…Добре е да кажем няколко думи за „истината”. Всеки неизкушен вярващ е убеден, че я притежава. Това важи не само за християните, то важи в същата степен за членовете на всички по-големи или по-малки религиозни общности. Теософи, теолози, философи дълго са мислили върху своето учение. И заедно със своите проповедници също вярват, че са намерили „истината”. Разбира се, всяка религия има своята история, своите обещания и спогодби с Бога, своите пороци и мъдри учители, които са казали, че… Доказателствата за „истината” винаги произтичат от същността на съответната религия. В резултат се получава превзетият начин на мислене, на който са ни възпитали и в който вярваме от деца. Поколения живеят с убеждението, че притежават „истината”.

Ние сме по-скромни в разсъжденията си и мислим, че „истината” не може да бъде нечие притежание. В най-добрия случай може да се вярва в нея. Този, който действително я търси, не може и не бива да го прави само под знака и в пространството на своята собствена религия. В противен случай претенциите му стават твърде големи. Какво са в края на краищата целта и смисълът на живота? Да вярваме в „истината” или да я търсим? Дори да се намерят археологически находки в Двуречието, доказващи факти от Стария Завет, то от тези факти все още не следва „истинността” на съответната религия. Ако някъде бъдат разкопани прастари градове, села, кладенци или надписи, това са знаци, че историята на някой народ е истинска. Но тяхното съществуване ни най-малко не ни дава право да твърдим, че Богът на съответния народ е единственият Бог (а още по-малко, че той не е бил астронавт!).

В целия свят разкопките доказват, че преданията отговарят на фактите. На кой християнин би хрумнала мисълта, разхождайки се сред разкопките на Перу, да признае, че уважава бога на инките наравно със своя истински Бог? Обикновено простичко се приема, че всичко е или митология, или изживяна история на даден народ. Нищо повече. А точно това според нас е твърде много.

Ако действително търсим истината, не можем сляпо да отклоняваме новите и смели, но все още недоказани твърдения, само защото не се вписват в определена мисловна схема или в общоприятите до този момент вярвания. Тъй като преди столетия въпросът за пътуванията в Космоса не е бил поставян, нашите бащи и дядовци не са и мислили, че праотците ни са имали посещения от Космоса. Да допуснем страшната, но за съжаление възможна ситуация, че днешната цивилизация бъде тотално унищожена от водородна бомба и 5000 години по-късно бъдещите археолози намерят отломки от Статуята на свободата в Ню Йорк. Според днешния начин на мислене те би трябвало да твърдят, че става дума за непознато божество – вроятно за божество на огъня (заради факела) или за божество на слънцето (заради лъчите около главата на статуята). Тъй като разглеждаме нещо много просто, т.е. Статуята на свободата – ако останем верни на днешната мисловна схема, – няма да се осмелим да кажем нищо повече.

Недопустимо е повече пътищата към миналото да бъдат блокирани от религиозни догми.

Ако искаме да се отправим към търсене на истината, необходимо е да съберем цялата си смелост, за да напуснем коловозите на досегашното си мислене и да подложим на съмнение всичко, което досега приемахме за правилно и вярно. Можем ли да си позволим лукса да затворим очи и да запушим уши само защото новите мисли били еретични и неразумни?

Нима мисълта за кацане на Луната преди 50 години не беше абсолютно недопустима?

 

Фон Деникен, Ерих. Спомени от бъдещето. [Прев. от немски] Ани Стоилова. [2. изд.] София: Литера Прима, 1994, с. 53 – 55.

…Красива картинка е. Виждам я всеки път, когато звучи точно този куплет, въпреки че трябва да мисля за хореографията. Слънчев следобед. Семеен дом. Две деца с раници, подтичващи надолу по улицата. Мъж, наближаващ средна възраст, до оградата – обръща се към къщата и се усмихва на силуета в рамката на вратата с любовта на години брак. Споделена история, започнала тривиално. Като спомен от вече живян живот, най-странното, ярко дежавю, което не съм си представяла, че ще изпитам, оцветено в топли багри, като мечтите на почти всеки човек – сигурност, спокойствие в рутината на убеждението, че искаш да споделиш живота си с един-единствен човек, да предадеш нататък уроците, на които животът те е научил…

Мразя я. И песента, и картинката – всяка сладка подробност в нея, всеки полъх на топлота. Мразя ги с необяснима, болезнена, ирационална омраза. Не от завист или самота, или чувство на обреченост. Просто ги мразя, мразя идеята. Защото точно зад ъгъла – не точно в този момент, но може би в следващия или по-следващия – дебне друг живот, в по-различни, ярки, разнообразни краски. Живот, в който краят на пътя не е ясен и това е най-хубавото. В който нищо не е решено, нищо не е сигурно освен една-единствена цел, която винаги е била ядрото му, двигателят на всеки стремеж, причината за почти всяка безсънна нощ от години.
Живот на вълк-единак, тичащ сам в нощта по диря, известна само нему. Може би някъде там, след години, има семейство, деца, собствено място под слънцето, с което да се обвържеш доживот… а може би не. Не това е важното.

От неизвестността на този избор израства друга, дива красота. Заради която обичам идеята за него…

11.03.2017

Наминавам да споделя набързо един факт и една лична чуденка, понеже в последната седмица и нещо хич не мога да се организирам да си върша работата с добро темпо, следователно нямам много време за четене за кеф и кой знае какво извън служебните агажименти освен няколко епизода на „Как се запознах с майка ви“, докато се храня, и разните му там битовизми. (Честно, помня как се случи и знам защо ми харесва, но пак не ми е много ясно как можах да лудна толкова по комедиен сериал. А си мислех, че страшно харесвам „Приятели“ преди това… Да бе! Bam – lawyered! И второ „честно“, идея си нямам как може да пиша толкова дълги изречения във всичко, което не е художествен текст!)

Та, разговор наскоро с двама близки приятели по средата на един обикновен ден рязко ми промени необщителната снобарска гледна точка за писането (или пък ме подтикна за нещо, което отдавна искам да направя) и в резултат вече се подвизавам в Writecraft на адрес https://writecraft.io/Triumpha, където можете да откриете малко непубликувани в блога разкази заедно с импресии, които вече сте мяркали тук. Не само че ме има там, но се опитвам и да съм активна и всеки ден да чета и да давам обратна връзка за чужди текстове. И точно затова още повече се удивявам как, по дяволите, е възможно хората да пишат, без да могат да пишат?! Визирам единствено правописа, не съм достатъчно компетентна, за да давам добре обоснована литературна критика. Като активен читател обаче, изкарващ си прехраната като редактор, на моменти искрено се изумявам от неграмотността на пишещите хора. Не говоря за някоя объркана запетая или пълен член тук-там (особено предвид, че има запетаи, за които посмъртно не мога да запомня всички изключения от правилата и ги проверявам в абсолютно всяка една книга, по която работя), а за набиваща се в очи езикова и техническа неграмотност. Знам, че съм малко или много изкривена от работата си, но получавам минигърчове всеки път, когато видя интервали преди препинателни знаци или между кавичките и думите в тях (“ опаааа „). Или по три удивителни/въпросителни в минимум три поредни изречения!!! Или повече от една неправилно използвана дума в един текст. И изобщо всякакви такива малки прегрешения, които се трупат и правят неприятно впечатление. Има някаква странна закономерност (поне в моите очи) между нахъсаните пуристи във Фейсбук, където прекарвам срамно много време, и недостатъчно грамотните пишещи из интернет. И може би това е още една проява на леко подпийналия ми литературен снобизъм, който цяла седмица се опитва да изригне публично, но все не му давам повод. Не знам. Знам само, че ми е странна идеята да се опитваш да кажеш нещо на света, защото вярваш, че има смисъл да го споделиш, но да не си овладял нужните за това умения. Без значение за какъв медиум става въпрос. Вярно, че цял живот се учим. И може би точно защото никога не съм заставала от учителската страна, нямам реална представа норално ли е нещата да изглеждат така.

В същото време обаче отдавна преглътнах желанието си публично да порицавам „недостатъчно грамотните“ из социалните мрежи. Вече го правя само с близките си хора и само очи в очи/чрез лични съобщения. Даже се старая да не е всеки път.

И идея си нямам това полезно ли е, или вредно.

 

ПП. Идеята зад Writecraft е страхотна, искрено се надявам да просъществува и да се превърне в трамплин за хора, които имат какво да кажат, но по една или друга причина не могат да издрапат сами от блатото.

ПП.2 Другото, което доста ме изненадва в Writecraft, е, че хората масово пишат за любов  в разните й форми. В името на достоверността, не съм прекарала достатъчно време в сайта, за да прочета достатъчно истории и стихове. От видяното до момента обаче любовта доминира. И това ме кара да повдигна една вежда подобно на Скалата, на когото бях фенка в детските си години, когато кечът за първи път нашумя в България. Някога, някъде (вероятно в „За писането: мемоари на занаята“, която ми е почти настолно четиво) прочетох думите на Стивън Кинг, че в литературата се въртят само 4 сюжета (той май цитираше някой друг… май отдавна не съм препрочитала „За писането“), с един пети, добавен по негово мнение:

1. любов между двама души;
2. любовен триъгълник;
3. стремеж към власт;
4. история за пътуване;
5. битката между добро и зло (Дявола и Бога).

 Не че има нещо лошо, но ако за момент приемем, че чичко Стиви е прав, досега не съм попаднала даже на любовния триъгълник и малко ми доскучава да чета сходни излияния за любов, раздели и разбити сърца. Всички минаваме през тия неща, част от живота са, нормало е да пишем за това, което ни яде. И все пак, продължавам да чета с надеждата някой да ми пръсне главата с историите си. (Един-двама вече успяха…)

***

Posted: 22.01.2017 in Ония дни

Идеите нищичко не струват без реализация, убеждавам се за кой ли път…

Докато си събера думите, ще говоря с чужди, които не ми омръзват…

Моят свят
музика и текст: Кирил Маричков

И отново стоя на брега на реката,
и загледал водата замислен мълча.
Тишина и мъгла бавно скапват душата,
младостта отминава както всяка мечта.

И макар че от кал сме направени, Господи,
аз не искам във кал да прекарам живота си.
И не искам тъй ням да стоя край брега
да очаквам промяна и все да мълча.

Как искам да живея в един различен свят!
Не, не ми казвай, че греша – не ме дърпай назад.
Моят път не е твоя, нека сам да вървя.
Нека с риск да пропадна, поне за миг полетя.

Моят свят не е твоя, искам сам да вървя!
Но преди да пропадна, поне за миг да полетя!

 

 

Finding beauty in the dissonance…

Tool

Около луминесцентната пура се завъртя молец – веднъж, два пъти, кацна за миг и отново запърха. Глупаво насекомо, как ли изобщо бе оцеляло в тая циментова джунгла, за да се завре точно тук, точно тази нощ? Наблюдава го разсеяно няколко мига, потраквайки с пръсти по ръба на изключения кибердек, после стана и взе преполовения пакет цигари от масата. Пушеше и гледаше слабия трафик по улицата долу през мръсното стъкло на прозореца. Някъде по средата на цигарата някой заблъска по вратата.

-Нюмарк. Нюмарк, измъкни си гъза навън, трябва да говорим!

Подсмихна се и тръсна пепелта на пода.

-Не и тази нощ, друже – гласът му скърцаше от цигарите и дните мълчание.

Нощ като всяка друга в Спрол. По нищо неразличима от онази преди седем години, когато си тръгна само с една раница на гръб. Споменът сви стомаха му в гореща оловна топка и възпламени старите емоции, умишлено заринати под тонове пепел и часове в киберпространството. Мислеше си, че ги е заличил. Всичко избледняваше с времето. Тези обаче още ритаха срещу забравата.

Разтърка горящите си очи и издиша дима. Всяка една кофти вечер от тогава насам, всичките моменти на неочаквано скапано настроение, цялото търсене – искаше му се да го отрече, но в дъното на всичко бе една-единствена липса, която така и не бе избледняла. И тази нощ жилеше със същата сила както преди седем години.

Анджи.

07.02.2016
“Final Home”
DJ Krush and Esthero

Почти бях забравила за това. Когато ми хрумна, имах доста повече наум (май), но, естествено, не седнах да го напиша тогава, затова впоследствие излезе само толкова. Не си заслужава да го нарека „реверанс към Уилям Гибсън“, но идеята ми беше такава. Боби Нюмарк и Анджи са герои от „Нулев брояч“, втората част на трилогията за Спрол и продължение на „Невромантик“, книгата, която не ми даваше мира доста време след първия прочит и май доживот ще ми е в челната тройка на любимите романи.

Цялата трилогия („Невромантик“, „Нулев брояч“, „Мона Лиза Овърдрайв“) ми е много дълбоко и под кожата, и в сърцето. Без да се прехласвам и припадам от емоции, попрочела съм немалко добра фантастика, но досега не съм попадала на автор, който да ме е грабвал като Гибсън. (Меко казано – помня нощта в 51-и блок в Студентски град, в трети курс… а може и да е било предходната година, в 41-и, нещата все ми се сливат, – когато си дочетох последната глава на светлината на нощната лампа, със спящите ми съквартирантки в стаята, затворих книгата с усещането, че ми гори мозъкът, и си помислих нещо от сорта на: „Ебаси… никога няма да мога да пиша така“. Даже без удивителна, просто факт.)

Естествено, не притежавам никакви права върху героите.

…The light that fueled our fire then has burned a hole between us so
We cannot seem to reach an end crippling our communication…

Самотен отшелник слезе от планината и се превърна в бог, защото неговото време бе дошло.

Имаше история преди думите, но тя се изгуби за всички, които дойдоха после и не знаеха да четат със затворените си очи, с другото си аз, отвъд сетивата. Имаше слово преди писмеността и то се изгуби в потока безсмислици, който плисна след епохите на просвещение.

Имаше образи преди гладните очи на камерите, но те се изгубиха в дигиталния поток след това, за да догарят в умовете на последните пре-холографски деца. Тяхната младост остана завинаги непознаваема за децата им, откърмени със стотици кадри, поглъщащи, обезсмислящи дори онези със смисъл.

Имаше думи преди отчуждението на дигиталната мигновеност, думи, чието ехо кънти в далечината над безвъзвратно повредените сектори външна памет…

Самотен отшелник слезе от планината и, макар и бог, потъна в тълпата, пое по безименни пътища, заличени от неонови блясъци и многоцветни изображения. И други се сляха с потока съдби, следвайки посоки, познати само на шепа, пресичащи пътищата си в белязаните дни на лунните календари, разменящи само поглед, преди отново да се разделят в потока от дигитални псевдовечности, от които никой не ще се интересува само след няколко поколения…

13.10.2016

…I know the pieces fit ’cause I watched them tumble down
No fault, none to blame, it doesn’t mean I don’t desire to
Point the finger, blame the other, watch the temple topple over.
To bring the pieces back together, rediscover communication

The poetry that comes from the squaring off between,
And the circling is worth it.
Finding beauty in the dissonance…