От няколко дни се боря със себе си да пиша или да не пиша тази публикация, но ето че тази вечер отново яхнах метлата и дребните поводи това да се случва няма да секнат скоро, така че май няма какво да губя, ако все пак си я изкарам от главата. В последно време хич не ми идва да пиша импресии, както е видно от тишината в блога. Няма генерална причина освен може би малко повече емоционален баланс, поне в един аспект от живота. Страстите обаче се вихрят с пълна сила на други фронтове. И понеже все по-често напоследък се хващам, че когато не пиша художествено, точа безкрайни, заплетени изречения, нека погледнем на този текст като на упражнение по нехудожествено писане, става ли?

Историята накратко, от гледната точка на всевиждащия разказвач – един чудесен, не твърде емоционално ангажиращ похват за разказване. След известни терзания и доста чакане (предшествани от няколко незначителни, но с ефект на емоционална атомна бомба събития, които няма нужда да бъдат разказвани тук) Лирическата героиня Хикс получава така желаната възможност да участва в проект встрани от редовната й работа, със съгласието на прекия й работодател, стига това да не спъва дейността й за него. Хикс прекарва времето в работа по проекта на седмото небе от радост, въпреки че се налага за известно време да пожертва друга своя голяма страст в името на това да не оплете конците с двете работи. Нещата минават гладко, проектът приключва и Хикс си получава заплащането на мига – рядко, достойно за отбелязване събитие в нейния бранш, в който работодателят й е един от най-точните със заплащането хора изобщо. И това не е пример за политическа коректност, тъй като вероятността който и да е от първообразите на споменатите герои да прочете този текст е повече от нищожна, така че от четки, както и от излишна кал няма смисъл. Остава единствено нетърпеливо да чака да вземе крайния продукт в ръце и да му се порадва вече и като потребител. Впрочем заплащането изобщо не е част от мотивацията на Хикс, а по-скоро бонус към безумната радост да си види името сред отговорниците накрая – отново по причини, които с нищо няма да допринесат за повествованието, затова ще бъдат спестени. Друг участник в проекта – Игрек – отговаря за част от него, изпълнена непосредствено преди работата на Хикс и пряко свързана с нейната. Игрек, също като Хикс, изявява сам желание да участва във въпросния проект по причини, които могат да допринесат сериозно за популяризацията на крайния продукт. Въпреки че не се е занимавал точно с дейността, която извършва в тази ситуация, Игрек има над необходимия минимум знания за целта, така че участието му е напълно оправдано, а притежава и друга важна характеристика, за която ще стане въпрос малко по-късно.

Хикс знае съвсем неофициално от свои източници от самото начало, че се очаква работата на Игрек да не е на блестящо ниво, но това по никакъв начин не може да помрачи ентусиазма й, както може би е станало видно за останалите преки участници. И, понеже се стреми да е професионалист в работата си, се старае да не показва по никакъв начин колко абсурдна е била на моменти тази на Игрек – абсурдна в детайлите, не в цялостното изпълнение, което е доста на ниво на пръв поглед. Но характерът на работата е такъв, че човек трябва да се зарови в съдържанието на бъдещия продукт, за да разбере за дребните места, където дейността на Игрек не просто издиша, а въздухът направо отлита като през разхерметизираната обшивка на космически кораб, пернал се в астероидно поле. Хикс обаче няма какво да направи, освен да си гледа нейната работа и само от време на време да се плясва потресено по челото – както и да си задели колекция от бисери за личния архив, защото от години си събира бисери, с които се разведрява, когато й е криво. Все пак смехът е по-евтин и приятен от каквито и да било терапии.

По-важното в цялата картинка обаче е, че Игрек е публична личност с възможност да разпространява информация за продукта по определени канали, което е повече от чудесно за целта на проекта. От гледна точка на Хикс обаче – тъй като повечето истории имат по един главен герой и събитията обикновено са пречупени през неговата субективна призма – Игрек очевидно няма задръжки да се потупа публично по рамото за постижението в гореспоменатите канали при всеки удобен случай. Което отново е чудесна реклама за продукта, но поражда конфликти у крайно неконфликтната Хикс, която мрази каквато и да е излишна драма и по-скоро ще си премълчи, отколкото да сподели колко много ненавижда твърде самоуверени хора, които нямат задръжки да развяват постиженията си като бойни знамена. И тъй като самата роля на Хикс в проекта като цяло е незабележима, тъй като предимно хората в бранша са наясно точно какво означава нейната работа, не й остава кой знае какво, освен да преглъща егото си, докато още един косъм на иначе младежката й главица побелява от яд, че някой друг обира лаврите и за нейната работа.

В интерес на абсолютната истина, Хикс няма как да е сигурна дали наистина си е свършила толкова добре работата, колкото се е надявала, докато продуктът не стигне до по-широка публика и поне един-двама от професионалните й контакти не го пробват, за да може да получи малко по-запознато мнение. Освен всичко друго, Хикс е и доста затворена личност, която не се чувства съвсем удобно в светлината на прожектори и не реагира особено умело на комплименти, когато ги има, но това никак не спира егото й да я раздира отвътре от желание да получи поне един положителен отзив за целия ентусиазъм, вложен точно в този проект. И то не отзив от приятел – дори най-противните личности вероятно имат приятели, готови да застанат зад гърба им във всеки един момент. Странно как понякога две добри думи от непознат имат много по-силно влияние от цялата подкрепа на хората, които те вдигат на крака, когато нямаш сили за друго, освен да лазиш по корем, мисли си Хикс напоследък, докато нетърпеливо чака да вземе продукта в ръце най-накрая. Но явно такава е несъвършената човешка природа – или поне нейната. И тази история май вече не може да мине за кратка, така че може би сега е моментът за финалното многоточие, което всевиждащият разказвач обича толкова много.

Поука няма – само чуденка дали от егото има реална полза в човешкия живот…

Ето, видяхте ли ги тези безкрайни изречения в последните два абзаца как се намърдаха… ?!
 

Реклами

…буквално. Писано по нощите, в леглото, далеч от компютъра и химикалките, неизвестно преди колко време (но не повече от няколко месеца), кой знае породено от какво. И открито онзи ден случайно:

…В известен смисъл всичко е изгубено. И все пак… всичко е изгубено още с първия дъх, всичко спечелено с него или когато и да е след това. Така че нищо ново под слънцето.

(…и дописано сега, по друг повод, с може би друга емоция. А може би същата, помня ли…)

И точно затова… защо не? В името на тлеността, на преходността, на всяка смазана мечта и разбито сърце, в името на всяко „не“ по един или друг повод – защо не? Защо не големи, безумни мечти, защо не смахнати фантазии, щом извикват усмивка на устните и сила в сърцето за още един ден непреодолими тривиалности?

Защо не измислени истории с истински емоции, за които иначе е твърде трудно да се говори? Защо не още нотка любов във време, в което всеки говори за любов – само звук, но в неподозирана тоналност, която никой още не си е представял точно в тази отсянка на сладка лудост?

Защо не космос, даже и краката да познават само солиден посивял асфалт или райграс в най-тривиалното зелено?

Защо не със зъби и нокти напред, щом единственото, което наистина може да те спре, е тъмната страна на собственото ти въображение?

Така или иначе всичко е изгубено с първия дъх, защото все някога ще има и последен…

Защо не тогава? Дори напук на собствената ми тривиалност в горните думи…

 

 

ПП. Издайническата точност на техниката отне нотката загадъчност. Но какво значение всъщност има датата… ?

Началото на 2018 година. Поредната събота вечер, която щях да прекарам по еднообразен, незапомнящ се начин вкъщи, но този път надделях над себе си. Както преди няколко месеца за един писателски уъркшоп. Както преди по-малко месеци – за друга писателска среща, свързана с друго мероприятие. Малки победи над моето понякога твърде затворено в себе си „зряло“ аз.

Минава 11 през нощта. Намирам се в клуб в центъра на София – от онези, в които обикновено се веят дълги коси и се размахват ръце, правещи метълския знак. За първи път влизам тук, но съм чувала името. Сама съм – паметта ми услужливо подсказва, за четвърти път на клубно събитие (и два пъти на големи концерти). Все още не ми е станало навик, но вече не позволявам толкова често липсата на другарче да ми попречи да пробвам нещо ново или да си прекарам добре. А тук явно съм в свои води.

Няма и десет минути, откакто съм влязла, и непознато момче ми предлага стол, виждайки, че съм се подпряла на колоната до него с якето си в една ръка и бира в другата. После не се опитва да ме сваля. Приятно, предвид че съм обвързана и съм тук заради музиката. (Част от мен явно още живее пет години назад, в „Строежа“ в Студентски град, където с приятелки се обзалагахме коя първа ще стане обект на свалки, дори и да не сме се постарали да изглеждаме впечатляващо.) Стола използвам по предназначение само докато момчетата от групата си настроят инструментите. Дори не се замислям – на втората песен вече съм на крака, близо до сцената, с бирата си в ръка и се поклащам в ритъм, въпреки че знам само няколко думи от текста на едната песен. Освен че съм меломан, главна част от приятното ми прекарване, когато слушам музика на живо, е да знам текстовете и да мога да припявам. Паметта ми отново подсказва, че това е третият път в съзнателния ми живот, в който съм на лайв на непозната група. На първия познавах човек от групата, на втория изобщо нямам спомен как попаднах. (Вероятно е било благодарение на Фейсбук, но пък много ясно помня, че всички членове на групата изглеждаха по-малки от мен, а беше преди 4-5 години.)

Отдавна не мога просто да се потапям в мига – само да слушам музика, само да се движа, само да се наслаждавам на гледка. Дори в любимите ми моменти, пред сцената на някое живо изпълнение, съзнанието ми реди някакви си изречения, пише текст, който може би ще се появи на някакъв носител, когато се прибера, може би – не. Най-често не. (Този път явно е изключение. Още нещо, за което ще се потупам по рамото.) Групата се раздава, музиката ме гъделичка на правилното място, а таванът на клуба е толкова нисък, че не мога да не си мисля през цялото време – ако вокалистът не беше възнисичък, сигурно щеше да забие глава в изолацията, както скача. Аз и моите нелепи размисли. И почти в същия миг неканено, но напълно естествено, гласчето в ума ми пита: „Помниш ли? Почти 15 години, откакто мечтаехте за това“. В следващия миг въображението ми се развихря в сценарий за неизживяно, но напълно вероятно бъдеще/настояще.

Преди почти 15 години с най-добрите ми приятелки мечтаехме да създадем нео метъл група – първата изцяло женска такава в България. Не много след това от шест мечтаещи за това намаляхме на три, но това изобщо не ни попречи да мечтаем. Да ни „открият“. Да забиваме по големи сцени. Да се запознаем с идолите си и да подгряваме техни концерти. И какво ли още не. Мечта, която пламтя 2-3 години със сила да освети поне половин София нощем. После тихомълком изгасна, сви се някъде и отмря без нито дума. Даже без „Абе, момичета, тая май няма да я бъде…“. Без нито един купен с пари от летни работи инструмент, без нито един урок. И в това сам по себе си се крие урокът. И нищо лошо. Нагледен пример за смисъла на живота – да растеш. Да се развиваш. Да се променяш. Да откриваш нови и нови мечти, любови, цели. И когато ти дойде времето да си отидеш, да отнесеш малко повече знания и опит в каквото там има отвъд.

Музиката продължава, а във въображението ми гледната точка се измества към членовете на нашата непросъществувала група. Приятелството ни си остава; пътищата, естествено, отдавна се разделиха. Вокалистката, клавиристката и барабанистката сега са млади майки, откриващи всички радости и трудности на новото си положение. Басистката и диджейката са се отдали на главните си артистични страсти (които не са свързани с музика) с пълна сила, на балансирането им с остатъка от реалността, работата, семейния (макар и още неофициално) живот. А китаристката… е, и тя прави горе-долу същото. И в същото време за пореден път си мисли, че е крайно време да смени ръждивите струни на китарата си и най-накрая да разпечата тъничката книжка за акустична китара, която си купи сигурно преди две години за никакви пари. И да вземе да оправдае стоенето на китарата в ъгъла толкова време…

Сетлистът, за съжаление, е твърде кратък. Но няма значение. Защото освен приятното преживяване и тази малко по-различна събота вечер момчетата на сцената, без да подозират, ми дават още нещо – сценария на това мое несбъднато бъдеще. Виждам се на подобна сцена, може би в същите дрехи, които нося тази вечер, с (вероятно втора ръка) електрическа китара в ръце. В малък клуб, пред малко на брой хора. Защото сигурно това щеше да излезе от нашата момичешка нео метъл банда, ако изобщо бе просъществувала.

Мечтата е мъртва. Тази – от години. Другата, моята (едната най-голяма) – от шест месеца и осем дни. И какво от това? Мечти да искаш. Но преди няколко години един познат изказа пред мен на глас нещо, което дълго няма да забравя: „Аз нямам мечти – имам цели“. А дълго преди това – преди дори да го познавам – друг познат каза същото, по още по-рязък начин: „Мечтите са глупаво нещо. Или не мечтай за нещо, или работи, за да го постигнеш“.

Да живее мечтата. Всяка една, която еволюира в цел.

Другите да мрат в калта.

***

Бла-бла, да си дойдем на думата. Всъщност седнах да пиша заради музиката и през цялото време, откакто се прибрах, си въртя дебютното ЕР на S.T.A.Y. И нищо, че днес ги слушах за първи път на живо, вече се надявам на албум. А това е началото на образоването ми в българската музика, която не може току-така да се чуе по радиото. Защото не се живее само с по един-два големи концерта на година.

Страницата на S.T.A.Y. във Фейсбук

Първият им lyric клип:

 

ПП. И все пак, не мога да не се сетя за предговора на „За писането“ на Стивън Кинг и неговата група, съставена „предимно от писатели“. Нали уж казват, че никога не е твърде късно…

Може пък и да си начеша крастата някой ден, някак. Ако дотогава не се убедя, че не ставам за това, и не си подаря китарата на някое надъхано хлапе.

…The art is the making of the art and it’s somewhat reflexive and then it’s looking back and commenting on itself…
Brad Delson, „The Art of Meteora“

Без някога да съм се замисляла задълбочено къде бих отишла, ако можех да поема на пътешествие назад във времето, преди малко отново си отговорих, със същата категоричност както преди… хм, може би десетина години. Ако ТАРДИС ей сега се появеше насред трапезарията на квартирата и Доктора изскочеше ухилен отвътре и ме попиташе къде искам да отида „от цялото време и пространство“, хич нямаше да се поколебая, преди да му отговоря:

„Ето тук. В тези 2-3 дни, в които е заснето това. Не ми пука кафета ли ще нося, пода ли ще бърша, или ще тичам насам-натам с разклонители. Искам просто да съм там, когато се случва.“

А после ще го помоля да ме заведе на някой концерт на LP, само дето не съм сигурна на кой; може би в Rock ‘n Roll Hall of Fame или на Rock am Ring (и двата през 2001 г.). Бих пожертвала почти без съжаление още ненаписаните тогава песни от Meteora или New Divide, или другите ми любими от по-късните албуми, за да чуя на живо Forgotten и High Voltage (макар че Доктора с неговите добри две сърца сигурно би се съгласил да ме заведе на още някой по-късен).

Разбира се, че искам да науча как са построени египетските пирамиди.

Разбира се, че искам да видя дали келтски друиди наистина са извършвали ритуали насред Стоунхендж.

Разбира се, че искам да вдишам въздуха на праисторическата Земя.

Не знам дали се разбира, но бих искала да видя и родителите си като младежи, такива, каквито никога няма да ги познавам – просто да надникна иззад някой ъгъл към някоя от срещите им, или пък поотделно, още преди това.

Но въпреки това няма да се замисля.

Вероятно защото в момента повече от всякога намирам себе си в идеята за процеса на създаване на нещо, във водещата тематика „work in progress“ на Meteora (който надделява съвсем на косъм над Hybrid Theory в борбата за любимия ми LP албум, не знам дали окончателно обаче) и горе-долу всяка реплика от филмчето резонира в драскаческото ми сърчице, докато се блъскам из собствения си череп и се чудя какво, по дяволите, да правя точно в този етап от историята.

Мда, май трябваше да започна от тазгодишното NaNoWriMo, а? Преди 15 дни ми се видя ненужно да съобщавам на света с какво съм се захванала (вероятно защото вече два пъти се провалях още в началото из предните години), но ето че вече е средата на ноември, изоставам с около 6000 думи от графика, но въпреки това романът с куцане, препъване и пъшкане някак се движи към целта – 50 000 думи и завършена първа чернова в последния ден на ноември. Поне така ми се иска да вярвам де. Едва ли познаваш човек с по-хаотичен маниер на писане от мен (освен ако и ти самият не си такъв). Всичките ми по-дълги от разказ истории се пишат както те си поискат, от всички възможни посоки, на кратки сцени, маркиращи ключовите моменти (или задръстващи работата с тонове излишни подробности), които после някак си трябва да сглобя в едно цяло.

Ето защо най-старият ми проект за роман е на около 13-14 години, вече са около 5 или 6 (имам предвид тези, по които съм работила сериозно и имам минимум 30-50 страници суров материал; максимумът май отива към 300 и нещо страници), и все още нито един не е завършен.

И ето защо от пети или шести ноември насам се събуждам почти всеки ден с мисълта „Днес съм еди-си-колко думи назад“ или „Днес имам да чета толкова и толкова за работа, после задължително трябва да пиша повече от вчера“.

…и никога досега не съм била толкова ентусиазирана от това как историята се подрежда пред очите ми. Въпреки че това е най-тромавата проза, която съм писала, откакто започнах да дращя историйки за роботи във втори клас. И в същото време ми се разтреперват мартинките при мисълта, че все още не знам какво ще се случи в две трети от романа.

…и защо се наежвам, като погледна корковото табло на стената с разните вдъхновения, снимки на прототипи и бележки и видя списъка с проблемните моменти в историята. (В който преобладават въпроси от типа на „Какъв е смисълът от еди-си-кой герой освен за цвят?“, „Защо, по дяволите, еди-си-кое място е изоставено?“, „Общественото устройство на тази и тази раса или социална група?“) А Linkin Park са толкова в дъното на вдъхновението зад този бъдещ роман, че… всъщност не знам с какво сравнение да завърша изречението. Предполагам, ти е ясно, че думите понякога не стигат, когато нещо те сграбчи за сърцето.

Най-приятното ми полудяване от доста време насам. Дано в края на месеца мога с чиста съвест да отворя онази бутилка вино, която ми подариха за рождения ден през 2015-а и в изблик на вдъхновение нарекох за „деня, в който си завърша първия роман“.

А част от мен винаги ще се надява да чуе характерното бучене и виене на ТАРДИС, въпреки че много добре знае в кой свят живее. Особено след като любимият ми глас в музиката си отиде завинаги.

Обратно на темата, приключвам с поздрав, който отлично описва другата страна на малките ми творчески лудости. Може пък и на теб да ти е познато това състояние, знам ли.

 

…I got a heart full of pain, head full of stress
Handful of anger held in my chest
And everything left’s a waste of time
I hate my rhymes, but hate everyone else’s more

I’m riding on the back of this pressure
Guessing that it’s better I can’t keep myself together
Because all of this stress gave me something to write on
The pain gave me something I could set my sights on

You never forget the blood sweat and tears
The up-hill struggle over years the fear and
Trash talking and the people it was to
And the people that started it just like you…

Късчета от хлебна гума под ноктите и прах от въглен, сажди по картона. Опит за портрет. Петна по масата, по клавиатурата, по носа, там, където се почесах преди малко. Не само зениците му са черни.

Как обаче да нарисувам гласа му…?!

22.09.2014

***

Posted: 16.10.2017 in Мигове

…Колко дълго ще почака този миг?

Самотни пътища, звезди над релсите, електронна самота, овкусена от познатата музика. Гарите са имена, сбор случайни звуци.

Довиждане. До следващия влак.

 

29.04.2013

Току-що разбрах, че най-много се обичам, когато отворя някой от работните си тефтери със записки по ненаписаните ми все още истории и пред очите ми заиграят случайни детайли (някои по съвсем различни истории от тази, заради която съм отворила въпросния тефтер). Особено когато съм забравила, че изобщо съм измислила някои от тях.