Finding beauty in the dissonance…

Tool

Около луминесцентната пура се завъртя молец – веднъж, два пъти, кацна за миг и отново запърха. Глупаво насекомо, как ли изобщо бе оцеляло в тая циментова джунгла, за да се завре точно тук, точно тази нощ? Наблюдава го разсеяно няколко мига, потраквайки с пръсти по ръба на изключения кибердек, после стана и взе преполовения пакет цигари от масата. Пушеше и гледаше слабия трафик по улицата долу през мръсното стъкло на прозореца. Някъде по средата на цигарата някой заблъска по вратата.

-Нюмарк. Нюмарк, измъкни си гъза навън, трябва да говорим!

Подсмихна се и тръсна пепелта на пода.

-Не и тази нощ, друже – гласът му скърцаше от цигарите и дните мълчание.

Нощ като всяка друга в Спрол. По нищо неразличима от онази преди седем години, когато си тръгна само с една раница на гръб. Споменът сви стомаха му в гореща оловна топка и възпламени старите емоции, умишлено заринати под тонове пепел и часове в киберпространството. Мислеше си, че ги е заличил. Всичко избледняваше с времето. Тези обаче още ритаха срещу забравата.

Разтърка горящите си очи и издиша дима. Всяка една кофти вечер от тогава насам, всичките моменти на неочаквано скапано настроение, цялото търсене – искаше му се да го отрече, но в дъното на всичко бе една-единствена липса, която така и не бе избледняла. И тази нощ жилеше със същата сила както преди седем години.

Анджи.

07.02.2016
“Final Home”
DJ Krush and Esthero

Почти бях забравила за това. Когато ми хрумна, имах доста повече наум (май), но, естествено, не седнах да го напиша тогава, затова впоследствие излезе само толкова. Не си заслужава да го нарека „реверанс към Уилям Гибсън“, но идеята ми беше такава. Боби Нюмарк и Анджи са герои от „Нулев брояч“, втората част на трилогията за Спрол и продължение на „Невромантик“, книгата, която не ми даваше мира доста време след първия прочит и май доживот ще ми е в челната тройка на любимите романи.

Цялата трилогия („Невромантик“, „Нулев брояч“, „Мона Лиза Овърдрайв“) ми е много дълбоко и под кожата, и в сърцето. Без да се прехласвам и припадам от емоции, попрочела съм немалко добра фантастика, но досега не съм попадала на автор, който да ме е грабвал като Гибсън. (Меко казано – помня нощта в 51-и блок в Студентски град, в трети курс… а може и да е било предходната година, в 41-и, нещата все ми се сливат, – когато си дочетох последната глава на светлината на нощната лампа, със спящите ми съквартирантки в стаята, затворих книгата с усещането, че ми гори мозъкът, и си помислих нещо от сорта на: „Ебаси… никога няма да мога да пиша така“. Даже без удивителна, просто факт.)

Естествено, не притежавам никакви права върху героите.

Advertisements

…The light that fueled our fire then has burned a hole between us so
We cannot seem to reach an end crippling our communication…

Самотен отшелник слезе от планината и се превърна в бог, защото неговото време бе дошло.

Имаше история преди думите, но тя се изгуби за всички, които дойдоха после и не знаеха да четат със затворените си очи, с другото си аз, отвъд сетивата. Имаше слово преди писмеността и то се изгуби в потока безсмислици, който плисна след епохите на просвещение.

Имаше образи преди гладните очи на камерите, но те се изгубиха в дигиталния поток след това, за да догарят в умовете на последните пре-холографски деца. Тяхната младост остана завинаги непознаваема за децата им, откърмени със стотици кадри, поглъщащи, обезсмислящи дори онези със смисъл.

Имаше думи преди отчуждението на дигиталната мигновеност, думи, чието ехо кънти в далечината над безвъзвратно повредените сектори външна памет…

Самотен отшелник слезе от планината и, макар и бог, потъна в тълпата, пое по безименни пътища, заличени от неонови блясъци и многоцветни изображения. И други се сляха с потока съдби, следвайки посоки, познати само на шепа, пресичащи пътищата си в белязаните дни на лунните календари, разменящи само поглед, преди отново да се разделят в потока от дигитални псевдовечности, от които никой не ще се интересува само след няколко поколения…

13.10.2016

…I know the pieces fit ’cause I watched them tumble down
No fault, none to blame, it doesn’t mean I don’t desire to
Point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance…

***

Posted: 07.09.2016 in Ония дни, Страсти

Лятото никога не е достатъчно…

Writers Write’s Daily writing prompt (с неизвестна дата) – „Write about the shadows of the morning“

 

…It all just seems like such a waste…

Имам чувството, че цяла нощ чаках да съмне. Лежах в полумрака и наблюдавах с бухалски опулени очи леките помръдвания на завесите, слушах танца на тихия дъжд отвън, а сънят се търкаляше някъде встрани от клепачите ми. Лявата ми страна изтръпваше все повече; отдавна не ми се бе случвало да съм толкова неспасяемо будна посред нощ. Няма нищо по-странно от спането в чуждо легло за първи път, но нещо някак си дойде на мястото, когато, сънувайки, ръката му прехвърли кръста ми в прегръдка…

Като че тъкмо бях потънала в най-магнетичната фаза на съня, когато алармата (неговата, не моята) разгони всичките ми сънливи ангели и демони. Нямаше слънце, нямаше дъжд, нямаше махмурлук, само впечатляваща библиотека, кафе в леглото и призрачните отпечатъци на всички други женски тела, под чиито форми разтегаемият диван се бе вдлъбнал на места. Утринни сенки на боси крака и разрошени коси, може би следи от грим по възглавницата и гърдите им, скрити под някоя негова тениска, подобно на моите.

Утринни сенки…

Разговори за книги, пиперлив хумор, може би някое и друго протрито обяснение в любов (не от мен обаче). Денят е хванал пътя си.

Не след дълго направих същото.

И оставих късче от сянката си в стаята с голяма библиотека…

 

04.06.2016/12.03.2016

В един през нощта околните прозорци спят, а аз съм като че ли последният буден блогър в големия град. Може би, може би не. Няма особено значение. Далеч по-важно е, че от месеци не съм написала и страница. Сякаш откакто свалих гипса и се върнах в залата при танцовото ми семейство, мъчейки се да раздвижа пострадалата си ръка, все повече думи изпадат безследно от мен с всеки следващ ден. Във фугите между плочките на тротоара, в празната чаша от кафе, остават след мен в съблекалнята след тренировка. Сякаш изхвърлих каквото вдъхновение имах с гипса. И всичко оттогава е една идея по-смотано.

На върха на пръстите ми е да напиша, че явно не искам достатъчно силно… но не е това. Просто всичко изведнъж стана пак мъгливо. Целта е там, но около нея се кълбят вълма неясноти. Нищо ново под слънцето.

Нищо ново, но мастилените петна ми липсват. По хартията, по ръба на дланта. Липсва ми триумфът на изхабената химикалка, приземяваща се в торбата с пластмаса за рециклиране, на току-що завършената тетрадка с изпомачкани корици и надраскани страници (двайсет и някоя поред), заминаваща в архива. Липсва ми екстазът на малките часове. Не онзи, органичният, екстазът на споделеното, а другият – самотният. Интровертски. В светлината на свещ и компютърен екран, на открехнат прозорец и с намалени децибели, за да не викнат съседите ченгета посред нощ.

Липсва ми парче от мен, което никога не си е на мястото.

Липсва ми. Всичко ми липсва – от експлозивното, френетично леене на изреченията, когато вдъхновението гръмне в ума ти, до размазаното дращене в един, два, три сутринта, което на следващия ден се разчита с криптографски усилия, защото думите са пияни от желания, а празните кенчета издрънчават за миг в торбата с метал за рециклиране. Липсва ми дори агонията на идея, родена от поредното отхвърляне.

Всичко най-лошо е по-добро от предаването.

 

19.04.2016

 

Сънувам накъдрени пясъци и отдръпващо се море под небе в неопределен нюанс на синьото. Сънувам измамно непознати лица и тук-там по прегръдка, която отшумява дълго след като се пробудя в другия свят, онзи с правилата. Сънувам морето и залива, и моста, такива, каквито не са, каквито няма да бъдат. И съм все така изгубена между потъмнели водорасли и плаж без мидени черупки, там, където нищо не е същото, но всичко е безкрайно познато…

 

06.03.2016

***

Posted: 24.02.2016 in Мигове

Прозорецът. И профил в златно. Неделен залез с дъх на хубав тютюн, познат и далеч по-малко неприятен. Безглаголно време в най-безсмисления по програма следобед, непознато спокойствие, охранявано от зеленоока котка, с която се гледаме изучаващо.

В мислите си съм на същото място, в различна, паралелна вселена, където имаме обща песен, макар да се виждаме средно по веднъж на седмица-две. И кракенът в сърцето ми е в покой дори само от тази представа, укротен за кратко от зеленооката котешка хипноза и познатите нюанси в гласа на златистия силует.

Безглаголна ли бе тази неделя?

Не мисля.

 

07.02.2016