислено към кийборда. После прибави:
-Колкото и да го дъвчем, нещата няма да се променят с приказки. Май по “Фокс” върви някаква комедия, добре ще ми дойде преди утрешните ядове.
-Ти го каза, мой човек – подсмихна се Сам.
-Моля!? – невярващо възкликна Нейтън. Останалите се извърнаха към него. –Да си продадем правата само защото на някои от вас не им изнася, че вече не сме актуални? И на всичкото отгоре да отменим последния концерт, след като хората толкова време чакат! Чувате ли се какви ги приказвате?!
-Нейтън… – започна мениджърът им Браян Норт, но вокалистът го прекъсна:
-Изобщо не си помисляй да ми приказваш каквито и да било глупости, няма да ме убедиш! Правете каквото искате, но забравете да ме забърквате в това!
-Нейт, не е ли време да помислиш за бъдещето? – обади се барабанистът Джими. –В крайна сметка не можем да пробием отново, ако не си променим малко звученето.
-Не можем или не искаме? Според теб е по-добре да продадем всичко, което постигнахме?! Или да преминем към някакъв глупав комерсиален стил, само защото се харчи по-добре?! Нищо лично, Джими, но този път без мен. Успех на всички ви! – вбесен отсече вокалистът и тръгна към изхода.
-Нейт, чакай! – извика Ник след него, но вече беше късно. Нейтън шумно трясна вратата след себе си.
Вече навън той влезе в колата си и ядосано запали. Джипът май беше единственият истински лукс, който си беше позволил, след като продажбите потръгнаха. Нейт хвърли телефона си на съседната седалка и подкара към края на града, като едва се сдържаше да не настъпи педала до пода.
”Дяволите да ги вземат всичките!!! Дори и Ник не каза нищо за концерта, макар че си личеше, че иска… Не мога да повярвам! И то заради какво? По дяволите, в гроба ли ще си носим парите, ако утре нещо се случи?! Господи, ще откача!!!”
Нейт ядосано стовари юмрука си върху волана. Искаше му се да си го изкара на нещо, но вместо това само още по-ядосано настъпи газта по безлюдния път. Почти не забелязваше какво става наоколо, не усети и кога бе излязъл на магистралата. Затова когато зад завоя в неговото платно изскочиха нечии светлини и се устремиха право към него, нямаше време дори да реагира адекватно. Успя само да извърти волана наляво толкова рязко, че китката му изпука. Стомахът му сякаш започна да се премята, когато джипът се преобърна през мантинелата и помете част от нея. Коланът се вряза в гърдите му и му изтръгна дъха. Джипът се затъркаля по слабия наклон и накрая движението му бе спряно от някакво крайпътно дърво. При сблъсъка предното стъкло се пръсна и челото на Нейт се удари в нещо твърдо. Светът избухна и го повлече някъде…

*         *         *

…Май единственото останало познато нещо се повтаряше от много дълго време. Поредица звукове, които мъчително бавно придобиваха някакъв смисъл… Или само така му се струваше?
Все пак след епохи тъмнина започна да ги различава…

…Но ако някога се стигне до един ден…

…един ден…

…еди…

II

Краят на лятото

Сигурно бе минало много време, преди да осъзнае, че лежи с отворени очи и се взира в белия таван. Нейтън бавно премигна, за да проясни зрението си и огледа стаята. Само едно място можеше да е толкова безлично и стерилно бяло.
-Мамка му! – промърмори Нейт. Гласът му прозвуча сухо и прегракнало. Неканен и точно сега особено нежелан, в ушите му прозвуча гласът на стария: “Моли се да не попадаш в болница или пандиз, защото няма да излезеш лесно.”
Разбира се, намираше се в болница, но нищо наоколо не подсказваше коя точно. Зарови из съзнанието си за причината да е тук. Имаше чувството, че си проправя път през тресавище, докато в ума му бавно изплуваха спомените за насрещните светлини и за полета през мантинелата, който явно беше завършил с доста тежко “приземяване”. Особено ако съдеше по болките, които гризяха всеки сантиметър от тялото му.
“По дяволите, защо все на мен се случват подобни простотии?!”
Престоят в болницата не се отразяваше добре на Нейт. Докторите бяха забранили всякакви посещения, докато състоянието му не се подобреше достатъчно. За негово съжаление, съзнанието му почти постоянно беше ясно и нямаше как да избяга от мислите си. А те не бяха особено приятни. Нейт съзнаваше, че с разпадането на групата беше започнала една от най-продължителните депресии в живота му и катастрофата се оказа върхът на айсберга. Нощите бяха дори по-мъчителни от досадните, еднообразни дни.
Нейт лежеше със затворени очи и се мъчеше да заспи, но не се получаваше. Сякаш напук, в съзнанието му бе изникнала една миналогодишна случка и, колкото и да се опитваше да я прогони, не можеше. Накрая се обяви за победен и остави картините да се нижат зад затворените му клепачи…
Случи се в средата на лятото, малко след излизането на третия албум. Вечерта имаха участие в някакъв клуб. Докато пътуваха към мястото с колата на мениджъра им, Нейт замислено гледаше навън към примамливите светлини на нощния град. До него Браян говореше нещо с Патрик Джеймисън, но той не се интересуваше особено дори от думите на големия продуцент. Тази нощ обичайното му приповдигнато настроение преди участие се беше изпарило, заменено от безразличие. Атмосферата в задименото заведение му се видя особено неприятна. Чувстваше се заобиколен от еднакви, безлични хора и почти удавен в суетната шумотевица. Когато започнаха да свирят, малко се съживи. От микрофона през ръката му като че пробягна познатата тръпка и Нейт вложи цялата напираща в гърдите му неприязън в стиховете на любимата си песен. Тогава, на сцената, нещата бяха наред. Но по-късно, когато се пръснаха из клуба, неприятното чувство се върна.
Не беше усетил кога до него в сепарето се настаниха две момичета, горе-долу на неговата възраст. И двете май бяха пийнали и изобщо не се стараеха да прикриват намеренията си.
Допреди няколко седмици Нейт едва ли щеше да остане безразличен към подобна покана, защото и той си имаше своите слабости. Пък и славата бе като наркотик, който го караше да не се замисля особено. Но тази нощ му липсваше всякакво желание за авантюри. Хвърли един безразличен поглед на момичетата, които май нямаха кой знае какви задръжки, и стана от масата. Не беше направил и пет крачки обаче, когато една от тях го настигна и уви ръце около врата му.
-Толкова ли бързаш? – прошепна тя.
Нейт раздразнено я бутна настрани и излезе от клуба. Навън запали цигара и се подпря на уличната лампа. Движението бе понамаляло, само отвреме-навреме избръмчаваше някоя кола, колкото да наруши приглушения ритъм на музиката, долитащ от заведението. Нейтън чу, че вратата изтрака и до него застана Ник.
-Пропускаш най-интересната част – подхвърли той.
-Пука ми! – изсумтя Нейт и издиша дима настрани. Нещо в гърдите му неприятно стържеше и май беше време да понамали цигарите.
-Нещо май не си на кеф, а?
-На теб да не би да ти харесва? – парира въпроса с въпрос. –Цялото това мотаене по разни снобарски дупки, наливане до сутринта; на следващия ден всички са с махмурлук и криви до мозъка на костите си; в студиото се гледаме на кръв, когато нещо не върви и накрая какво?
-Едно голямо нищо – призна Ник. –Макар че и ти доскоро мислеше по друг начин.
-Знам, знам – раздразнено го прекъсна вокалистът. –Не е нужно да ми го натякваш.
-Нямах намерение да го правя. И аз виждам, че нещата не вървят както в началото, но не можем да направим кой знае какво. В крайна сметка и ние не сме нещо повече от поредния улов в нечия продуцентска мрежа.
Нейтън извърна поглед и се взря в очите на най-добрия си приятел. Тази смайващо ясна и проста формулировка на проблема го порази…
Тогава не се беше замислял чак толкова, но сега изводите изплуваха на бял свят. Изводи, които през цялото време се бяха крили някъде в ума му – че с потръгването на продажбите, отношенията в бандата вървяха все по-зле. Макар че рядко се разбираше добре с баща си, Нейт трябваше да признае, че стария се оказа прав и за това – когато в картинката се намесят големите пари, дори и най-силните приятелства могат да се разпаднат. През онази нощ в клуба бе видял нещата по-ясно от преди – суетата… алчността… егоизма… И всичко го бе отвратило до мозъка на костите му. Не му пукаше чак толкова за парите – разбира се, нуждаеше се от тях, но имаше и по-важни неща… Като музиката. Тя го бе събрала с приятелите му и Нейт просто искаше да продължи в същия дух, защото единствено на сцената, когато стотиците фенове пееха заедно с него, се чувстваше наистина жив. Но явно не всички мислеха като него.
Странно, че трябваше да преживее катастрофа, за да се замисли по-сериозно над нещата. Но именно сега, когато му се налагаше да остане настрани, докато се възстанови, всичко изведнъж стана разбираемо. Нейт започна да осъзнава, че напредъкът, в който толкова силно бе искал да вярва, не беше нищо повече от заблуда. Беше оставил живота си да се превърне в повтарящ се цикъл от действия, които не водеха до никъде. Всички пропуснати шансове вече бяха минало. Въпросът бе какво да прави сега.
За огромно облекчение на Нейт най-накрая дойде и денят, когато лекарите разрешиха посещения. Бездействието просто го влудяваше, затова истински се зарадва на появата на Сами и Ник. Тримата поговориха за събитията по време на отсъствието му и за приятелите му не бе особено трудно да усетят емоционалното състояние на Нейт.
-Усмихни се малко де, все пак не е станало нищо фатално – шеговито го скастри Саманта. –Имаме добра новина за теб – последният концерт ще се състои веднага щом си стъпиш на краката.
-Моля?! – Нейт изненадано се втренчи в тях. –Нали останалите решиха да го отменим?
-Е, да кажем, че понастъпих Браян по мазолите – изсмя се Ник. –Все пак концерт ще има, така че се постарай по-бързо да си вдигнеш задника, хората чакат с нетърпение да те видят на сцената.
-Ще ме видят – кимна малко по-ведро Нейт.
-Това исках да чуя. Трябва да изчезвам да си взема китарата от студиото, но в следващите дни ще мина пак. Сами, обади ми се довечера за онези дискове.
-Нямаш грижи.
-Ник сериозно ли успя сам да убеди останалите за концерта? –попита Нейт, когато останаха сами.
-И още как. Трябваше да го видиш – усмихна се момичето. –Такъв скандал вдигна, че накара останалите да си глътнат граматиките. Здраво ги подреди, особено когато каза, че са се скатали, защото никой нямал твоя кураж и предприемчивост, а са само подражатели – всички подвиха опашки.
-Май трябва да му се извиня за глупостите, които надрънках тогава в студиото – промърмори Нейт.
-Не мисли за това сега, Ник много добре вижда всичко, което става с теб и го разбира. По-добре се стегни малко, изобщо не си във форма.
-Все пак катастрофирах, сега можеше да съм мъртъв – иронично подхвърли той.
-Не става въпрос за това и ти много добре го знаеш. Ако можеше да се видиш отстрани, щеше да се съгласиш, че в момента си доста слаба имитация на стария Нейт.
-Знам – леко сви рамене той. –Но наистина в момента не мога да направя нищо.
-Не можеш или не искаш? – повдигна вежди Саманта. –По-лесно е да се откажеш, но си помисли дали това ще те накара да се чувстваш по-добре. Не ми се вярва да е така.
Той не отговори. Преглътна дори критиката, но Саманта знаеше, че ще стане така. Затова просто промени темата. Останалото зависеше от него.

*         *         *

Наближаваше девет и половина през нощта, когато Нейт реши, че е време да се прибира. Беше изминала една седмица, откакто излезе от болницата, а след четири дни предстоеше последният им концерт. Имаше още доста подготвителна работа, но момчетата от групата го посрещнаха сякаш никога не се бяха карали и сега нещата вървяха по-добре.
Нейтън вървеше по улиците и се разминаваше с групички младежи или прибиращи се от работа хора. Беше свършил всичко, набелязано за днес, но въпреки това нещо продължаваше да го гризе отвътре и да превръща доброто му настроение в слабо раздразнение. Минавайки покрай някакъв супермаркет, той позабави крачка и седна на пейката до входа. Запали цигара и се загледа в минаващите отвреме-навреме коли. По дяволите, защо все нещо не беше наред?
-Господине, защо сте тъжен? – стресна го детско гласче.
Нейт изненадан извърна поглед и видя едно момченце на не повече от седем-осем години, което го гледаше с неподправено детско любопитство.
-Кой ти каза, че съм тъжен? – усмихна се той. Сети се за цигарата, но вече бе късно да я хвърли. “Ама че пример давам на хлапето!”
-Личеше Ви – простичко отвърна то и седна на крайчеца на пейката. –Татко казва, че когато някой е тъжен, трябва да се опитваме да му помогнем.
-Да, но не винаги се получава.
-Защо?
Нейт сви рамене.
-Не знам. Предполагам, че възрастните просто сме си такива. Сами си усложняваме живота.
-И татко така казва. Казва, че големите винаги имат проблеми или сами си ги създават.
-Татко ти е умен човек.
-Джони, тръгваме – подвикна някаква жена, която тъкмо беше излязла от супермаркета и отиваше към колата си.
-Върви, майка ти те чака – кимна Нейт на хлапето.
-Довиждане – махна му то, докато тичаше към жената.
Нейтън се усмихна и му махна, после се облегна назад и отново се замисли. Сега обаче му беше малко по-весело и за миг се учуди как една толкова дребна случка можеше да промени настроението му. Стоя дълго така, загледан с невиждащи очи в пулсиращото сърце на града, после внезапно смачка цигарата и я хвърли. Малко или много, Саманта беше права и ако искаше да промени нещо, нямаше да е лошо да започне още сега.

*         *         *

-Готов ли си? – попита го Сами минути преди началото.
Нейт кимна.
-Повече от всеки друг път!
-Гледай ти, сега вече звучиш като себе си. На какво дължим завръщането?
Той се усмихна.
-Да кажем, че си взех поука от цялата работа. От днес нататък никакво хленчене и самосъжаление за глупости. Вече няма да се оправдавам с грешките си и да се оставям на течението.
-Това исках да чуя. Я стига с тая гадост, къде ти е ума да пушиш преди концерт?! – Сами се пресегна, дръпна цигарата от ръката му и я хвърли. –Писна ми да те гледам как се тровиш. А после се чудиш защо гласът ти не е наред.
-Добре, мамче – насмешливо отвърна Нейт.
Тя се усмихна и му подаде микрофона.
-Хайде, излез и ги разбий. Хората чакат това от седмици.
Той кимна и излезе на сцената. Саманта се облегна на стената и се загледа в момчетата. Ник вече беше подкарал началните акорди.

…Някой някога ми каза

да свеждам винаги глава

Ако това бе вярно, щях

Сега да съм в земята.

Ако се замислиш за това,

Ще отхвърлиш правилата –

Звукът измамен на прогреса

Кажи ми, чуваш ли в мъглата?…

Публиката избухна и се развълнува.  Последният ден на лятото си отиваше със звука на китарите и със стотиците гласове, които пееха заедно с Нейт. Последният ден на едно лято, което въпреки всичко беше невероятно. И, макар че идваше есента, Саманта не се съмняваше, че всички щяха да започнат нова страница…

…Кажи ми сега, ще чуеш ли звука

На всички тези сриващи се хора

Растящи обратно там в земята –

Каращи ме пак да се усмихвам…

…да се усмихвам…

05.01.2007 – 14.06.2007

Послепис за стигналите чак до тук: Мили майки и татковци, имам само един съвет-молба към вас – позволете си да бъдете идолите на децата си, ако имат нужда, и внимавайте да запазите героичния си ореол в очите им. Децата помнят всичко. А ако вече са ви заменили с някой друг, постарайте се да не убивате образите на онези, с които са ви заместили за тази функция. Няколко образа от снимките на стената или на компютърния екран не могат да ви навредят. А ще е неприятно и за двете страни, по един или друг начин. Най-малкото, порастването не винаги е безболезнено.

И двете неща ви ги казвам от опит. Наздраве.

…But if it ever came down to one day,
one day left in a thousand,
the last good times of summer,
are the last few minutes of warmth,
remember what it was like to enjoy our time,
before we all go back to school and learn,
before our eyes turn grey again,
and we forget what it was ever like to feel awake, to feel awake,

So is this why I feel so cold?
There’s to much panic I’ve been told,
and everytime I show, I see the way it used to go,
I need to see that every year, not to hear it just so clear,
so clear…

The nights were so much hotter then, we all hung out and made amends,
it’s like you can’t go back but hearing that just makes me want to,
call my friends, tell them that I’m coming home…

„Ode to summer“

The Lostprophets