…The light that fueled our fire then has burned a hole between us so
We cannot seem to reach an end crippling our communication…

Самотен отшелник слезе от планината и се превърна в бог, защото неговото време бе дошло.

Имаше история преди думите, но тя се изгуби за всички, които дойдоха после и не знаеха да четат със затворените си очи, с другото си аз, отвъд сетивата. Имаше слово преди писмеността и то се изгуби в потока безсмислици, който плисна след епохите на просвещение.

Имаше образи преди гладните очи на камерите, но те се изгубиха в дигиталния поток след това, за да догарят в умовете на последните пре-холографски деца. Тяхната младост остана завинаги непознаваема за децата им, откърмени със стотици кадри, поглъщащи, обезсмислящи дори онези със смисъл.

Имаше думи преди отчуждението на дигиталната мигновеност, думи, чието ехо кънти в далечината над безвъзвратно повредените сектори външна памет…

Самотен отшелник слезе от планината и, макар и бог, потъна в тълпата, пое по безименни пътища, заличени от неонови блясъци и многоцветни изображения. И други се сляха с потока съдби, следвайки посоки, познати само на шепа, пресичащи пътищата си в белязаните дни на лунните календари, разменящи само поглед, преди отново да се разделят в потока от дигитални псевдовечности, от които никой не ще се интересува само след няколко поколения…

13.10.2016

…I know the pieces fit ’cause I watched them tumble down
No fault, none to blame, it doesn’t mean I don’t desire to
Point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance…

***

Posted: 07.09.2016 in Ония дни, Страсти

Лятото никога не е достатъчно…

Writers Write’s Daily writing prompt (с неизвестна дата) – „Write about the shadows of the morning“

 

…It all just seems like such a waste…

Имам чувството, че цяла нощ чаках да съмне. Лежах в полумрака и наблюдавах с бухалски опулени очи леките помръдвания на завесите, слушах танца на тихия дъжд отвън, а сънят се търкаляше някъде встрани от клепачите ми. Лявата ми страна изтръпваше все повече; отдавна не ми се бе случвало да съм толкова неспасяемо будна посред нощ. Няма нищо по-странно от спането в чуждо легло за първи път, но нещо някак си дойде на мястото, когато, сънувайки, ръката му прехвърли кръста ми в прегръдка…

Като че тъкмо бях потънала в най-магнетичната фаза на съня, когато алармата (неговата, не моята) разгони всичките ми сънливи ангели и демони. Нямаше слънце, нямаше дъжд, нямаше махмурлук, само впечатляваща библиотека, кафе в леглото и призрачните отпечатъци на всички други женски тела, под чиито форми разтегаемият диван се бе вдлъбнал на места. Утринни сенки на боси крака и разрошени коси, може би следи от грим по възглавницата и гърдите им, скрити под някоя негова тениска, подобно на моите.

Утринни сенки…

Разговори за книги, пиперлив хумор, може би някое и друго протрито обяснение в любов (не от мен обаче). Денят е хванал пътя си.

Не след дълго направих същото.

И оставих късче от сянката си в стаята с голяма библиотека…

 

04.06.2016/12.03.2016

В един през нощта околните прозорци спят, а аз съм като че ли последният буден блогър в големия град. Може би, може би не. Няма особено значение. Далеч по-важно е, че от месеци не съм написала и страница. Сякаш откакто свалих гипса и се върнах в залата при танцовото ми семейство, мъчейки се да раздвижа пострадалата си ръка, все повече думи изпадат безследно от мен с всеки следващ ден. Във фугите между плочките на тротоара, в празната чаша от кафе, остават след мен в съблекалнята след тренировка. Сякаш изхвърлих каквото вдъхновение имах с гипса. И всичко оттогава е една идея по-смотано.

На върха на пръстите ми е да напиша, че явно не искам достатъчно силно… но не е това. Просто всичко изведнъж стана пак мъгливо. Целта е там, но около нея се кълбят вълма неясноти. Нищо ново под слънцето.

Нищо ново, но мастилените петна ми липсват. По хартията, по ръба на дланта. Липсва ми триумфът на изхабената химикалка, приземяваща се в торбата с пластмаса за рециклиране, на току-що завършената тетрадка с изпомачкани корици и надраскани страници (двайсет и някоя поред), заминаваща в архива. Липсва ми екстазът на малките часове. Не онзи, органичният, екстазът на споделеното, а другият – самотният. Интровертски. В светлината на свещ и компютърен екран, на открехнат прозорец и с намалени децибели, за да не викнат съседите ченгета посред нощ.

Липсва ми парче от мен, което никога не си е на мястото.

Липсва ми. Всичко ми липсва – от експлозивното, френетично леене на изреченията, когато вдъхновението гръмне в ума ти, до размазаното дращене в един, два, три сутринта, което на следващия ден се разчита с криптографски усилия, защото думите са пияни от желания, а празните кенчета издрънчават за миг в торбата с метал за рециклиране. Липсва ми дори агонията на идея, родена от поредното отхвърляне.

Всичко най-лошо е по-добро от предаването.

 

19.04.2016

 

Сънувам накъдрени пясъци и отдръпващо се море под небе в неопределен нюанс на синьото. Сънувам измамно непознати лица и тук-там по прегръдка, която отшумява дълго след като се пробудя в другия свят, онзи с правилата. Сънувам морето и залива, и моста, такива, каквито не са, каквито няма да бъдат. И съм все така изгубена между потъмнели водорасли и плаж без мидени черупки, там, където нищо не е същото, но всичко е безкрайно познато…

 

06.03.2016

***

Posted: 24.02.2016 in Мигове

Прозорецът. И профил в златно. Неделен залез с дъх на хубав тютюн, познат и далеч по-малко неприятен. Безглаголно време в най-безсмисления по програма следобед, непознато спокойствие, охранявано от зеленоока котка, с която се гледаме изучаващо.

В мислите си съм на същото място, в различна, паралелна вселена, където имаме обща песен, макар да се виждаме средно по веднъж на седмица-две. И кракенът в сърцето ми е в покой дори само от тази представа, укротен за кратко от зеленооката котешка хипноза и познатите нюанси в гласа на златистия силует.

Безглаголна ли бе тази неделя?

Не мисля.

 

07.02.2016

Не съм съвсем честна със себе си. В името на достоверността на тази и всяка следваща история трябва да призная, че в онази нощ пробих дупка в собственото си сърце, за да мога да продължа нататък с отработеното спокойствие, превърнало се в запазената ми марка. Напрежението се покачваше твърде бързо, а нямаше много какво да направя, седнала пред компютъра в стаята си, малко преди полунощ. Както обикновено в студените вечери, от зле уплътнената дограма и процепа под вратата, достатъчно широк да прескоча до Нарния за следобеден чай с г-н Тумнус, ставаше течение и завихряше някакви пориви право в гръдния ми кош. Чаената свещ догаряше в синьото стъклено бурканче, а от тонколоните звучеше новооткритата любов. После кавърът… и внезапно напрежението, смазващо с тежестта на десет атмосфери, а прясно подостреният молив все така лежеше до неотворения скицник, снимката – все така замръзнала на десктопа в очакване поне да скицирам портрета, от който отдавна бягам.

Не за първи път се наложи да използвам скалпела от една друга песен. Вместо упойка – познатият глас и непознати строфи. Бързо, чисто и силно като среднощно желание. После налягането се изравни, а поривите внезапно просвириха през още един тунел в пулсиращата мускулна тъкан

 

 

 

 

Ще ми се да можех да вдигна телефона и да му дръпна едно конско, ей така, по никое време, като на приятел, че няма студийна версия на това…