Събуждането не е много по-приятно от заспиването, но подсказва, че не съм пострадала кой знае колко, щом за две-три секунди, след като отварям очи, си спомням събитията от предната вечер. Не че това ми дава някакъв летящ старт. Тялото ми е схванато, ставите ме болят, а когато се обръщам настрани, бузата ми опира във влажно петно върху възглавницата. Надигам глава да го погледна – не е кръв, за щастие. Сигурно съм пуснала някоя лига насън. Направо очарователно. Екстра начало на предстоящия и-без-това-шибано-лайнян ден, мисля си с въздишка и разтърквам очи, после се насилвам да отхвърля завивката и да се задвижа. Няма много полза да лежа и да се самосъжалявам.

Петнайсет минути по-късно, след скоростно освежаване в банята и кратко съзерцание в огледалото на особено нелицеприятната ми днес физиономия, влизам в другата стая, кухня и хол в едно. Посреща ме изненадваща гледка – Конър пред мивката, който мие зарязаните май от онзи ден съдове. Униформеното му сако и вратовръзката са преметнати на облегалката на единия стол до кухненския бокс, а ръкавите на бялата му риза са навити до лактите. На бокса пък са подредени чиния със закуска, прибори за един, чаша кафе с мляко и захарницата до нея.

– Добро утро, партньоре – поздравява андроидът; тонът му е жизнен, даже леко приповдигнат. Хвърля ми поглед и кимва към бокса. – Позволих си да ти приготвя закуска с продуктите, които имаше в хладилника, имаш да наваксваш с изгубените от вчера насам вещества. Не знам само дали обичаш кафето подсладено.

– Първо, кое му е доброто на шибаното утро? – сумтя и довлачвам чехли до бокса, където се настанявам на другия стол „щъркел“. Приятно изненадана съм обаче и го признавам, макар и по собствения си начин: – Второ, да знаеш, хич не обичам чирикащи ентусиазирани ранобудници сутрин, особено ако очакват и да им отговарям, като ми бърборят. Това обаче – кимвам към закуската – току-що ти спаси синтетичния задник. Благодаря.

– За нищо – кимва Конър, докато изтрива ръце в кърпата и се обръща към мен.

– Не си ли малко твърде квалифициран да го играеш домашен помощник? – подкачам го и си сипвам три щедри лъжички захар в кафето.

– Безсмислено беше да не се занимавам с нищо. Предпочетох да не рискувам да изгубя някой жизненоважен биокомпонент, ако ме хванеш да ровя в личните ти вещи.

– Правилно решение. Печелиш звездичка, бойскаут.

– Може ли? – Конър кимва към ръката, с която тъкмо посягам към закуската.

Оставям вилицата и му я подавам, озадачена. Той оглежда и двете ми китки и чак сега забелязвам източника на неприятния сърбеж, който чувствам, откакто станах – кожата ми е осеяна тук-там с прозрачни мехурчета.

– Измръзването е нанесло само повърхностни поражения – отбелязва Конър и ме оставя да се заема със закуската.

– Това означава ли, че може да пропуснем посещението при Чичко Доктор? – питам с пълна уста.

– Опасявам се, че не. Мога да дам само повърхностна оценка на цялостното ти здравословно състояние. Препоръчително е все пак да те прегледа поне общопрактикуващ лекар.

– Ооокей – изпуфтявам примирено. – И без това не очаквам нищо кой знае колко хубаво от днешния ден. После обаче отиваме право в управлението.

– Стига да не се нуждаеш от допълнителни медицински грижи.

– Йей, мерси, тате. Двайсет минути да си глътна кафето и да се приведа в социално приемлив вид, и тръгваме.

Конър кимва, очевидно избирайки да игнорира саркастичния ми тон. Следващият небрежен въпрос отново ме сварва неподготвена:

– Сержант, снощи забелязах китарата в спалнята ти. Занимаваш ли се с музика?

– Не точно – отвръщам, поизненадана. Хвърлям механично поглед през рамо към отворената врата на спалнята, но китарата стои в по-далечния й ъгъл и не се вижда оттук. – Преди чат-пат свирех и пеех. В последните години обаче само подрънквам за кеф тук-там. Не ми остава много време, а и другарчетата, с които се събирахме да свирим, дръпнаха доста, докато аз търча по улиците с патлак в ръка.

– Би ми било интересно да те чуя някой път – отбелязва Конър.

Заглеждам го любопитно над ръба на преполовената чаша кафе. Споменаването на китарата извиква няколко спомена в ума ми – опитът му за раздумка около музиката при запознанството ни и същата вечер в колата, след като ме измъкна на пожар от вкъщи; лежерните, но все пак сравнително редовни репетиции с Минди и Рони; вечерите, когато, докато разпускахме, дрънках разни акустични кавъри и с Ди се забавлявахме да ги пеем заедно; неговия приятен, малко дрезгав от цигарите баритон… Последният спомен за миг свива стомаха ми в гореща топка.

– Нарочно ли се опитваш да ме разсееш от сдуханите размисли, отворко? – подхвърлям, присвивайки очи.

– Ни най-малко – Конър връзва вратовръзката си с няколко бързи движения и облича сакото си. – От чисто любопитство, щеше ли да има ефект, ако целях това?

– Никак даже! – изсумтявам. След миг обаче си позволявам някакво подобие на усмивка. – Но получаваш още една звездичка за добрите намерения. Оценявам го.

Глътвам остатъка от кафето на екс и се изправям с пъшкане. Имам чувството, че ставите ми са пълни с натрошени стъкълца.

– Давай да хващаме пътя, партньоре, чака ни ден за чудо и приказ.

________

Докато успеем да стигнем в управлението, вече наближава 11.30 – след близо два и половина часа в болницата, докато мина всичките наложителни прегледи, преди лекарят да се разпише, че не съм за боклука и мога да вървя да си гледам спокойно работата. Въпреки че съм в настроение да мърморя, осъзнавам, че се разминах леко – ако не беше Конър, днешният ден щеше да изглежда коренно различно.

Докладвам набързо на капитана за събитията в депото, после засядам за известно време на бюрото си, докато вляза в час с днешните новини и си нахвърля списък с неща, които можем да свършим. Естествено, след снощи всичко ми се движи на забавен кадър. Едва обед е, а вече чувствам засилваща се нужда от второ кафе. Не знам

доколко ми е позволено с болкоуспокоителните, но ако не вкарам още малко кофеин, като нищо ще заспя на бюрото, така че по някое време ставам и се насочвам към кафемашината в стаята за почивка, прехвърляйки наум свидетелите, които изглежда удачно да разпитаме днес. Начело на списъка е персоналът на Ла Ривиера, ресторанта, където е работил Уилям.

На минаване покрай най-близкото бюро оставеното отгоре списание Детройт днес привлича вниманието ми и спирам, за да го прегледам. Възрастният мъж на корицата трудно може да бъде сбъркан – Карл Манфред, художникът. Инцидент в дома му снощи с участието на домашния андроид е довел до това синът му, Лео Манфред, да се озове в болница в кома. От материала не става ясно точно какъв е бил инцидентът, но на сигнала са се отзовали двама полицаи, а андроидът е бил „обезвреден“. Което означава, че вероятно е бил направен на решето и прибран за анализ като доказателство. А ако полицаите са били особено старателни, не е невъзможно и да е свършил директно на Гробището за ботове, както наричат от известно време сметището за електроника в покрайнините на града.

Прехапвам замислено долната си устна. Някой със социалното положение и възможностите на Карл Манфред със сигурност може да си позволи много по-висок клас андроид от обикновените домашни помощници масово производство. Макар че досега не изглежда да има някаква закономерност в проявата на девиации спрямо модела и функцията на андроида, вероятно си заслужава да проверим и тази следа.

Отбелязвам си наум да оставим разговора с Манфред за след другите и отново се запътвам към малката кафетерия. Точно преди да вляза, чувам раздразнения глас на Гавин Рийд, който високо нарежда на някого да се размърда. Забавям рязко крачка, когато долавям спокойния отговор не на кого да е, а на Конър:

– Съжалявам, но приемам заповеди единствено от сержант Малкович.

Надниквам иззад ъгъла, тъкмо навреме да видя как Рийд се обръща към униформена полицайка, седнала до една от високите масички, с изражение сякаш иска да каже: „Ти чу ли го това?!“. Миг по-късно Гавин се извръща отново към андроида и внезапно забива юмрук в торса му. Несъзнателно стисвам зъби и едва не връхлитам с гръм и трясък вътре, но се насилвам да остана на място. Моментът е адски неподходящ да давам поводи на Рийд да ми навлече посещение от „Професионални стандарти“. Случайно или не обаче, кучият син явно е уцелил регулатора на тириумната помпа на Конър – един от най-важните биокомпоненти, – защото андроидът се превива и се свлича на коляно, притиснал ръка към тялото си там, където при човек би се намирал стомахът. Единичен удар не би могъл да нанесе сериозни поражения, но силата му явно е била достатъчна да причини краткотраен шок в системите на Конър, може би дори да обърка за микросекунда ритъма на тириумната му помпа. Което обяснява необичайно човешкия начин, по който партньорът ми остава превит за няколко мига – особено предвид че андроидите не изпитват болка.

– Ако нямах по-важни неща за правене в момента, щях добре да те подредя за неподчинение на човешка заповед – изръмжава Рийд и се привежда към Конър. – Не ми се пречкай повече. Следващия път няма да се отървеш толкова лесно.

Дръпвам се рязко назад, така че на излизане от кафетерията Рийд и следващата го полицайка да не разберат, че съм станала свидетел на сцената. Стисвам ядно зъби, когато на минаване край мен Гавин подхвърля с ехидна усмивчица:

– Нов ден в Рая, а, слънчице? Забавлявайте се с пластмасовата ти играчка.

Едва не му отвръщам къде да си завре остроумията, но вместо това се насилвам да го подмина пренебрежително (поне се надявам да изглежда пренебрежително, предвид че днес категорично не съм във форма). Отбелязвам си обаче и тази случка в растящия списък с доказателства, че Гавин Рийд е скапан комплексар. Не виждам друга причина да се прави на мъжкар и пред андроид, който всъщност върши добра работа в разследването, само защото изглежда и звучи като мъж. И да, осъзнавам, че го казвам точно аз, предвид че напоследък настигам Гавин по темерутщина.

Когато влизам в стаята за отдих, Конър вече е на крака и нищо във вида му не издава какво се е случило преди малко. Погледът му се спира на мен, докато приглажда реверите на сакото си, и той пита, сякаш нищо не е станало:

– Как се чувстваш, Мал?

– Няма нужда да ме проверяваш през половин час, тате – промърморвам, вървейки към кафемашината. Когато пускам обичайното си кафе с мляко и допълнително захар, се обръщам и прибавям малко по-меко:

– Бивам, наистина. Ако започна да огъвам крачките, ще си кажа. Отне известно време, но все пак се научих, че никой няма да ми даде медал, ако го играя супер корава, когато всъщност едва гледам.

Конър кимва леко.

– Разполагаме с четири новопостъпили доклада. Откъде предпочиташ да започнем?

– Ресторантът, където е работил вчерашният VS400 – отвръщам, докато отпивам с наслада от горещото ракетно гориво в чашата си. Сещам се за статията за Карл Манфред в Детройт днес. – После имам наум още нещо. Отивам само да взема адресите от компютъра си, можеш направо да ме чакаш при колата.

________

Днес се движим из града с моята хонда. Този път Конър не се опитва да пуска остроумни коментари, докато шофира, забелязал, че си водя записки след всеки разпит. По пътя към последния адрес в списъка ми – болница „Синай Грейс“ – заедно с малкия бележник измъквам и телефона от джоба на якето си и извиквам от полицейската система доклада за снощните събития в имението на Карл Манфред. След като го изчитам, отварям браузъра, за да си сверя набързо часовника за по-известните факти от живота на художника.

Роден през 1963-та, Манфред става водеща фигура в нео-символистичното движение, набрало главозамайваща популярност през 2020-та. Като много артисти, и неговият живот е поредица от възходи и падения в личен план и по отношение на творчеството му, белязани от периоди на злоупотреби с алкохол и наркотици – вероятно след инцидента, който го оставя инвалид. Търсачката още извежда на първите страници с резултати статии отпреди повече от 20 години, когато в медиите явно е гръмнала новината, че Манфред има извънбрачно дете. Липсата на каквито и да е снимки на него и сина му говори, че връзката им явно не е била цветуща. В допълнение ми попада кратък материал отпреди три години, че полицията е задържала Лео Манфред заедно с няколко други младежи за притежание на ред айс*. Явно се е разминал с предупреждение, след като няма полицейско досие.

Зазяпвам се през прозореца на колата, размишлявайки върху прочетеното. Сещам се за чичо Арнолд, по-малкия брат на баща ми, който притежава две картини на Манфред от ранните му години, още преди да стане легенда в художествените среди, и ме е водил по негови изложби. Нямам претенции да разбирам особено от изкуство, но дори за лаик стилът на Манфред е разпознаваем – модерен, но в същото време емоционален и човечен. Не е кой знае каква изненада, че продължава да е известен толкова години след като името му за пръв път се е прочуло. Особено във време като сегашното, когато въпросът за естеството на човечността като че винаги е актуален.

Конър отбива към паркинга на болницата, връщайки ме обратно в реалността, и паркира недалеч от входа за посетители.

– Слушай, мисля, че е по-добре аз да говоря с Манфред – казвам му на излизане от колата. – Не подценявам способностите ти, но моментът вероятно е съкрушителен за него, особено предвид възрастта му. Може би една проява на такт ще помогне да научим нещо повече. Но даже и да не стане точно така, можем да покажем малко уважение.

Конър размисля за момент, докато вървим, после кимва.

– Вероятно това е най-добрият подход в случая.

Влизаме в болницата и се насочваме към рецепцията; време е да се запозная лично с една от живите легенди на Детройт.

Жалко само, че поводът не предполага никаква приповдигнатост.

_________

Фенфикшън по играта Detroit: Become Human; към началото на историята: https://triumpha.wordpress.com/2022/01/01/ex-machina-%d0%b5%d0%bf-i/

Свестяването прилича на бавно измъкване от лепкава кал. Примигвам няколко пъти, докато успея да фокусирам картината и неясните цветни петна се превърнат в улични лампи и сенчести странични улици. Още едно мигване и осъзнавам, че се намирам на предната седалка на кола, опряла глава във вратата. Пасажерското място се намира отляво вместо отдясно – значи не сме в автоматично такси или служебна кола. Даже не в такава американско производство. Дяволски студено е, установявам, когато мозъкът ми регистрира че, цялото ми тяло се тресе. Парното явно не работи, въпреки че лампичката на таблото свети. По-лошото е, че дрехите ми са подгизнали. Подробностите започват да изплуват от замъгленото ми съзнание. Преследването по нестабилните метални мостчета, ударът, който ме запрати през парапета, вторият, плясъка и вледеняващия мрак…

След няколко треперливи вдишвания нови подробности започват да си проправят път през тинята в главата ми. Установявам, че униформеното сако на Конър покрива торса ми. Индикативният неоновосин триъгълник на гърба и надписът „RK800“ просветват върху гърдите ми. По ревера се виждат кървави петна – червени, не сини. Явно от мен, предвид че в депото нямаше други хора.

– Как си, партньоре? – долита гласът на Конър отдясно.

Изпъшквам тихо.

– Малко посмачкана. – Обръщам с усилие глава да го огледам. И без да се поглеждам, съм убедена, че изглежда много по-добре от мен. – Май си ми спасил задника, а?

– Нещо такова – кимва той. – Наложи се да импровизирам с измъкването.

Вятърът, биещ през счупеното стъкло откъм шофьорското място, люто хапе лицето ми. Чувствам само студ и тъпа болка в крайниците и ребрата отляво, но се насилвам да мисля върху станалото, за да остана в съзнание. Изкарала съм късмет, че във вагона, в който се изтърсих, явно е имало събрана дъждовна вода, иначе като нищо щях да си остана там или най-малкото сега щях да имам нужда от гипсово корито. Конър е трябвало да зареже преследването и да ме измъкне, съдейки по скрежа по дрехите и в косата му. Което означава, че и за него условията в момента са далеч от оптимални. Студът не го застрашава колкото мен, но макар и синтетична, и неговата кръв е податлива на замръзване, което може да доведе до необратими увреждания в биокомпонентите му.

С огромно усилие измъквам ръка изпод сакото му и го повдигам от гърдите си.

– Благодаря за това…

– На теб ти е по-необходимо. При сегашните условия имам около три и половина часа, преди флуидът в системата ми да започне да се сгъстява опасно. – Докато говори, Конър не откъсва очи от пътя; равният му тон ми действа странно успокояващо. Дезориентирана съм и мислите ми се влачат като ленива река.

Смотолевям някаква благодарност и отново придърпвам дрехата до брадичката си, свивайки се под нея. Не е кой знае какво, но ме предпазва поне малко от вятъра през счупеното стъкло. От тази страна няма как да видя индикатора на дясното слепоочие на Конър; нищо не подсказва какви мисли минават в момента през електронния му разум.

Опитвам се да прогоня тегнещата в съзнанието ми мъгла, като се заглеждам навън за нещо познато.

– Накъде караш?

– Към дома ти. Нараняванията ти са повърхностни, но показваш признаци на хипотермия, а най-близката болница е на 27 минути с кола при слаб трафик. Силно препоръчително е да предприемем мерки по-скоро.

– Хич даже и не възразявам – смотолевям с усилие.

Не след дълго обстановката отвън започва да става позната и скоро Конър паркира в алеята пред вкъщи. Помага ми да изляза от колата и премята едната ми ръка през врата си. Почти не си чувствам краката и той на практика ме пренася вътре, като измъква ключовете от джоба на якето ми и отваря входната врата.

– Ще трябва веднага да се погрижим за измръзването, сержант – казва, докато ме замъква в банята.

Жилището няма вана и се налага Конър да ми помогне да сваля дънките, анорака и тениската си и да седна направо на фаянсовите плочки, докато той наглася струята от душа на температура, която, предполагам, отговаря точно на препоръчителните действия за първа помощ при хипотермия. Наглася ме внимателно под течащата вода и пита:

– Къде си държиш хавлиите? И имаш ли аптечка?

– Гардероба в спалнята… най-горния рафт вляво. Във второто чекмедже отгоре надолу има някакъв бинт и лепенки – изпъшквам; облива ме дяволски приятна топлина, но крайниците ми започват да вият от болка, докато кръвта ми постепенно се раздвижва. Замаяно наблюдавам тънката червена струйка, която потича към канала, но минава известно време, преди да усетя болката от нещо, което вероятно е порязване отстрани на главата ми.

Конър изчезва за кратко. Затварям очи и просто чакам да се появи някакво различно усещане от хилядите болезнени игли, танцуващи по кожата ми. Не след дълго отново чувам стъпките му по плочките и след миг водата става осезаемо по-топла, но не прекалено.

След цяла вечност под все по-топлите струи Конър най-накрая преценява, че явно съм вън от опасност да изгубя някой пръст или ухо, и ми помага да се изправя. Движението не е толкова мъчително, колкото очаквам, но всякаква енергия е изтекла от тялото ми и усещам крайниците си като желирани бонбони. Конър намята раменете ми с хавлия и ми помага да стигна до спалнята и да седна на ръба на леглото. След нас остава пътечка от мокри стъпки.

– Как се чувстваш? – пита, докато коленичи пред мен и внимателно отмята косата ми настрани, за да огледа раната на главата ми.

– Като сдъвкана и изплюта, но май ще ме бъде. Ами ти?

– На 72% от оперативния си капацитет. Системата ми за терморегулация се справя безпроблемно с възстановяването на баланса.

– Добре – промърморвам. – Добре, май отървахме кожите. – Умората се стоварва като гюле между очите ми и започва да налива крайниците ми с олово. Изръмжавам тихо, когато Конър притиска чисто парче марля към раната на главата ми и го прикрепя с лепенки

– Готово – порязването е повърхностно, нищо сериозно. Ще ти приготвя нещо топло за пиене. Засега най-важно е да си починеш, сутринта ще те закарам в болница за обстоен преглед.

Конър се изправя; в същия миг откъм входната врата се разнася отривисто чукане. И двамата рязко се извръщаме по посока на звука.

– По дяволите… – изругавам едва чуто.

– Вероятността някой да ни е проследил е под 7%. Аз ще се погрижа – казва андроидът.

– Вземи пистолета ми.

Конър кимва и се навежда да изкара служебния ми 45-калибров H&K от кобура, захвърлен в бързината на пода. На андроидите е забранено с акта от 2029 година да носят каквото и да е оръжие, но обстоятелствата са специални.

Поемам дълбоко дъх и го задържам, напрягайки се да доловя и най-малкия шум, когато Конър отива да отвори. Един дявол знае дали въпреки прогнозата му нещо не се е объркало и това не са последните секунди и на двама ни…

_________

Насочвам се към вратата с пистолета на Мал отпуснат до бедрото ми, така че да не се вижда. Сканирането на звуковия фон показва, че който и да стои от другата страна, вероятно е сам. Което не гарантира нищо. Пренасочвам по-голямата част от енергията си към сервомеханизмите и изчислявам оптималните траектории за стрелба и прикритие в тясното антре, преди да надникна през шпионката.

Затъквам пистолета отзад в колана си и отварям вратата. На стълбите в светлината на уличните лампи стои лейтенант Дрейк Райън в цивилни дрехи. Изражението му е нетърпеливо и загрижено, но се променя веднага щом ме вижда.

– Какво, да го… – подхваща изненадано. – Къде е Джена?

– Сержант Малкович е в спалнята си. Пострада леко по време на акцията, но състоянието ѝ е…

Пострадала е?! Какво…

Лейтенантът не довършва; вместо това връхлита покрай мен и се насочва право към спалнята на Мал. Предвид обстоятелствата не намирам за необходимо да опитам да му попреча. Затварям входната врата и го следвам обратно във вътрешността на къщата.

В спалнята лейтенант Райън е седнал до Мал и я прегръща през раменете, притиснал устни към челото ѝ. Тя е затворила очи; отпуснатата ѝ поза говори, че се чувства комфортно в това положение. Спирам до вратата.

Появата ми като че кара лейтенант Райън да се поотдръпне и да впери поглед в Мал.

Добре ли си? Какво стана?

Проверихме депото… имаше двама девианти. Единият ми изскочи отстрани, докато се мъчех да настигна другия, и ме блъсна от няколко метра височина. За късмет нацелих товарен вагон, вътре имаше малко вода, колкото да не се потроша.

По дяволите, Джен! Казах ти да не се буташ между шамарите – мъжът отново я прегръща.

Нямаше за кога да се помайваме, Ди, получихме информация от…

Лейтенантът обаче като че вече мисли за друго. Вдига поглед към мен и изстрелва грубо:

На теб не ти ли беше работата да ѝ пазиш гърба?!

Логическите ми пътеки предлагат няколко възможни отговора, но Мал ме изпреварва въпреки милионите микрооперации, които изчислителните ми подпрограми изпълняват за секунда технологично време.

Благодарение на Конър се отървах само с натъртвания, Ди.

Можеше изобщо да не се стига дотук, ако не ти бяха натресли пластмасовото копеле за партньор. Един дявол знае кой му дърпа конците и дали не сме просто статистика в оперативните му файлове.

Нови няколко варианта за отговор, с вариращ процент успеваемост. Не познавам лейтенанта достатъчно добре за индивидуализиран подход, затова избирам обективната истина.

– Поехме премерен риск, лейтенант. Станалото в депото беше продукт на допустимия процент непредвидими променливи. Алтернативните сценарии за развръзката до един завършват с далеч по-сериозни поражения и за двама ни със сержанта.

Няма майтап! На бас, че са те програмирали да се измъкваш сух от водата с многознайковски отговори всеки път, като се натресеш на подобна ситуация – реакцията на мъжа говори за засилваща се неприязън.

Ди, успокой топката – Мал се отдръпва леко и стисва ръката му, с което го принуждава да я погледне. Видимо се нуждае от почивка, но тонът ѝ внезапно си връща твърдостта. – Няма нужда от враждебност.

А от какво има нужда?

Конър ме измъкна цяла оттам и се погрижи да не получа трайни увреждания. Нямаше как да предвидим всичко, но очевидно сме на прав път – информацията за скривалището на девиантите беше вярна.

Програмата ми за емоционален анализ извежда няколко възможни реакции от страна на лейтенанта. Вместо да изрече вариация на която и да е от тях, той се взира изпитателно в Мал. Обръща поглед към мен и ме оглежда от горе до долу, после отново го насочва към нея.

Е, изглежда, все пак нямаш нужда от помощта ми. Или от съвети – казва само.

Мал го гледа с явно недоумение, после зениците ѝ се разширяват и на лицето ѝ се изписва изненада. Явно не е очаквала подобна реакция. Въпросът е каква е причината.

 Отхвърлям почти веднага варианта за ревност. Според аналитичните ми подпрограми ситуацията може да се изтълкува като откровено провокативна в определена светлина. Дори от малкото, което знам за лейтенанта обаче, възможността да сметне за истина най-елементарния възможен извод е нищожна. Следващият, далеч по-логичен вариант излиза на преден план.

Не той, а аз сега съм в центъра на това разследване.

Не той, а аз съм до колежката му, с която очевидно имат нещо повече от професионални взаимоотношения, в застрашаващ живота ѝ момент.

Не той, а аз вече съм се погрижил за безопасността ѝ, когато успява да се намеси в ситуацията. И макар от отношението му да личи, че не ме смята за нещо повече от говорещ компютър, изглежда, че егото му все пак е засегнато.

Дрейк, не може да… – подхваща Мал. Като че се затруднява да намери правилните думи.

Дали? – подхвърля лейтенант Райън и внезапно става. От загрижен тонът му рязко е станал враждебен и нюансиран с чувство на обида. – Предполагам, че и хората могат да бъдат заменени с по-добър модел, също като техниката.

Мътните го взели, Дрейк, сериозно ли? – Мал изправя гръб. Хавлията се свлича от раменете ѝ, макар че пръстите ѝ още стискат краищата. – Честно ли си мислиш точно това?!

И кое по-точно трябва да ме наведе на обратното заключение?

Здравият разум?! – възкликва тя.

Лейтенантът ѝ обръща гръб и прокарва ръка по ниско подстриганата си коса; жестовете му издават трудно сдържан гняв. Моментът изглежда удачен да се намеся.

Лейтенант Райън, ако позволите, бих искал да изясня…

Мъжът рязко се извръща към мен и съкращава разстоянието помежду ни.

Ако ти исках мнението, кибернетичен кучи сине, щях да те питам! – изръмжава през зъби. – Вече получи работата ми. Жалко само, че нямаш капацитет даже да злорадстваш.

Ди, ще ме изслушаш ли, за бога…

Мал понечва да се изправи, но се олюлява и отново се отпуска на края на леглото, притиснала челото си. Лейтенантът е с гръб към нея и не забелязва моментната слабост; шансът за различна реакция, ако я бе видял, е 68%. Погледът му обаче още е прикован в мен, когато махва ядосано с ръка, без да се обръща:

Нищо друго няма за казване.

Две секунди по-късно входната врата трясва след него. Оценката на приоритетите ме подтиква да отида да я заключа, преди да се върна да проверя състоянието на Мал.

________

Стаята се завърта пред очите ми и залитам назад. Някак успявам да седна на леглото, преди да съм рухнала, но когато отново фокусирам картината, Дрейк вече е изчезнал. Трясъкът на входната врата ме кара да се свия вътрешно и да заровя пръсти в заплетената си мокра коса. След известно време долавям приглушените от мокета стъпки, които се отдалечават и доближават отново, но нямам сили да вдигна поглед, докато ръката на Конър не ляга на рамото ми.

– Ще ти помогне да се отпуснеш – андроидът ми подава вдигаща пара чаша и сключва пръстите ми около нея.

– Благодаря – гласът ми е хрипливо скрибуцане в относителната среднощна тишина на квартала.

– Как се чувстваш?

– Вече като сдъвкана и изповръщана. Но поне си усещам всичките крайници. Макар че в момента ми се иска да не беше точно така. – Избягвам да го погледна. Предпочитам да не вижда, че съм на ръба да се разплача от яд и изтощение, макар че сигурно го е разбрал от сподавения ми тон.

– Ако нямаш против, тази нощ ще остана тук, сержант. Просто за всеки случай – подхвърля Конър. Не звучи като въпрос или искане на разрешение. Вдигам поглед към него, макар че вече ми е трудно да го фокусирам.

– Не трябва ли да се върнеш в „СайбърЛайф“ за рапорт или профилактика, или там нещо от сорта?

Той поклаща отрицателно глава. Всъщност нямам идея какво прави, когато не е в управлението или с мен, има ли нещо подобно на жилище, или го държат на склад с други прототипи, или някаква такава простотия. Нямам и сили за повече въпроси. Изпразвам чашата на няколко дълги глътки; Конър я взима от ръката ми и излиза от стаята, давайки ми възможност да изхлузя подгизналите си боксерки и спортен сутиен и да се напъхам в тениската и шортите, с които спя. Връща се точно навреме да ме подкрепи, когато се изправям на омекналите си крака и се премествам до горния край на леглото, за да си легна. Движа се като през блато и почти в просъница чувам как излиза и тихо притваря вратата на спалнята след себе си, след като махвам с ръка и смотолевям нещо, че ще се оправя оттук. Смазана съм от умора и въпреки че почти цялото тяло ме боли, къде от измръзването, къде от натъртванията, за броени мигове потъвам в забвение.

Последното ми ясно усещане обаче няма общо с болежките от злополучната акция. Вътрешностите ми са оплетени в нажежен възел от обида и яд. Въпреки утехата, че съм в безопасност, и въпреки острите реплики цялото ми същество се присвива от болезнен копнеж точно в този момент внимателните подкрепящи ръце на Конър да бяха ръцете на Дрейк и да ме прегърнат, докато заспиваме както преди след дълга смяна…

________

Фенфикшън по играта Detroit: Become Human; към началото на историята: https://triumpha.wordpress.com/2022/01/01/ex-machina-%d0%b5%d0%bf-i/

– Намерили са главния готвач на пода в кухнята. Черепът му е бил разбит с тигана от снимката, явно докато се е подготвял за началото на смяната. – Побутвам холофолиото напред и потупвам изображението. По-гротескната част от гледката е скрита точно на тази снимка, но ръката на мъжа се вижда на двайсетина сантиметра от дръжката на тигана, лежащ на земята с дъното нагоре. Матираният от употреба метал е „разкрасен“ от кърваво петно. – Нито по тигана обаче, нито по повърхностите наоколо са открити пресни отпечатъци освен тези на главния готвач.

Андроидът не просто отказва да говори, но и отбягва погледа ми. Младолик е, като всички тях, с изразени азиатски черти и къса черна коса. Униформата му на сервитьор – черен панталон с ръб, бяла риза и черна жилетка с името му – Уилям, – изписано с елегантен шрифт над малкия джоб на гърдите – е покрита с прахоляк и паяжини. Докато безуспешно се опитвам да измъкна каквото и да е от него, успявам да го огледам малко по-внимателно. Нищо не подсказва от колко време е в експлоатация, но китките му, приковани с белезници към масата, привличат вниманието ми. Привидно безупречни, и по двете се различават едва забележими тънки следи, като белези от зараснали рани – близо до кокалчето на средния пръст на дясната и между палеца и показалеца на лявата.

При човек това би могло да означава и не особено сериозно нараняване – съдя по себе си и колко лесно получавам белези дори от повърхностни одрасквания. При андроидите обаче обикновено означава неизвестен брой наранявания на едно и също място. Миметичното им покритие, симулиращо кожа, е изградено от безброй микроскопични наноботи „хамелеони“, способни да пресъздават стотици, дори хиляди пъти зададения им модел, докато матрицата започне да проявява видимо захабяване. Какво толкова може да се случи на андроид сервитьор освен парче от някоя случайно счупена чиния или чаша да му се забие в ръката? Същото, което го е накарало да разбие главата на готвача и да избяга?

– Виж, Уилям, наистина искам да ти помогна. За целта обаче трябва да разбера какво се е случило.

Колкото и да се опитвам, не успявам да изкарам и думичка от андроида. След двайсетина минути безплодни усилия тихомълком се признавам за победена и се връщам в стаята за наблюдение.

– Дотук ми бяха свежите идеи – признавам неохотно, когато вратата се затваря след мен.

Старая се да не поглеждам към него, но с периферното си зрение улавям как скептичното изражение на Рийд мигом се променя в ехидно. Преди да успее да пусне някоя хаплива реплика обаче, Конър проговаря.

– Нека аз да опитам, сержант.

Поглеждам го за миг-два, после махвам леко към вратата.

– Какво пък, нищо не губим.

– Какво точно си мислиш, че ще постигне тая тенекия, което детектив човек да не може? – презрително подхвърля Рийд, когато Конър кимва и излиза.

– Може би нищо. А може би много повече, отколкото аз или ти бихме могли. Замисли се, Гав – ти на кого би се доверил, ако беше на мястото на този андроид, на машина или на човек? – Изчаквам за миг; Гавин може и да е темерут, но не е глупав и няма как да отрече логиката. – Точно на това разчитам.

– На бас, че си губиш времето, слънчице – промърморва той след малко и отново премества поглед към стаята за разпити.

За известно време изглежда, че ще се окаже прав. Също като мен, в началото Конър се бори да изтръгне каквото и да е от девианта. Начинът, по който го прави, изглежда хаотичен и лишен от логика, все едно две различни личности едновременно разпитват задържания андроид и говорят почти една през друга. Изненадващо обаче дава резултат – не след дълго Уилям заговаря, тихо, но ясно. Привеждам се напред към еднопосочното наблюдателно стъкло, макар че и така чувам отлично.

– Да, убих го. – В гласа на андроида като че се преливат различни емоции, които не мога точно да определя. Не е трудно обаче да се забележи несигурността – сякаш самият той още се опитва да осмисли станалото. – Ударих го с тигана… и побягнах, когато видях кръвта. Не исках да се стига до това… но съм го виждал в съзнанието си повече от веднъж. Почти не разбрах как точно се случи. Толкова пъти… се е налагало да измъквам ножове и вилици от ръцете си. Когато пиеше… особено след тежка смяна… избираше двама от нас, които според него се бяха представили най-зле в съответния ден, и им заповядваше да се нападнат взаимно с остри предмети в склада. – Пауза. Андроидът поклаща глава, сякаш отхвърля нечии думи, които само той може да чуе. – Нямаше как нещата да се случват по-бързо, отколкото ние работехме. Човек не би могъл да се справя по-прецизно. Самият той го знаеше. Но когато идваше на работа пил, абсолютно нищо не би могло да го убеди, че не е прав, че проблемът – истински или въображаем – не е в нас. „Ла Ривиера“ разполага с най-добрата подрръжка, включително и на обслужващия персонал. Всеки от нас преминаваше технически проверки четири пъти в година. Никой обаче не се интересуваше откъде са белезите. Виждаха следи от наранявания, но тъй като бяха главно козметични, премахваха повредите, без да питат, и ни връщаха на работа.

Уилям вдига поглед и за миг среща този на Конър.

– Всеки път изрично подчертаваше да се целим само в крайниците, за да прескочи програмните ни блокировки. Никой от нас не може просто така да се цели в биокомпонентите на друг, без ситуацията да го налага. Но той ставаше все по-изобретателен. Нямаше как да знам кога ножът щеше да се насочи в сърцето ми вместо в ръцете.

– Нямаш сърце, VS400 – равно отвръща Конър. – Имаш тириумна помпа. И логически връзки, в които се е появило сериозно отклоне…

– Какво може да знаеш ти? – прекъсва го Уилям. – Ти, който нямаш представа за съдбата на собствения си вид. Хората ни изхвърлят по същия начин, както изхвърлят стари дрехи, когато им омръзнем…

– Създадени сме да служим. Всеки от нас има определена функция.

– Да бъде роб. Да угажда на безсмислени капризи. Да търпи жестокости, които хората знаят, че не могат да изсипят един срещу друг – разпалено възразява девиантът. – Що за живот е това?

– Никакъв. Не сме живи.

– Ти може би не… – гласът на Уилям стихва; очите му са втренчени в другия андроид.

Внезпно ръката на Конър се стрелва над масата и сграбчва тази на девианта под лакътя. Уилям стъписано се дръпва, но белезниците и захватът на Конър го задържат на място. Кожата и на двамата се обезцветява и разкрива сглобките на ръцете им, както винаги, когато андроиди се свързват физически, за да обменят информация. Лицето на Конър е все така безизразно; Уилям, напротив, изглежда все по-стресиран и отчаяно се мъчи да се освободи.

Какво може да крие, след като току-що е поел изцяло вината за убийството? Осъзнавам, че носът ми почти докосва наблюдателното стъкло – толкова съм се привела напред, – и полека се облягам назад, пукайки кокалчетата на палците и показалците си – неприятен навик, от който ми е трудно да се отърва. Не остава много време за разсъждение; след няколко мига Конър пуска ръката на девианта и бавно отдръпва своята. Двамата се взират един в друг. Емоциите все така струят само от едната страна, преди партньорът ми да се изправи и мълчаливо да напусне стаята за разпити.

Хвърлям поглед към Рийд, който все още се взира намръщено през наблюдателното стъкло. Вярно, че нямам заслуга за станалото, и все пак ми се иска да му натрия носа. Обръщам се, когато вратата се отваря, за да не забележи как устните ми се изкривяват подигравателно.

– Мисля, че това ще те заинтригува, сержант – още с влизането си подхваща Конър.

Нямам нужда от друга причина, за да обърна изцяло гръб на Рийд. В същия момент той се оттласва от стената, на която досега се е подпирал, и излиза, без да каже и дума. Наблюдавам няколко мига как отива в стаята за разпит и заедно с един униформен полицай отвеждат Уилям, преди да насоча цялото си внимание към това, което Конър има да каже.

 – Успях да извлека от съзнанието на девианта информация за място, наречено „Йерихон“. Нямаше почти нищо освен името, но, изглежда, става въпрос за някакъв вид убежище. Имаше обаче насока, свързана с железопътното депо, което сте наблюдавали като част от разследването си. Доколкото разбрах, е бил инструктиран от някого да стигне дотам, за да получи ориентир как да открие „Йерихон“.

– Бинго – ухилвам се. – Добра работа.

Наближава четири сутринта, когато най-накрая си тръгваме от управлението с решението да уточняваме подробностите по заформящия се план за следващата стъпка по време на редовната смяна.

_________

Успявам да поспя колкото да мога да следя какво ми говорят, но определено не достатъчно. Денят е пълен с доклади за обработване и още две нови местопрестъпления за оглед. Към края на смяната в чашата ми за кафе още се мъдрят няколко отдавна изстинали глътки. Докато се боря с описването на новите доказателства, долавям сред фоновия шум наоколо познат глас и вдигам поглед. След миг забелязвам притежателката му да върви към мен и се подсмихвам, вдигайки ръка за обичайния ни поздрав.

– Някой май е вилнял до късно снощи, а? – ухилва се детектив Оушън Фрай от отдел „Сексуални престъпления“ и плясва отворената ми длан, преди да се облегне на ръба на бюрото. – Знаех си аз, че още не си се сбабосала чак толкова, че да пропуснеш купон.

– Да бе, Они, страшен купон беше – изсумтявам с половин уста.

Оушън леко килва глава настрани и ъгълчето на устните ѝ се извива във всезнаеща усмивка.

– Проблеми от мъжко естество?

– Ще ти разказвам по-късно. Налага се да оставим приветстването ти обратно у дома за утре – снощи излезе нова следа по случая, готвим акция в индустриалната зона за довечера.

– Сериозно звучи – кимва Оушън и хвърля поглед наоколо. – Мина ли ви брифингът, къде са останалите?

– Забити в друг случай. Само аз и новият ми партньор сме.

– Лошо. Имаш ли идея поне какво ви чака там?

– Бегло, няма как да се предвиди съвсем. Може дори да се окаже пълна загуба на време. Не знам на кой вариант бих се зарадвала повече в момента.

– Ключовете ти, Мал – сепва ме вече познатият глас почти иззад стола ми. На връщане от последния оглед оставих Конър да паркира, докато се отбия през рецепцията на управлението да проверя нещо. Обръщам се към него и взимам ключодържателя си от ръката му.

– Благодаря.

Андроидът кимва и се насочва към съседното бюро, а аз се обръщам отново към Оушън, тъкмо навреме да забележа любопитния ѝ поглед миг преди да се приведе към мен и да се ухили по характерния си начин.

– Това ли е новият партньор? Сладурче е.

Извъртам очи към тавана, без да мога да сдържа собствената си иронична усмивка.

– „Сладурчето“ е бот, както виждаш, така че не се навивай много.

– Че какво му е, и тях вече ги правят способни на всичко, знаеш – смигва ми тя. – Някои даже сигурно са по-способни от хора.

– Е, точно този не мисля, че е особено способен точно в тази област. За друго са го направили.

– Кой казва, че нещата се свеждат само до предварително зададени параметри, Джен? – закачливо ме сбутва Оушън. От всичките ми познати само тя и Дрейк ме наричат „Джен“, без това да ме дразни. Коментарът отново ме кара да врътна очи.

– Повечето експерти по кибернетика и изкуствен интелект например? Понеже алтернативата е дяволски притеснителна?!

– О, я не ставай скучнярка, достатъчно такива има и без това. Вземи си свърши каквото имаш да вършиш в момента, та поне за по едно бързо да се видим. Аз през това време отивам да докладвам на шефа какви ги свърших в Гранд Рапидс и после да се позаяждам с Рийд. Сигурно е изгубил форма цели две седмици без мен наоколо.

– Отрови го малко и за мен, ще трябва да си налягам парцалките и да съм добричка тези дни.

– Нямаш грижи. В замяна може да поканиш партньора си на по питие с нас.

– Даааа, защото той само това и чака, да си поръча шот WD-40 и да поклюкари кой с кого спи и кого мрази в управлението – изсумтявам.

– Няма как да знаеш, докато не попиташ, момиче – ухилва се Оушън и ме потупва по рамото, преди да се изправи.

Правя се на ударена, макар че вътрешно се смея на абсурдната идея. Безкрайната отвореност на Оушън към света е заразна, макар и понякога да стига комични измерения. Минутката хумор обаче ми идва неочаквано добре и помага да се върна към планирането на стратегия за довечера с малко повече желание.

Информацията, получена от злощастния VS400, е обещаваща, но със сериозната въпросителна доколко е актуална. След известно съвещаване с Конър решаваме да проникнем в депото без подкрепление, тъй като вероятността следата да се окаже изстинала е значителна – в последните няколко дни не е имало почти никакво движение там. Въпреки че сам го отбелязва, андроидът не пропуска да спомене евентуалните рискове; изслушвам го внимателно, преди да кимна и да потвърдя, че все пак ще сме само двамата. Остават няколко часа и вече нямам търпение да стане време за действие.

_________

Минава един след полунощ, когато спираме автоматичното такси на две преки от депото и извървяваме останалото разстояние. Пред входа в северния му край, който сме избрали като по-удобен, в случай че се наложи да се измъкваме на бегом, проверявам оръжието си и вдигам поглед.

– Остави ме да се движа напред, но се придържай близо. И без геройски изпълнения – ако се окаже, че вътре има по-сериозно движение, веднага се изтегляме и викаме подкрепление.

– Разбрано – кимва Конър.

– Окей, да действаме.

Приземното ниво на депото е запълнено със стари товарни вагони, сякаш набързо нахвърляни вътре и зарязани да ръждясват под частично пропадналия покрив. Светлината е оскъдна – само колкото прониква отгоре и през мръсните стъкла на високите прозорци. Придвижваме се внимателно в сенките между вагоните, оглеждайки се за евентуални заплахи, и се стараем да не вдигаме шум – поне аз се старая, Конър няма проблем с това. Малко преди стълбите за нагоре ми прави знак да го пусна да мине напред, понеже вижда значително по-добре. Кимвам; опитвам се да използвам фенерчето си колкото се може по-малко. Мястото е прекалено голямо за обстоен оглед само от двама ни, но все пак се налага да опитаме.

Горните нива на огромното хале представляват мрежа от мостчета, наглед стабилни, но навярно нападнати от ръжда. Няма и минута, откакто сме започнали да ги обхождаме, когато над нас се разнася глух трясък. И двамата едновременно стрелваме погледи натам. Нивото над главите ни тъне в още повече сенки, но забелязвам смътно очертание на нечий силует, който пробягва по едно от мостчетата, отдалечавайки се.

– Сержант… – подхваща Конър.

– Видях – пресрещни го от другата страна.

– Разбрано.

Андроидът се втурва по страничното мостче, а аз – нагоре. Смътно различавам белезникавото петно напред – вероятно униформа на андроид; делят ни не повече от десетина метра, които преодолявам стремително, използвайки парапетите за опора. Почти успявам да догоня беглеца. Фигурата му е слаба, вероятно женска; не различавам детайли обаче освен мятаща се къса коса и слабо светещия надпис на гърба на униформата ѝ, когато втори силует изскача в полезрението ми.

Не успявам дори да опитам да сменя посоката. Саблен удар в гърдите ми изкарва въздуха и ме захвърля срещу перилата отдясно, докато напред се разнасят откъслечни викове. Парапетът се забива в бъбреците ми и инерцията ме преобръща през него. Размахвам неистово ръце, но не успявам да се уловя за нищо. Неясните очертания на под, таван и стени се размазват пред очите ми, докато пропадам надолу; блъсвам се странично в нещо, но не успявам да овладея тялото си, а пръстите ми драсват безпомощно по грапава повърхност. Главата ми се блъсва в нещо с металическо дрънчене и всичко изчезва.

_________

* Фенфикшън по играта Detroit: Become Human; към началото на историята: https://triumpha.wordpress.com/2022/01/01/ex-machina-%d0%b5%d0%bf-i/

– „Забранения плод“ е добра следа, но не е работа за сам човек – поклаща глава Дрейк. – А тази в индустриалната зона си е направо твърде рискована.

– Няма да съм сама. Ще видя какво може да прави този андроид в следващите ден-два и ако го бива, няма повод за притеснение. Какъв по-добър вариант, Ди? Поне ако той го отнесе, ще се размина само с куп формуляри за повредено оборудване, няма да има… – млъквам, преди да изрека „пострадали“. Да му се не види, аз и голямата ми уста – това вероятно е последното, което Дрейк има нужда да чуе в момента.

Седим на дивана в хола, с по бира на ниската маса пред нас. Дрейк като че не обръща внимание на нетактичността ми; вижда се обаче, че идеята да се впусна само с един андроид като подкрепление в акции, планирани за екип от петима, изобщо не му харесва. Обляга се назад и потърква брадата си както обикновено, когато се замисли; челото му се набръчква и  му придава още по-мрачен вид.

– И все пак, ако зависи от мен, не бих те пратил само с андроида там – казва след малко. – Даже и да го бива, не се знае от какво ще се налага да те опази. И дали реално му е приоритет да те пази.

– Така твърди. Но да, имаш право, че това нищо не гарантира. И все пак, това са най-обещаващите варианти. Следим ги от седмици, Ди. Имаме човек в „Забранения плод“. Колкото до депото, едва ли го ползват за нещо повече от транзитен пункт, и то явно не постоянно предвид колко малко движение има там напоследък. Фаулър ми заяви, че има по десет нови случая с андроиди на ден. Няма за кога да се помайвам със заобиколните тактики.

– По-добре да се помайваш малко, отколкото и ти да свършиш в болница. В добрия случай – отвръща той.

Наясно съм, че е прав. Въпреки това не мога да се отърся от усещането, че вярната стратегия е именно да действаме по досегашния план, макар и в болезнено намален състав. Продължавам обаче да се чувствам объркана – нямах достатъчно време да свикна с новото положение, а и изглежда, че никой няма да ме чака да се нагодя.

– Знам – кимвам след малко. – Но някой трябва да свърши работата сега, когато теб те няма да движиш всичко.

Вместо да отговори, Дрейк внезапно прехвърля ръка през раменете ми и ме придърпва към себе си, така че да отпусна глава на рамото му, после докосва челото ми с устни. Затварям очи. Знам, че трябва да продължим с работата, но чакам точно този момент още откакто ми писа да се видим след края на смяната.

Не знам как точно да го нарека, но е факт от почти две години. Стараем се никой от колегите да не разбере. От една страна, ще усложни работата ни и неизбежно в някакъв момент ще ни навлече криви погледи. От друга, по негласно споразумение и двамата избягваме темата какво точно става помежду ни. Определено не е връзка. Не е обаче и само заради креватната гимнастика. На няколко пъти си мислех, че не сме се запознали в правилния момент; после спрях да го мисля. От известно време живея с мисълта, че каквото има да става, ще става и най-доброто, което мога да направя, са изборите, които смятам за правилни. И да се надявам на най-добрия възможен изход. За момента върши работа – и не само спрямо ситуацията с Дрейк.

Не говорим кой знае колко в следващите двайсетина минути; няколко разменени думи, една довършена бира. Наслаждаваме се на близостта си известно време, преди нещата да станат по-директни. Точно „изключването“, от което имам нужда след днешния ден.

________

Първото влизане в Дзен градината изменя възприятията ми. Привидно се озовавам сред парк с пищна растителност, високи дървета и модернистични скулптури, обграждащ миниатюрно изкуствено езеро. Покрити с матовобяла настилка алеи го разчертават на овални фрагменти. Знам за това място от известно време, но сега го виждам за пръв път в пълните му измерения. Което означава само едно – представянето ми до момента е било достатъчно добро, за да ми осигури по-високо ниво на достъп в системите на „СайбърЛайф“.

Следвам известно време алеята, виеща се под краката ми, и разглеждам отличната симулация, преди да премина късо извито мостче над езерото. Двойка бели гълъби се издигат с пърхане пред мен, преди да стъпя на малкото изкуствено островче сред водата. В единия му край, пред декоративна решетка, около която се увиват стебла на яркочервени рози, с гръб към мен стои тъмнокожа жена, облечена в бяло и синьо. Изглежда погълната от грижа за цветята и като че не забелязва появата ми, когато спирам на три метра от нея.

– Здравей, Аманда.

Тя се обръща, с току-що отрязана роза в едната ръка и малки градинарски ножици в другата. Познавам я, макар и не в тази ѝ форма. Доскоро общувахме единствено директно, чрез компресирани пакети информация. Симулацията обаче освен демонстрация на възможностите на новите сървъри на „СайбърЛайф“ представлява и платформа, позволяваща много по-пространна комуникация между свързаните към нея звена. Защо изглежда по начина, по който изглежда, е въпрос, на който в момента не е удачно да отделям от ресурсите си.

– Конър… Радвам се да те видя – кимва ми Аманда, преди отново да се извърне наполовина към цветята. Макар да не се усмихва изцяло, изражението ѝ говори за удовлетворение, когато казва: – Поздравления, Конър. Резултатите ти по случаите до момента са многообещаващи. Показваш се като забележително ефективен.

– Благодаря, Аманда.

– Поискахме Полицейското управление на Детройт да ни прехвърли за допълнително изследване всички заловени оттук нататък девиантни андроиди. Може да ни помогнат да разберем нещо ново за ставащото. Тази… сержант Малкович официално е назначена за ръководител на случая. Как ти се струва?

Отделям микросекунда да претегля възможните отговори на база на впечатленията за новата ми партньорка. Аманда продължава да се занимава с цветята.

– Мисля, че е раздразнителна и несигурна, сякаш ситуацията, в която се намира, се е оказала неочаквано предизвикателство. Но също така мисля, че притежава потенциал. Вероятно има основателна причина да ѝ поверят случая. Изглежда интересен характер.

– За съжаление, нямаме избор, освен да работим с нея – Аманда се обръща към мен. – Какъв според теб е най-добрият подход?

Нови четири подходящи отговора просветват в съзнанието ми. Избирам най-адекватния спрямо видяното от първия ден работа по новия случай.

– Ще опитам да установя приятелски взаимоотношения. Ще е полезно за разследването, ако мога да спечеля доверието ѝ.

Аманда оставя градинарските пособия и се обръща към мен. Задоволството от по-рано е заменено от сериозно изражение.

– Все повече андроиди показват признаци на девиации. Милиони единици са в обращение – ако проявят нестабилност, последствията ще са катастрофални. Ти си най-усъвършенстваният прототип, който „СайбърЛайф“ някога е създавала. Ако някой може да разбере какво се случва, това си ти.

Кимвам.

– Можеш да разчиташ на мен, Аманда.

Жената поема към друго мостче, свързващо островчето с остатъка от парка, но след три крачки спира и отново хвърля поглед към мен.

– Побързай, Конър. Няма много време.

После се отдалечава, а аз се изключвам от симулацията. Пристигнал съм на адреса – едноетажна къща с ниска ограда без порта; къса алея води до няколко стъпала пред входа. Излизам от автоматичното такси и се насочвам натам.

________

Превърнала съм се само в инстинкти и осезания както винаги, когато с Дрейк успеем да си откраднем няколко часа насаме – далеч не толкова често, колкото ми се иска, но все пак достатъчно да поддържа искрите помежду ни. Всъщност „искри“ е доста меко казано.

Тази вечер обаче има нещо различно. Не мога да го определя точно, но сигурно е плод на всичко станало в последните дни. И внезапното почукване на входната врата само засилва едва доловимото напрежение в движенията на Дрейк.

– Чакаш ли някого? – пита полугласно, докато ме целува нагоре по врата.

– Не.

Зарязала съм вратата на хола отворена, както обикновено. Коридорчето пред него е дълго само няколко крачки и звуците откъм входа се чуват ясно. Второто почукване е по-силно.

– Сержант Малкович? Съжалявам за късния час, но се налага да говоря с вас. Свързано е със случая.

– По дяволите, андроидът е – промърморвам.

Преди Дрейк да успее да отговори, гласът става по-настойчив и малко по-висок, макар равномерното почукване по вратата да не се изменя:

– Знам, че сте си вкъщи, сержант. Налага се да настоявам.

– Скапан кучи син! – пресипнало изръмжава Дрейк и спира насред движението. За миг си мисля, че просто ще отпусне глава на рамото ми както обикновено, но от начина, по който мускулите на ръцете му се стягат, веднага ми става ясно, че ако не се намеся, е много вероятно излезе и да покаже на новия ми партньор точно какво мисли за него.

Супер, още ядове.

– Остави на мен, преди да е решил да наднича през прозорците дали не съм припаднала в някой ъгъл – въздъхвам, докато се измъквам изпод него.

– Не може ли да го пратиш по дяволите поне тази вечер? – Дрейк се изправя до седнало положение и посяга машинално за цигарите си на масата.

– И двамата знаем, че не става така. – Обзема ме яд на първичната му реакция, но се насилвам да го потисна, докато пипнешком събирам от пода и облегалката на дивана някакви дрехи и ги нахлузвам.

Не си давам кой знае колко зор да замаскирам факта какво съм правила досега. Косата ми е разрошена и разпиляна по раменете, страните ми пламтят, а тениската, която намъкнах напосоки, е наопаки и май е на Дрейк. Не че това ще впечатли особено синтетичното копеле пред къщата ми. Сензорите му вероятно са достатъчно фино калибрирани да доловят даже остатъчния дъх на феромони, витаещ около мен, когато отварям входната врата.

– Добър вечер, сержант Малкович. Съжалявам за натрапването толкова късно, но присъствието ни в управлението е наложително, а не си вдигахте телефона – дипломатичният тон на Конър пресича в зародиш потока цветисти ругатни, който напира да избликне между зъбите ми.

– Хич даже и не съжаляваш – изсумтявам; ядът ми, припламнал в коридора, стихва до припукващи искри в мига, когато андроидът заговаря. Колкото и да съм раздразнена, има нещо отрезвяващо в присъствието му, което моментално дръпва съзнанието ми обратно към работата. – Толкова шибаноналожително ли е да ме измъкнеш по нощите по гащи от вкъщи?!

– Докарали са в управлението току-що задържан девиант, заподозрян в убийство.

Мамка му.

– Пет минути – изръмжавам и трясвам вратата под носа му.

Хвърлям поглед в хола, преди да вляза в спалнята за чисти дрехи; Дрейк все така седи на дивана, облегнал глава назад, и пуши със затворени очи, без да помръдва. Докато се обличам, го чувам да пита привидно овладяно:

– Нещо ново по случая ли?

– Задържан девиант, заподозрян в убийство. – Закопчавам колана на дънките си и нахлузвам презраменния кобур със служебния си пистолет.

Протяжното мълчание от другата стая е повече от красноречиво, но в момента няма какво да направя по въпроса. Повече от всичко ми се иска Дрейк да продължаваше да води разследването, а аз просто да изпълнявах заповеди, но ще трябва някак да намери начин да се справи с новото положение. Аз си имам достатъчно ядове и така. Основният ме чака пред къщата, докато влизам в хола да си взема ключовете за колата.

– Щях да кажа да ме държиш в течение, но май няма много смисъл – в тона на Дрейк се прокрадва нотка злъч, която ме отказва от желанието да го целуна, преди да тръгна. Светлината на уличните лампи отвън се промъква на тесни лъчи между щорите и се плъзга по релефните му гърди и татуираните рамене. Гледа встрани, отбягвайки погледа ми, докато цигарата дими в ръката му.

Може би трябва да съм по-съпричастна. В момента обаче думите му само разръчкват наново възела от яд в гърдите ми.

– Не си го изкарвай на мен, окей? Не съм се тикала да ти взимам работата – изръмжавам, докато излизам от хола. Изпраща ме кисело мълчание.

– Давай да свършваме с тая гняс – вече навън изсумтявам към Конър, застанал с гръб към входа на къщата до очуканата ми хонда „Сивик“, сякаш да ми даде момент да се събера в собствената си глава. Пътьом нахлузвам коженото си яке и му подхвърлям ключовете, преди да се вмъкна на пътническото място. – Пила съм, на теб се пада честта да караш.

Известно време мълчим по пътя към управлението. Улиците са празни по това време. Зяпам разсеяно навън, докато лекият вятър от открехнатия прозорец размята кичури от вързаната ми на конска опашка коса. По някое време се пресягам да включа стереоуредбата. В колата зазвучават любимите ми бързи експлозивни „резачки“ в унисон с настроението ми.

– Музикалният ви вкус определено е зареждащ, сержант – подхвърля Конър; долавям намека за шеговитост в гласа му. В друг момент сигурно щях да се засмея на упорството му да ме разприказва. Точно сега обаче ми иде да го фрасна.

– Не ми го играй забавен. Няколко добре компилирани от програмата ти за социални интеракции лафчета няма да променят факта, че е два без двайсет сутринта, а аз съм с теб, лъхаща на бира и цигари, напът към управлението и дявол знае каква нова бъркотия.

Андроидът повече не продумва, докато не стигаме. Следвам го през фоайето на управлението, чудейки се защо толкова много му се дразня – човекоподобен на вид компютър, чиято единствена цел е да ни помогне да си свършим по-качествено работата. До голяма степен не мога да се надявам на по-добър партньор. Той поне никога няма да се появи на работа с махмурлук или разсеян от глупави битови драми, или прикриващ физически болежки само и само да не си загуби поста. И със сигурност няма да прави фасони, че го командори женка, която няма и трийсет години.

– Къде са го приклещили този андроид? – питам, докато вървим към помещенията за разпит.

– Заловили са го, докато е опитвал да избяга от сграда с луксозни апартаменти в централната градска част. Един от патрулиращите полицаи, участвали в преследването, се е свързал с диспечера и е поискал да бъдете информирана, сержант Малкович.

– Окей, да видим какво можем да разберем. И спри да ми говориш все едно съм лелята в кварталната библиотека. Колегите ми казват Мал.

– Добре, Мал.

В стаята за наблюдение, свързана с тази за разпит, където са заключили задържания андроид, ни посреща детектив Гавин Рийд – трийсет и нещо годишен наперен мачо с повече темперамент, отколкото има емоционалния капацитет да балансира. Отегчената му физиономия бързо се сменя с тънка ехидна усмивчица, когато ме вижда.

– Ей, слънчице, колко мило от твоя страна да ни озариш с присъствието си. Тъкмо си мислех, че ще трябва аз да ти свърша работата.

– Изпусни парата, Гав, да не избие някой вентил – отвръщам с половин уста; в момента е последният човек, който искам да видя. Той обаче вече не гледа към мен, а към Конър, който ме следва неотлъчно.

– Това пък откъде се взе? – изсумтява.

– „Това“ е новият ми партньор.

– Будалкаш се – изхилва се Рийд.

– Мхм, точно за това ще седна да се будалкам в два сутринта. Какво имаме тук? – кимвам по посока на яркоосветената стая за разпити от другата страна на еднопосочното наблюдателно стъкло, за да предотвратя допълнителното шикалкавене.

– VS400, вероятно сервитьор, духнал от лъскав ресторант в центъра. Крил се е в мазето на жилищната сграда, където се намира ресторантът, но е бил забелязан от чистач, слязъл да изхвърли боклука. Отказва да говори, откакто го докараха тук.

– А аз си помислих, че купонът е приключил за днес…

________

* Фенфикшън по играта Detroit: Become Human; към началото на историята: https://triumpha.wordpress.com/2022/01/01/ex-machina-%d0%b5%d0%bf-i/

Илюстрации: Shaya Fury – Facebook | DeviantArt | Patreon | Instagram | Etsy

Личният ми саундтрак към епизода: https://www.youtube.com/watch?v=Nlz4-6H-thg

Двайсетминутното шофиране из натоварения трафик до Рейвъндейл и още десетина минути разпитване из района ни отвеждат пред мотел, неотличаващ се по нищо от куп подобни места из града. Зад рецепцията стои петдесетинагодишен чернокож мъж, който като че се сепва леко, когато влизаме. Показвам значката си.

– Сержант Малкович, Детройтска полиция. Издирваме женски андроид, ограбил магазин наблизо снощи. Да сте забелязали нещо подобно?

– Андроид? Не… Тук не приемам андроиди.

До мен Конър вдига ръка и пред дланта му се появява малко холографско изображение на издирвания AX400.

– Виждали ли сте някой, който изглежда така?

– Мамка му… – промърморва собственикът. – Знаех си, че има нещо странно в нея… Появи се снощи – беше облечена нормално, нали разбирате… Нямаше как да се досетя.

– Тук ли е още?

– Да, вероятно. Стая 28 – мъжът посочва към едното крило на П-образната сграда.

– Благодаря – отвръщам и излизам. Отвън вадя телефона си и се свързвам с дежурния диспечер с искане да изпрати няколко редови полицаи да отцепят района, после обръщам поглед към Конър.

– Изчакай ме в колата.

– Мисля, че е по-добре да дойда с вас.

– Предполага се да изпълняваш заповедите ми, нали?

– Всичко, което искам, е да приключа успешно мисията си – дипломатично отвръща андроидът. – Съжалявам, ако това ви смущава.

Кимвам неохотно.

– Окей, да отиваме тогава, преди да сме я изтървали.

Докато вървим към отсрещното крило на сградата, Конър се отклонява надясно без обяснения. Хвърлям бегъл поглед след него и врътвам очи, после изкачвам външните стъпала, водещи към горния етаж. Изкарвам пистолета си за всеки случай, но вратата е отключена, а стаята и малката баня към нея са празни. Мястото изглежда необитаемо – с изключение на мокрите следи по плочките.

Някой е бил тук съвсем наскоро. И вероятно не е далеч.

Отдолу се разнася приглушено издрънчаване. Втурвам се обратно, вземам стълбите на четири скока и се оглеждам за Конър. Забелязвам открехнатата врата на служебен вход с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ“, към която преди малко го видях да се насочва, и ускорявам крачка. Бутвам я и попадам в малко складово помещение с още една врата в отсрещния край, която се люлее отворена, сякаш току-що е била блъсната. Изскачам през нея и се озовавам на улицата. Полицаят на близкия ъгъл ме вижда и започва да маха разпалено. Извиква ми нещо, което не чувам добре, но забелязвам, че сочи към отдалечаващия се в спринт Конър, и се втурвам след него.

Разбира се, не мога да се меря с андроида, но ако има нещо, в което да съм добра, това е бягането. Успявам да не го изпусна от очи за повече от миг дори когато свърва рязко в една от пресечките. Вземам завоя продължавам да пердаша фигурите на двайсетина метра напред – униформен полицай с пистолет, насочен към бегълците отвъд мрежестата ограда, и Конър, който му извиква през рамо да не стреля, защото девиантът ни е необходим жив. Едва успявам да спра до него и да го сграбча за рамото, когато се засилва да се прехвърли през оградата. С периферното си зрение мярвам двата силуета, които в този момент прескачат мантинелата и се впускат в безумен опит да пресекат шестлентовия булевард.

– Хей! Къде тръгна?

– Не мога да ги оставя да се измъкнат.

– Няма да успеят, няма начин да стигнат невредими отсреща.

– Не мога да разчитам на това – Конър отново понечва да се набере и да прескочи оградата; този път се налага да го сграбча с две ръце и да вложа цялата си тежест, за да го удържа на място.

– Ей, да се самоубиеш ли искаш?! Да не си посмял да ги следваш, Конър, това е заповед!

Андроидът не отговаря. За миг очаквам, че ще се изтръгне от хватката ми и ще последва бегълците, но той все пак се подчинява. Лицето му остава безизразно, както може да се очаква. LED индикаторът на дясното му слепоочие обаче – задължителен отличителен белег при всички андроиди – мига настойчиво в жълто, докато се взира в самоубийствения бяг на двете фигурки долу през бясно прелитащите превозни средства. Ситуацията явно никак не се нрави на електронния му разум.

Като по чудо, бегълците някак стигат отсреща. Повдигам вежди, докато наблюдавам заедно с Конър как, след като прескачат мантинелата, спират за няколко мига и андроидката коленичи да прегърне момиченцето. Едва сега успявам да ги огледам, макар и отдалеч. Детето не изглежда на повече от 9-10 години и не се съпротивлява – напротив, отвръща охотно на прегръдката, после двете изчезват от полезрението ни.

– Хайде – подхвърлям. – Няма какво повече да правим тук.

Вече в колата телефонът ми звъни с мелодия, която не съм чувала поне от седмица. Предвид неприятния вкус, който несполучливата гонка остави в устата ми, едва не затварям. Знам обаче, че от другата страна ще чуя нетърпелив глас, който винаги ми подобрява поне малко настроението, така че все пак вдигам.

– Наскуча ли се, Джей-Змей? Утре се прибирам, момиче, знаеш какво означава това.

Подсмихвам се.

– Отсега ме заболява главата. Ще трябва обаче да поотложим, Они, до ушите съм в работа.

– Ти кога не си?!

– Този път наистина съм, капитанът ми сервира случая на Дрейк.

– А с него какво е станало, добре ли е?

– Той да, но Джак и Рини пострадаха в престрелка. Дрейк е временно отстранен и разследването вече се води от моя милост.

Продължително подсвирване от другата страна на линията.

– А аз си мислех, че ще тъпееш, докато любимата ти стихия засрамва момчетиите в управлението в Гранд Рапидс.

– Съжалявам, ще трябва да поотложим приветстването ти обратно на родна земя. Надявам се за малко.

– Ти чуваш ли се? – Познат безгрижен смях. – Точно сега най-много ще имаш нужда да разтовариш багажа за няколко часа.

– Они… – опитвам се да протестирам.

– Шшшт, не спори с кака си. Обещавам да не те подхващам с тежката артилерия, поне не веднага. Не можеш да ми откажеш вино и китайско утре вечер обаче. Ако трябва, ще дойда до вас, но хич не си мисли да ми се скатаваш!

– Ооокей, окей. Да се чуем, когато се центрираш на детройтска земя, и ще го измислим.

– Така те искам! И умната, чу ли?

– Старая се, мамче. Лек път.

– Благодаря, на теб лека смяна.

– Едва ли, предвид как започна – промърморвам под нос и прибирам телефона си.

– Приятелка? – пита Конър, който шофира, внезапно напомняйки за присъствието си. Сега осъзнавам, че не сме си казали и дума, откакто обърнахме гръб на онази ограда.

– Да – кимвам.

– Вечер с приятели след работа звучи добре.

– На теория да, стига човек да може да се абстрахира от деня си. Като гледам как започваме, друже, аз няма да мога. Но няма много какво да се направи по въпроса. Предполагам, следващото най-добро решение е да започнем отначало, когато се върнем в управлението.

– Имате право. Бих предложил да обсъдим допирните моменти, които разследването ви дотук може да има със случаите, касаещи девианти. Вероятно нещо от досегашните ви находки или от плана за следващите ходове може да ни послужи.

– Добре звучи…

Внезапно ме спохожда малко прозрение, породено от факта, че събеседникът ми не е човек. Почти невероятно е да ме огрее, но какво пък, вероятно нищо няма да изгубя, ако си опитам късмета.

Хвърлям кос поглед към Конър.

– Сега като повдигна въпроса, какъв е шансът да мога да хвърля едно око на архивите на „СайбърЛайф“, касаещи производството на популярните в момента серии андроиди? От съпоставката с информацията за регистрираните случаи с девианти може да излезе нещо неочаквано.

– Зависи в коя категория от архивната информация ще попадне търсеното от вас, съществуват различни нива на класификация. Ако ми предоставите конкретни критерии за търсене, мога да отправя запитване веднага и евентуално да получите отговор в близките няколко часа.

Толкова просто? Почти не е за вярване, ако доведе до някакъв резултат, ще си ударя задника в тавана. Не мога да си позволя да се самонавивам обаче.

– Имам една-две идеи, ще нахвърля списък веднага щом стигнем в управлението – отвръщам, стараейки се да не издавам внезапното си вълнение. Конър кимва и остатъкът от пътя минава в мълчание.

В управлението му предоставям пълен достъп до информацията по разследването на Дрейк; изглежда, най-много го интересува списъкът с модели андроиди, трафикирани от мрежата, която следяхме, и съотношението на проявените девиации спрямо моделите от регистрираните до момента случаи на нападения срещу хора. Конър му посвещава почти десет минути, докато аз нахвърлям на ръка в малък бележник нещата, които ме вълнуват от архивите на „СайбърЛайф“, и се опитвам да ги формулирам така, че да не личи, че всички се въртят около едно и също. Конър изпраща запитването, вероятно посредством някакъв интранет, към който е свързан, а аз си напомням да се съсредоточа, когато минаваме към коментиране как ще е удачно да действаме оттук. След това отиваме до още три локации, свързани с девиантни случаи, за които междувременно е постъпила нова информация, но никъде не откриваме кой знае какво.

По някое време получавам съобщение от Дрейк с въпрос дали искам да се видим след работа. Тъкмо навреме. Натраквам отговор с уговорка за среща в заведението за бургери, където понякога ходим. Бирите, които си спечелих от спаринга с Тино, ще трябва да почакат.

Когато смяната най-накрая свършва, казвам чао на колегите и вместо да се отправя с тях към „Лъки ейт“, кварталния бар, в който редовно разпускаме след работа, поемам в обратна посока. Конър ми пожелава приятна почивка и се качва в автоматично такси, вероятно за да се върне в централата на „СайбърЛайф“.

Извървявам пеш трите километра до уговорката; сутринта не ми се шофираше и оставих колата си вкъщи, а и имам нужда да си проветря малко мозъка след всичко случило се по-рано. Разминавам се със случайни минувачи – хора и андроиди, – тръгнали по задачи, излезли за крос или разни други ежедневни занимания. И както обикновено, когато имам възможност да се поразходя по оживените улици на вечерния Детройт, не мога да не се зачудя как ли щяха да изглеждат нещата днес, ако през 2022-ра „СайбърЛайф“ не бе приковала погледите на света с феноменалната новина за първия андроид, преминал успешно теста на Тюринг. Колкото и да се опитвам да изляза от собствената си глава обаче и да разсъждавам обективно, не ми се вярва, че андроидите щяха да са осезаемо по-малко. Само проблемите, които в момента създават на властите, вероятно щяха да са по-малко.

Мислите ми продължават да се въртят около темата и необичайния ми нов партньор и почти не усещам кога стигам до малкото ресторантче за хамбургери с маси отвън. Мярвам Дрейк, седнал до една от тях с цигара в ръка, и се насочвам към него.

– Хей – кимвам за поздрав.

– Здрасти. Поръчах ти обичайното, скоро трябва да пристигне.

– Благодаря, озверяла съм от глад – сядам срещу него и питам предпазливо: – Как си?

– Горе-долу. Още го осмислям.

– Съжалявам, че се случи така. Не очаквах Фаулър да избере точно мен да продължа разследването – казвам малко неловко.

Дрейк поклаща глава. Изглежда мрачен, но в тона му няма обвинение, когато отвръща:

– Няма за какво да се извиняваш, не зависи от теб. Просто не очаквах да се окажа на резервната скамейка, но предполагам, че ще трябва да свикна. Използвах деня да мръдна до болницата да видя нашите хора.

– Как са?

– Държат се. Рини ще трябва да полежи още няколко дни за наблюдение, но е стабилна. Джак излиза утре. – Дрейк замълчава. Не го признава на глас, но е очевидно, че се обвинява за станалото.

Сервитьорката андроид донася поръчката и ми спестява необходимостта да измисля какво да кажа, което да не е изтъркано клише. Чукваме мълчаливо бирите си за наздраве и за няколко минути се съсредоточаваме върху вечерята си.

– Какво смяташ да правиш сега? – пита Дрейк след малко.

– Да продължа по плана и да съпоставям в движение регистрираните нови случаи с доказателствата до момента. Може би така ще напипаме връзката по-бързо, ако изобщо има такава. Освен това няма да повярваш с какъв партньор се сдобих днес.

– Партньор ли? Фаулър ти е закачил някого?

– И да, и не. От „СайбърЛайф“ са ни пратили андроид, какъвто не съм виждала досега, в съответствие с някакви техни процедури. Капитанът го нарече „усъвършенстван прототип“. Бяхме на четири огледа днес, успях горе-долу да го видя в действие. Изглежда, че нашите патрулни ботове изобщо не могат да се сравняват с него. Анализира проби в реално време, съставя доста адекватно звучащи реконструкции на събитията, разиграли се на местопрестъплението, даже се опита да ме разприказва по дразнещо човешки маниер.

Дрейк отпива от бирата си и потърква замислено неколкодневната си брада. 

– Странна работа – промърморва. – За да се намесят толкова директно от „СайбърЛайф“, нещо здраво им е духнало под опашките. Обикновено първо изпращат някой да омайва началството и да промотира новите полицейски модели. Чудно как Джефри се е съгласил просто така.

– Предполага се, че е за добро – свивам рамене. – Капитанът спомена недостиг на хора. А и вероятно играят големи пари.

– Със сигурност. Ако това ново турбоченге се докаже като успешно, предполагам ще го внедрят навсякъде. Което означава, че ти и аз в някакъв момент може да се окажем без работа. Но и че може би жертвите сред полицейските сили ще намалеят значително.

– Възможно. Не ми се вярва да стане толкова бързо обаче. Цената на един такъв сигурно доближава тази на реактивен изтребител, с разработката, поддръжката и всичко. Представяш ли си колко нововъведения трябва да са му натъпкали в главата?

– Бегло, ти си по-навътре от мен в тези неща.

– Не че има особено значение. За момента всичко отвъд това разследване ми е твърде далечно.

Довършвам бирата си, мислейки върху думите му. Здрачът вече се сгъстява наоколо въпреки отварящите се едно след друго неонови очи на града. Внезапно ми се приисква да съм далеч от всякаква глъчка и да си чуя мислите на спокойствие.

– Имаш ли планове за вечерта? – питам, хвърляйки поглед през масата към Дрейк.  – Искаш ли да пием втората бира вкъщи и да коментираме подробностите на спокойствие?

– Да, няма да е лошо. Не е добра идея да се хвърляш на сляпо в каквото там се случва в момента.

Както обикновено в редките случаи, когато сме някъде навън само двамата, Дрейк не ме оставя дори да си извадя портмонето. Свивам рамене, макар че не ме вижда, и се изправям; след малко поемаме към най-близката стоянка на автоматични таксита.

________

* Фенфикшън по играта Detroit: Become Human; към началото на историята: https://triumpha.wordpress.com/2022/01/01/ex-machina-%d0%b5%d0%bf-i/

Илюстрации: Shaya Fury – Facebook | DeviantArt | Patreon | Instagram | Etsy

Личният ми саундтрак към епизода: https://www.youtube.com/watch?v=afY-Od_hDRo

На Руми

Тривиално, нормално, рутинно…

Битово някак, едно такова все ангажирано. Война за вниманието ти. Зовящи гласове от всички страни. Отговорности. Очаквания. Още някой нещо иска, нещо търси, а батерията ти мига на червено…

Стоварваш всичките задачи от деня на плота и посядаш. Не включваш нищо. Хвърляш настрани телефона с екрана надолу. Минутка неподвижност, три минути тишина. Фас-пауза за ума. Дръпка спокойствие преди следващото уж много належащо от списъка.

И внезапно…

Искра.

Пламък.

Мълния.

Чук по тила, ако щеш. Наречи го както искаш – ефектът е един и същ. Съзнанието пламва. Гъдел във връхчетата на пръстите. Нещо сякаш се подпъхва под теб и те вдига от стола, от земята. Пред очите ти нещо изгрява, което допреди малко го нямаше там, нещо, което само твоето въображение може да доведе в тази реалност, само твоите ръце – да му придадат облик. И умората изведнъж се оттича в някое друго измерение.

С един замах измиташ задачите от плота. Дръпваш завесите, палиш светлика, измъкваш инструментите, било то от работния кът или направо от съзнанието си. Очите припламват, въображението гори, сърцето внезапно срутва бентовете на ежедневието, с които самò се е оградило, и се излива, излива…

Може би миг, може би час, може дори до пълно изтощение. Без значение. Погледите, думите, оценките, кимането или клатенето на глави след това нямат значение, защото знаеш. Чувстваш. Разбираш. Превръщаш се в началото и края, алфа и омега, пресечна точка на безброй измерения. Земята се върти под краката ти с десетки хиляди метра в секунда, чувстваш всеки трепет на океаните, всяка въздишка на планините. Песента на звездите ехти в ушите ти, сърцето препуска, състезава се с комети, прорязващи с опашки безкрая на една разтеглива Вселена. Монохромна геометрия, черно и бяло, светло, тъмно и неизброимите нюанси между тях преливат в хармонията на Всичко…

Превръщаш се в проводник на сила с безброй имена, нито едно напълно познаващо същността ѝ. С всяка клетка на тялото си чувстваш танца на малката синя планета с жълтото ѝ слънце в единия ръкав на галактиката. И дори когато моментът отмине и остави след себе си само изтощение, знаеш, че няма за какво да се съжалява.

Защото няма да е последният.

Защото няма истинско пресъхване.

Вдъхновението пак ще те възпламени като мълния в гореща лятна нощ…

31.12.2021

“Murakami”

Made in Heights

Малко уточнение: Днес внезапно си спомних, че имам личен блог, пълен с паяжини и със стари депресарски неща, на който май му е време да свежне. Някаква част от художественото ми писане по принцип живее в друг сайт, но понеже тази история е писана изцяло за кеф, мисля, че се вписва добре в категорията „Упражнения“. Не е точно „нова година, ново аз“ тип решение – по-скоро желание енергията и удоволствието, с което си я драскам от около два месеца, някак да прелее и в оригиналния ми проект, който чака да бъде завършен скоро. (Спокойно, няма да се обяснявам толкова преди всеки епизод, само преди този, като за начало. : ) )

И така…

Фенфикшън по видеоиграта Detroit: Become Human (няма връзка с едноименния филм от 2014 г. въпреки сходната тематика). Ако не си я играл/а и възнамеряваш да го направиш, предупреждавам за СПОЙЛЪРИ. : )

Всички права върху играта принадлежат на Дейвид Кейдж и Quantic Dream.

Илюстрации към историята: Shaya Fury – Facebook | DeviantArt | Patreon | Instagram | Etsy

14+ заради циничен език, умерено насилие и други възможни спусъци.

Ако предпочиташ да четеш на английски, превод можеш да видиш тук: https://www.wattpad.com/myworks/296672544-ex-machinaa-detroit-become-human-fanfiction

и тук: https://www.deviantart.com/triumpha/art/Ex-Machina-01-A-Detroit-Become-Human-fanfiction-902411186?ga_changes=1&ga_submit_new=10%3A1640995208&ga_type=edit

***

– Мал? Смъкни си задника тук, някой те търси – провиква се Дани отстрани на ринга и почти успява да ме разсее за момент.

– Кажи му да потрае! – извиквам в отговор, докато отбягвам бързите удари на Тино и на свой ред го връхлитам с лъжливо движение надясно, последвано от светкавична подсечка.

– Твърди, че е спешно.

– Да го еба, кой е и какво толкова е приритал точно за мен? – ръмжа през зъби, когато успявам да приклещя Тино в „ключ“ и се боря да го удържа да не го обърне срещу мен.

– Някакъв андроид, не е от нашите.

– Мамицата му… – изпъшквам през зъби.

Тино се бори като тигър, но от този ъгъл не може да ме достигне с ударите си. Стискам зъби и броя секундите заедно с треньор Робинс, който реферира.

– Сержант Малкович? – долита непознат мъжки глас отстрани почти в същия миг, когато Тино най-накрая тупа с ръкавица по ринга, че се предава.

Пускам го и няколко мига и двамата се мъчим да изравним дишането си. После се изправяме и Тино чуква ръкавици в моите, преди да започне да ги сваля с резки движения.

– Добър мач, Мал – изпуфтява през зъби. – Проклета корава кучка си.

– И ти не си съвсем за боклука – ухилвам се. – Чакам си бирите след работа.

– Знам, знам, можеш да не ми натякваш, окей? В „Лъки eйт”, като ни свърши смяната – Тино махва раздразнено и отива да говори с тренера, а аз най-накрая слизам от ринга и, все още задъхана, се изправям пред пришълеца – модел андроид, какъвто не съм виждала досега.

– Сержант Малкович – кимва ми и се представя. – Името ми е Конър. Аз съм андроидът, изпратен от „СайбърЛайф“. – Гласът му е приятен, с едва доловимо пресипване при изговора на някои звуци, което го прави да звучи съвсем човешки. Не че това би трябвало да ме изненадва. Понякога обаче още успява.

– И? Нямам идея за какво са те пратили, смяната ми започва след половин час.

Оглеждам го от горе до долу. Висок може би към метър и осемдесет бял мъж на видима възраст трийсетина години. Къса кестенява коса, закачливо падащ над високо чело перчем, лешниковокафяви очи. Лицето му – вероятно лицето на някой манекен, получил сочна сума за това да произвеждат андроиди по негов образ и подобие – има хубави черти и макар че не излъчва конкретна емоция, изглежда открито и честно. Почти неестествената му красота странно контрастира с очевидно практичната му функция. Носи матови кожени обувки, тъмни дънки и вталено униформено сако върху бяла риза. Видът му е безупречен чак до иглата на вратовръзката и внушава известен респект въпреки неоновосините обозначения на гърдите и дясната ръка, че си имаш работа с андроид. Ако не са те, човек спокойно може да го вземе за модел или някоя актуална телевизионна звезда. Кому, по дяволите, е нужна подобна суета за полицейски робот, чудя се за момент.

– Аз съм новият ви партньор в разследването на случаите с девиантни андроиди.

– Това разследване се води от лейтенант Дрейк Райън. Аз съм просто част от екипа – изсумтявам нетърпеливо; за чий чеп са ни натресли пък андроид сега от нищото – и защо идва при мен?!

– Лейтенант Райън бе отстранен преди половин час, а остатъкът от екипа му с изключение на вас е пренасочен към друг случай. Капитан Фаулър очаква да докладваме в офиса му преди началото на смяната ви.

– Моля?!

Андроидът накланя леко глава настрани. Жестът едва ли има какъвто и да е подтекст освен предварително програмирано маниерничене, но следващите думи ми звучат като подигравка, докато се опитвам да осмисля чутото:

– Ако уточните къде информацията не бе достатъчно разбираема, с радост ще разясня.

Гледам го тъпо няколко секунди. Адреналинът от спаринга още блъска в слепоочията ми; от мен се лее пот и сигурно смърдя на животно, но всичко, за което мога да мисля, е, че Дрейк е отстранен от разследването, а от мен изведнъж се очаква… какво, да го продължа, партнирайки си с някакъв андроид?! Ама че щуротия!

Дрейк сигурно откача от безсилие точно в този момент.

– Сержант? – гласът на… как му беше името? Конър? Гласът на Конър ме връща в реалността. Дори не осъзнавам колко дълго съм мълчала. – Налага се да побързаме.

– Десетина минути, друже – измърморвам, мръщейки се, и най-накрая свалям кикбокс ръкавиците си. – Фаулър ще ме изхвърли като мръсно коте от офиса си, ако му цъфна в такъв вид.

На влизане в участъка ме посрещат обичайните шумове – движението на дежурните полицаи наоколо, нечий приглушен телефонен разговор, спорещи гласове откъм коридора към стаите за разпити в дъното. Помещението е просторно, ярко осветено и, както може да се очаква, не предполага никакво усамотение.

Сякаш доловил появата ни, капитан Фаулър излиза от остъкления си кабинет, разположен в издигната част на залата, така че да може да вижда какво става наоколо във всеки един момент, и се обляга на перилата пред вратата му.

– Малкович, в офиса ми.

Така или иначе вървя натам; смътно долавям присъствието на андроида зад гърба си, когато влизам при капитана и сядам на един от столовете пред бюрото. Конър остава зад мен, извън полезрението ми.

– На бюрото ми на ден се появяват по десет нови случая, касаещи андроиди. Винаги сме имали изолирани инциденти – възрастни дами губят домашните си помощници и тем подобни. – Фаулър оставя чашата с кафето си до клавиатурата, подпира ръце на плота и ме поглежда. – Вече обаче не става въпрос само за разследването на мрежата за трафик на моднати андроиди. Имаме налице доклади за нападения и дори смъртни случаи, както този тип от снощи. Проблемът вече не е само на „СайбърЛайф“. Превърна се в криминално разследване и трябва да се справим с него, преди лайняната буря да се е отприщила. Искам ти да се заемеш с новите случаи и да проследиш имат ли връзка с разследването на Дрейк.

– С цялото ми уважение, капитане… не разбирам – отвръщам и мигом се подразвам колко очевидно смутено звуча. – Не мисля, че съм достатъчно квалифицирана да водя самостоятелно подобно…

– Всички са претрупани – прекъсва ме той. – Смятам, че си напълно квалифицирана за такъв тип разследване – млада си, адаптивна, в час с технологиите, в екипа на един от най-добрите ми следователи си.

– Поласкана съм, капитане, но…

– Никакво „но“, не ти чеша егото. От „СайбърЛайф“ изпратиха този андроид да помогне в разследването. Усъвършенстван прототип по последна дума на техниката е, ще действа като твой партньор.

Хвърлям бърз поглед през рамо и правя още един опит да протестирам:

– Сър, разбирам, само че…

– Не ме ли чу, Малкович? Няма „но“, няма „само че“. Искаш да постигнеш нещо, нали? Все някога ще трябва да се измъкнеш изпод крилото на Дрейк и в момента ти се предоставя отличен шанс. Захващай се и не ми губи повече време, не само ти имаш работа за вършене.

– Слушам, капитане – промърморвам неловко и излизам от офиса му, преди да съм успяла да го ядосам истински. Фаулър е желязно ченге и дяволски добър ръководител, но когато подпали, го прави качествено, да не си му пред погледа. А точно в момента очевидно е под пара.

Смъквам се до бюрото си и сядам, чудейки се откъде изобщо да подхвана разследването. Най-добре би било да си сверя часовника с Дрейк, но сега едва ли е подходящ момент. По-добре да мина да го видя след работа, може би дотогава поне малко ще е изпуснал парата.

Внезапната поява на нечий силует в полезрението ми ме връща в реалноста. Лошо начало, не му е сега времето да витая. Обръщам се наляво, към Конър, който застава пред мен. Изражението му може да се нарече дружелюбно, когато казва:

– Сержант Малкович, радвам се, че ще работим заедно. Сигурен съм, че ще сме много добър екип.

Кимвам механично, макар че думите, които излизат от устните ми, трудно биха могли да се изтълкуват като приятелски:

– Силно се съмнявам да знаеш какво значи това, но да, не пречи да опитаме да извлечем най-доброто от ситуацията.

– Има ли някое свободно бюро, което мога да използвам? Бих искал да прегледам досиетата по случаите с девианти – пита той; не изглежда да се впечатлява от реакцията ми.

Посочвам срещуположното на моето бюро.

– Никой не използва това.

Конър кимва и се настанява зад него, на метър и половина от мен. Вместо да се заеме веднага с наличните досиета обаче, се обляга на бюрото и се извръща към мен:

– Занимавали ли сте се професионално с кикбокс, сержант?

Хвърлям поглед към него и повдигам учудено вежда.

– Професионално не, състезавах се известно време любителски в университета. Има ли връзка с разследването?

– След като ще си партнираме, би било добре да се опознаем.

И другата ми вежда отхвръква нагоре. Сладки раздумки е последното, което очаквам от полицейски андроид – особено такъв, представен ми като „усъвършенстван прототип по последна дума на техниката“. Лафче мога да чукна с кой да е модел с инсталиран базисен социален модул.

– Че какво пък толкова имаш да споделиш ти?

– Всичко, което ви интересува, от техническите ми характеристики до специалните умения, с които мога да допринеса за разследването.

Гледам го няколко мига, чудейки се заслужава ли си да задълбавам. Решавам, че не му е сега моментът, изхъмквам едно „ммм-хм“ и се обръщам отново към екрана си.

Синтетичното ми другарче обаче май няма намерение да ме остави на мира.

– Били сте на концерта на Beyond the Tempest в Толедо преди две години, нали? Харесвам музиката им – наситена е с… енергия. Как беше изпълнението?

 Извръщам се отново към него и скръствам ръце пред гърдите си. За малко да питам откъде знае, но отговорът е повече от очевиден. Стрелвам с очи таблото от дясната ми страна, където съм закачила няколко дреболии за повдигане на духа в криви дни. Принтирана вестникарска статия за първия голям случай, който разрешихме, след като ме прехвърлиха в екипа на Дрейк. Снимка с няколко приятели от двайсет и петия ми рожден ден – последното наистина голямо парти, което съм правила по повода. Стикер с прякора на любимия ми кикбоксьор. И, естествено, билета от концерта, който Конър спомена, разписан от членовете на групата на ВИП афтърпартито. Много, много любим спомен, който се случи само защото колегите ми подариха пътуването и самия билет по повод първата ми годишнина в екипа.

– Сериозно ли се опитваш да ме баламосаш, че ти пука за алтърнатив метъл банда във време, когато по-малко от пет процента от музиката в тази страна се прави от хора? – подхвърлям насмешливо.

– Не слушам музика в буквалния смисъл на думата. Но би ми се искало – отвръща андроидът със същия псевдодружелюбен тон, отлично имитиращ някой, който се старае твърде усилено да се впише.

– Успех с това – промърморвам под нос и правя пореден опит да се съсредоточа върху работата.

Успех и на мен с кречетало като това. Третият опит за социализиране не закъснява.

– Виждам, че харесвате „Междузвездни войни“. Предполагам знаете, че след няколко седмици се навършват 16 години от добавянето на Кери Фишер към холивудската Алея на славата?

Насмалко не се изхилвам. Хвърлям поглед на високата пет сантиметра фигурка на един от любимите ми герои от „Междузведни войни“, стояща под ръба на монитора ми, преди да се облегна на бюрото и да се наклоня напред. Не че „заплашителната“ ми поза би впечатлила андроида по какъвто и да е начин, но не мога да се възпра.

– Наясно съм – както и че през март станаха 20 години, откакто Марк Хамил се сдоби с неговата звезда. И как по-точно вкусът ми към нямащи общо с реалността филми е важен за работата ни, „партньоре“? Не, не ми отговаряй – вдигам рязко ръка да пресека в зародиш каквито там напълно логични неща има да каже. – Дай да се съсредоточим върху задачата си, окей? Досиетата по регистрираните до момента случаи с девианти са заредени на терминала. Забавлявай се.

Конър схваща не особено деликатния намек и най-накрая се обръща към екрана пред себе си. Не виждам голяма част от движенията му, но долавям с периферното си зрение, че известно време явно преглежда досиетата съвсем по човешки, вместо директно да копира информацията. Което също не е особена изненада – файловете принадлежат на Детройтското полицейско управление и са защитени срещу пряко изтегляне от който и да е от терминалите, освен ако не си капитан Фаулър, разбира се, или не разполагаш с някакви специални привилегии. Каквито нито аз, нито новият ми партньор имаме в момента.

– 243 файла… Първият е отпреди девет месеца – след малко проговаря андроидът. Прехапвам устни, за да спра сопването, което едва не ми се изплъзва. Този път поне говори по същество. – Започнало е в Детройт… и бързо се разпростира в цялата страна. Един AX400 е докладван за нападение снощи. Това би могло да бъде добра отправна точка за начало на разследването ни.

Давам си момент да осмисля чутото. Няма какво да възразя, звучи логично, така че се изправям. Конър вече е на крака и заобикаля бюрото, за се изравни с мен.

– Окей – кимвам. – Но я ми кажи първо, докъде се простират нарежданията и правомощията ти?

Преди той да успее да отговори, към нас се приближава редови полицай Станли Хенсън.

– Съжалявам, че ви прекъсвам, сержант, но имам информация за онзи AX400, който е нападнал собственика си снощи. Била е забелязана в района на Рейвъндейл.

– Благодаря, заемам се – кимвам; гледам към андроида обаче. – Е? 

– Основната ми задача е залавянето на девиантни андроиди. Пряко подчинен съм на капитан Фаулър и приемам заповеди само от него и от водещия случая, тоест от вас, сержант. Участието ми в разследването включва асистиране по всякакъв възможен начин със събиране на улики и при непосредствен контакт с девианти, включително в застрашаващи живота ситуации, в които приоритет е безопасността на присъстващите хора.

– Окей – кимвам. – Звучи добре като за начало.

Колкото и да е логично обаче, няма да промени току-така навика винаги да си имам едно наум, когато става въпрос за андроиди. Обръщам му гръб и отивам да заявя служебна кола, с която да се придвижим до мястото, където е бил забелязан девиантът.

Не се оглеждам, докато излизам от управлението; не се съмнявам обаче, че новият ми партньор ме следва плътно.

______

Личният ми саундтрак към епизода: https://www.youtube.com/watch?v=smhh1n3VEp8

…Не чувстваш ли понякога – с една или с всичките клетки на тялото си – как този свят се върти под краката ти с милиони километри в час около малката си жълта звезда накрая на галактиката, когато създаваш нови по малките часове на нощта?!…

07.12.2021

„Murakami“

I hear the bells I hear the wind
I hear a song in my heart again
In the tenderness moves all things
Like a poltergeist in the streets
It’s a silly rush that I used to get
Singing Billie or reading Vonnegut
I could teleport to the stars
Kinda strange that I’m all alone

Cause you really hold me down like that
Cause you really know what’s down like that
Like the universe is singing a song (hoo, hoo, hoo)
Do you feel it when you write like that?
Do you feel it cause you’re down like that?
Like the universe is singing a song (hoo, hoo, hoo)
[x2]

It’s just a story though
Is it a story though?
I can’t tell if it happened cause it felt impossible
Don’t know whether it was real or a dream
Imagination playing tricks on me
Now tell me what you know
Is this a story or
An allegory for the racket knocking at my door?
What’s the difference if it’s real or a dream?
Imagination playing tricks on me

What’s the difference in my love or scheme?
The difference in what you say what you mean?
What you mean you don’t really know?
I’m losing touch with the physical
I’m showing up in the future like I’ve been here before
Ain’t that a story though?
Like you ain’t even know
Somebody switching the digits up on my Casio
Don’t know whether this is real or a dream
Imagination playing tricks on me

…Понякога, когато не разбирам откъде точно идват емоциите, неистово искам да си забия евтината химикалка право в сърцето и да гледам как по тетрадката пръсва среднощносиньото мастило, туптящо в аортата ми…

08.11.2021

***

Posted: 07.05.2020 in Мигове

…А сърцето ми е номад, препускащ с ветровете под непознати небеса, завинаги бездомно и винаги у дома там, където вълните се разбиват на брега…

 

22.04.2020

 

IMG_20190210_204026

Нейпиър, Нова Зеландия. Личен архив 2019