Writers Write’s Daily writing prompt (с неизвестна дата) – „Write about the shadows of the morning“

 

…It all just seems like such a waste…

Имам чувството, че цяла нощ чаках да съмне. Лежах в полумрака и наблюдавах с бухалски опулени очи леките помръдвания на завесите, слушах танца на тихия дъжд отвън, а сънят се търкаляше някъде встрани от клепачите ми. Лявата ми страна изтръпваше все повече; отдавна не ми се бе случвало да съм толкова неспасяемо будна посред нощ. Няма нищо по-странно от спането в чуждо легло за първи път, но нещо някак си дойде на мястото, когато, сънувайки, ръката му прехвърли кръста ми в прегръдка…

Като че тъкмо бях потънала в най-магнетичната фаза на съня, когато алармата (неговата, не моята) разгони всичките ми сънливи ангели и демони. Нямаше слънце, нямаше дъжд, нямаше махмурлук, само впечатляваща библиотека, кафе в леглото и призрачните отпечатъци на всички други женски тела, под чиито форми разтегаемият диван се бе вдлъбнал на места. Утринни сенки на боси крака и разрошени коси, може би следи от грим по възглавницата и гърдите им, скрити под някоя негова тениска, подобно на моите.

Утринни сенки…

Разговори за книги, пиперлив хумор, може би някое и друго протрито обяснение в любов (не от мен обаче). Денят е хванал пътя си.

Не след дълго направих същото.

И оставих късче от сянката си в стаята с голяма библиотека…

 

04.06.2016/12.03.2016

В един през нощта околните прозорци спят, а аз съм като че ли последният буден блогър в големия град. Може би, може би не. Няма особено значение. Далеч по-важно е, че от месеци не съм написала и страница. Сякаш откакто свалих гипса и се върнах в залата при танцовото ми семейство, мъчейки се да раздвижа пострадалата си ръка, все повече думи изпадат безследно от мен с всеки следващ ден. Във фугите между плочките на тротоара, в празната чаша от кафе, остават след мен в съблекалнята след тренировка. Сякаш изхвърлих каквото вдъхновение имах с гипса. И всичко оттогава е една идея по-смотано.

На върха на пръстите ми е да напиша, че явно не искам достатъчно силно… но не е това. Просто всичко изведнъж стана пак мъгливо. Целта е там, но около нея се кълбят вълма неясноти. Нищо ново под слънцето.

Нищо ново, но мастилените петна ми липсват. По хартията, по ръба на дланта. Липсва ми триумфът на изхабената химикалка, приземяваща се в торбата с пластмаса за рециклиране, на току-що завършената тетрадка с изпомачкани корици и надраскани страници (двайсет и някоя поред), заминаваща в архива. Липсва ми екстазът на малките часове. Не онзи, органичният, екстазът на споделеното, а другият – самотният. Интровертски. В светлината на свещ и компютърен екран, на открехнат прозорец и с намалени децибели, за да не викнат съседите ченгета посред нощ.

Липсва ми парче от мен, което никога не си е на мястото.

Липсва ми. Всичко ми липсва – от експлозивното, френетично леене на изреченията, когато вдъхновението гръмне в ума ти, до размазаното дращене в един, два, три сутринта, което на следващия ден се разчита с криптографски усилия, защото думите са пияни от желания, а празните кенчета издрънчават за миг в торбата с метал за рециклиране. Липсва ми дори агонията на идея, родена от поредното отхвърляне.

Всичко най-лошо е по-добро от предаването.

 

19.04.2016

 

Сънувам накъдрени пясъци и отдръпващо се море под небе в неопределен нюанс на синьото. Сънувам измамно непознати лица и тук-там по прегръдка, която отшумява дълго след като се пробудя в другия свят, онзи с правилата. Сънувам морето и залива, и моста, такива, каквито не са, каквито няма да бъдат. И съм все така изгубена между потъмнели водорасли и плаж без мидени черупки, там, където нищо не е същото, но всичко е безкрайно познато…

 

06.03.2016

***

Posted: 24.02.2016 in Мигове

Прозорецът. И профил в златно. Неделен залез с дъх на хубав тютюн, познат и далеч по-малко неприятен. Безглаголно време в най-безсмисления по програма следобед, непознато спокойствие, охранявано от зеленоока котка, с която се гледаме изучаващо.

В мислите си съм на същото място, в различна, паралелна вселена, където имаме обща песен, макар да се виждаме средно по веднъж на седмица-две. И кракенът в сърцето ми е в покой дори само от тази представа, укротен за кратко от зеленооката котешка хипноза и познатите нюанси в гласа на златистия силует.

Безглаголна ли бе тази неделя?

Не мисля.

 

07.02.2016

Не съм съвсем честна със себе си. В името на достоверността на тази и всяка следваща история трябва да призная, че в онази нощ пробих дупка в собственото си сърце, за да мога да продължа нататък с отработеното спокойствие, превърнало се в запазената ми марка. Напрежението се покачваше твърде бързо, а нямаше много какво да направя, седнала пред компютъра в стаята си, малко преди полунощ. Както обикновено в студените вечери, от зле уплътнената дограма и процепа под вратата, достатъчно широк да прескоча до Нарния за следобеден чай с г-н Тумнус, ставаше течение и завихряше някакви пориви право в гръдния ми кош. Чаената свещ догаряше в синьото стъклено бурканче, а от тонколоните звучеше новооткритата любов. После кавърът… и внезапно напрежението, смазващо с тежестта на десет атмосфери, а прясно подостреният молив все така лежеше до неотворения скицник, снимката – все така замръзнала на десктопа в очакване поне да скицирам портрета, от който отдавна бягам.

Не за първи път се наложи да използвам скалпела от една друга песен. Вместо упойка – познатият глас и непознати строфи. Бързо, чисто и силно като среднощно желание. После налягането се изравни, а поривите внезапно просвириха през още един тунел в пулсиращата мускулна тъкан

 

 

 

 

Ще ми се да можех да вдигна телефона и да му дръпна едно конско, ей така, по никое време, като на приятел, че няма студийна версия на това…

 

В стомаха ми една-единствена пеперуда с криле в черно и циановосиньо пърха френетично, блъскането й насам-натам резонира чак в ребрата ми…

Спри се, глупаво насекомо. Поне да знаеше за какво изобщо са тия лупинги…

 

***

Posted: 21.01.2016 in Страсти

Писането по нищо не се различава от лицевите опори – изпуснеш ли ритъма веднъж, много ти здраве, скапаняко…