…The art is the making of the art and it’s somewhat reflexive and then it’s looking back and commenting on itself…
Brad Delson, „The Art of Meteora“

Без някога да съм се замисляла задълбочено къде бих отишла, ако можех да поема на пътешествие назад във времето, преди малко отново си отговорих, със същата категоричност както преди… хм, може би десетина години. Ако ТАРДИС ей сега се появеше насред трапезарията на квартирата и Доктора изскочеше ухилен отвътре и ме попиташе къде искам да отида „от цялото време и пространство“, хич нямаше да се поколебая, преди да му отговоря:

„Ето тук. В тези 2-3 дни, в които е заснето това. Не ми пука кафета ли ще нося, пода ли ще бърша, или ще тичам насам-натам с разклонители. Искам просто да съм там, когато се случва.“

А после ще го помоля да ме заведе на някой концерт на LP, само дето не съм сигурна на кой; може би в Rock ‘n Roll Hall of Fame или на Rock am Ring (и двата през 2001 г.). Бих пожертвала почти без съжаление още ненаписаните тогава песни от Meteora или New Divide, или другите ми любими от по-късните албуми, за да чуя на живо Forgotten и High Voltage (макар че Доктора с неговите добри две сърца сигурно би се съгласил да ме заведе на още някой по-късен).

Разбира се, че искам да науча как са построени египетските пирамиди.

Разбира се, че искам да видя дали келтски друиди наистина са извършвали ритуали насред Стоунхендж.

Разбира се, че искам да вдишам въздуха на праисторическата Земя.

Не знам дали се разбира, но бих искала да видя и родителите си като младежи, такива, каквито никога няма да ги познавам – просто да надникна иззад някой ъгъл към някоя от срещите им, или пък поотделно, още преди това.

Но въпреки това няма да се замисля.

Вероятно защото в момента повече от всякога намирам себе си в идеята за процеса на създаване на нещо, във водещата тематика „work in progress“ на Meteora (който надделява съвсем на косъм над Hybrid Theory в борбата за любимия ми LP албум, не знам дали окончателно обаче) и горе-долу всяка реплика от филмчето резонира в драскаческото ми сърчице, докато се блъскам из собствения си череп и се чудя какво, по дяволите, да правя точно в този етап от историята.

Мда, май трябваше да започна от тазгодишното NaNoWriMo, а? Преди 15 дни ми се видя ненужно да съобщавам на света с какво съм се захванала (вероятно защото вече два пъти се провалях още в началото из предните години), но ето че вече е средата на ноември, изоставам с около 6000 думи от графика, но въпреки това романът с куцане, препъване и пъшкане някак се движи към целта – 50 000 думи и завършена първа чернова в последния ден на ноември. Поне така ми се иска да вярвам де. Едва ли познаваш човек с по-хаотичен маниер на писане от мен (освен ако и ти самият не си такъв). Всичките ми по-дълги от разказ истории се пишат както те си поискат, от всички възможни посоки, на кратки сцени, маркиращи ключовите моменти (или задръстващи работата с тонове излишни подробности), които после някак си трябва да сглобя в едно цяло.

Ето защо най-старият ми проект за роман е на около 13-14 години, вече са около 5 или 6 (имам предвид тези, по които съм работила сериозно и имам минимум 30-50 страници суров материал; максимумът май отива към 300 и нещо страници), и все още нито един не е завършен.

И ето защо от пети или шести ноември насам се събуждам почти всеки ден с мисълта „Днес съм еди-си-колко думи назад“ или „Днес имам да чета толкова и толкова за работа, после задължително трябва да пиша повече от вчера“.

…и никога досега не съм била толкова ентусиазирана от това как историята се подрежда пред очите ми. Въпреки че това е най-тромавата проза, която съм писала, откакто започнах да дращя историйки за роботи във втори клас. И в същото време ми се разтреперват мартинките при мисълта, че все още не знам какво ще се случи в две трети от романа.

…и защо се наежвам, като погледна корковото табло на стената с разните вдъхновения, снимки на прототипи и бележки и видя списъка с проблемните моменти в историята. (В който преобладават въпроси от типа на „Какъв е смисълът от еди-си-кой герой освен за цвят?“, „Защо, по дяволите, еди-си-кое място е изоставено?“, „Общественото устройство на тази и тази раса или социална група?“) А Linkin Park са толкова в дъното на вдъхновението зад този бъдещ роман, че… всъщност не знам с какво сравнение да завърша изречението. Предполагам, ти е ясно, че думите понякога не стигат, когато нещо те сграбчи за сърцето.

Най-приятното ми полудяване от доста време насам. Дано в края на месеца мога с чиста съвест да отворя онази бутилка вино, която ми подариха за рождения ден през 2015-а и в изблик на вдъхновение нарекох за „деня, в който си завърша първия роман“.

А част от мен винаги ще се надява да чуе характерното бучене и виене на ТАРДИС, въпреки че много добре знае в кой свят живее. Особено след като любимият ми глас в музиката си отиде завинаги.

Обратно на темата, приключвам с поздрав, който отлично описва другата страна на малките ми творчески лудости. Може пък и на теб да ти е познато това състояние, знам ли.

 

…I got a heart full of pain, head full of stress
Handful of anger held in my chest
And everything left’s a waste of time
I hate my rhymes, but hate everyone else’s more

I’m riding on the back of this pressure
Guessing that it’s better I can’t keep myself together
Because all of this stress gave me something to write on
The pain gave me something I could set my sights on

You never forget the blood sweat and tears
The up-hill struggle over years the fear and
Trash talking and the people it was to
And the people that started it just like you…

Advertisements

Късчета от хлебна гума под ноктите и прах от въглен, сажди по картона. Опит за портрет. Петна по масата, по клавиатурата, по носа, там, където се почесах преди малко. Не само зениците му са черни.

Как обаче да нарисувам гласа му…?!

22.09.2014

***

Posted: 16.10.2017 in Мигове

…Колко дълго ще почака този миг?

Самотни пътища, звезди над релсите, електронна самота, овкусена от познатата музика. Гарите са имена, сбор случайни звуци.

Довиждане. До следващия влак.

 

29.04.2013

Току-що разбрах, че най-много се обичам, когато отворя някой от работните си тефтери със записки по ненаписаните ми все още истории и пред очите ми заиграят случайни детайли (някои по съвсем различни истории от тази, заради която съм отворила въпросния тефтер). Особено когато съм забравила, че изобщо съм измислила някои от тях.

***

Posted: 03.08.2017 in Страсти

На Н.

Дните са примигващи таймери, нощите експлодират като атомни бомби. Светът не осъзнава колко много говори, как избухва в ушите ти всяка сутрин, още когато единствената адекватна мисъл е за чаша топъл кофеин…
Лъжем ли се елегантно, или вече дори не си даваме зор, щом сексът се е превърнал в разменна монета, а историите си никой вече не смее сподели от страх да не изглежда обсебващ, нахален, твърде отчаян. Цигарен дим, пепел, етикети от водка и бирени капачки изливаш в пластмасови чашки, подправени с евтини феромони за пикантност, после трясваш на екс и тази доза ежедневие и заспиваш, упоен от живот, избран не заради щастие, а поради прекомерното си, повторяемо удобство.
Пиеш на дълги глътки с изтръпнал език и прегорели дробове, после чупиш още късче от сърцето си, за да платиш за временните си удобства, защото това ти плоско, полузадоволително житие също търси своя дан… и не знаеш, не знаеш, не искаш да узнаеш, че понякога щастието е по-достъпно, по-евтино дори…
Не. Решил си. Няма връщане назад и няма друго мърдане напред, освен в този вече тъй познат бетонен коловоз, който сам прокарал си за себе си. И ти… и ти както всички тях, на които дружно се смяхме (но за друго), си избрал една съдба за себе си (насадена може би дори от някой друг) и нищо не е способно да те разубеди, да те накара да повярваш, че начин винаги има…
Дори не експлозии, дори не имплозии…
…само стъпкани, наблъскани на дъното емоции…

28.09.2015

***

Posted: 25.07.2017 in Ония дни, Страсти

Душа под наем и сърце за резервни части… Устни, които знаят как да целуват, но не и кога да говорят, думи, гноящи зад решетките на гръдния кош, неспособни да излязат, когато, където трябва, рушащи без причина строени с години мостове. Епоха на дигиталното отшелничество и егоцентризъм, по-силен от всякога преди, само дето свадите вече не се решават с ръкавица в лицето и плющящи куршуми, а със заряди от излишна драма…
И как, по дяволите, да достигнем до нирвана, как да открием пътя към съществуващото отвъд котвите на материята, когато аз, аз, аз… ?!
Година на прозренията, ера на разочарованията в епохата на егоцентризма…

18.06.2017

…Добре е да кажем няколко думи за „истината”. Всеки неизкушен вярващ е убеден, че я притежава. Това важи не само за християните, то важи в същата степен за членовете на всички по-големи или по-малки религиозни общности. Теософи, теолози, философи дълго са мислили върху своето учение. И заедно със своите проповедници също вярват, че са намерили „истината”. Разбира се, всяка религия има своята история, своите обещания и спогодби с Бога, своите пороци и мъдри учители, които са казали, че… Доказателствата за „истината” винаги произтичат от същността на съответната религия. В резултат се получава превзетият начин на мислене, на който са ни възпитали и в който вярваме от деца. Поколения живеят с убеждението, че притежават „истината”.

Ние сме по-скромни в разсъжденията си и мислим, че „истината” не може да бъде нечие притежание. В най-добрия случай може да се вярва в нея. Този, който действително я търси, не може и не бива да го прави само под знака и в пространството на своята собствена религия. В противен случай претенциите му стават твърде големи. Какво са в края на краищата целта и смисълът на живота? Да вярваме в „истината” или да я търсим? Дори да се намерят археологически находки в Двуречието, доказващи факти от Стария Завет, то от тези факти все още не следва „истинността” на съответната религия. Ако някъде бъдат разкопани прастари градове, села, кладенци или надписи, това са знаци, че историята на някой народ е истинска. Но тяхното съществуване ни най-малко не ни дава право да твърдим, че Богът на съответния народ е единственият Бог (а още по-малко, че той не е бил астронавт!).

В целия свят разкопките доказват, че преданията отговарят на фактите. На кой християнин би хрумнала мисълта, разхождайки се сред разкопките на Перу, да признае, че уважава бога на инките наравно със своя истински Бог? Обикновено простичко се приема, че всичко е или митология, или изживяна история на даден народ. Нищо повече. А точно това според нас е твърде много.

Ако действително търсим истината, не можем сляпо да отклоняваме новите и смели, но все още недоказани твърдения, само защото не се вписват в определена мисловна схема или в общоприятите до този момент вярвания. Тъй като преди столетия въпросът за пътуванията в Космоса не е бил поставян, нашите бащи и дядовци не са и мислили, че праотците ни са имали посещения от Космоса. Да допуснем страшната, но за съжаление възможна ситуация, че днешната цивилизация бъде тотално унищожена от водородна бомба и 5000 години по-късно бъдещите археолози намерят отломки от Статуята на свободата в Ню Йорк. Според днешния начин на мислене те би трябвало да твърдят, че става дума за непознато божество – вроятно за божество на огъня (заради факела) или за божество на слънцето (заради лъчите около главата на статуята). Тъй като разглеждаме нещо много просто, т.е. Статуята на свободата – ако останем верни на днешната мисловна схема, – няма да се осмелим да кажем нищо повече.

Недопустимо е повече пътищата към миналото да бъдат блокирани от религиозни догми.

Ако искаме да се отправим към търсене на истината, необходимо е да съберем цялата си смелост, за да напуснем коловозите на досегашното си мислене и да подложим на съмнение всичко, което досега приемахме за правилно и вярно. Можем ли да си позволим лукса да затворим очи и да запушим уши само защото новите мисли били еретични и неразумни?

Нима мисълта за кацане на Луната преди 50 години не беше абсолютно недопустима?

 

Фон Деникен, Ерих. Спомени от бъдещето. [Прев. от немски] Ани Стоилова. [2. изд.] София: Литера Прима, 1994, с. 53 – 55.