***

…There’s no relief in bitterness

Might as well let it die…

Куфарът и раницата му вече стояха до входа, когато тя се появи отново. Слабата й фигура, застанала в светлия правоъгълник на кухненската врата, хвърли сянка в антрето. Спря там със скръстени пред гърдите ръце, сякаш й бе студено, и го загледа как прехвърля портфейла и ключовете във вътрешния джоб на коженото си яке, после нахлузва черните си спортни обувки.

Усетил погледа й, спря за миг с якето си в ръка и се обърна към нея. Прииска му се светлината да не бе толкова ярка – чувстваше се някак неловко да срещне очите й. Особено след последните няколко реплики, които си размениха.

-Тръгвам – някак прекалено равно се отрони от устните му. Нямаше намерение да прозвучи така. Нямаше намерение и да говори толкова остро по-рано… В такива моменти думите не помагаха особено.

-Тръгваш, а? – Горчивината в гласа й тежеше повече от всичко казано. По дяволите, трябваше ли да прави нещата още по-сложни? Сякаш не му стигаше, че трябваше да набута целия си живот в няколко куфара и да го премести на девет хиляди мили разстояние. –Това ли е всичко, което ще кажеш?

-Какво очакваш? – излезе вяло, уморено, а още дори не бе прекрачил входната врата. Не искаше да си представя как ще се чувства на сутринта след часовете в самолета. Бяха водили този разговор десетки пъти през изминалите седмици.

Мълчание.

-Нищо – тя отклони поглед встрани. –Предполагам, че така е най-добре. Обади ми се, когато пристигнеш, чу ли?

Кимна, макар че тя не гледаше към него, и облече якето си. След миг колебание се приближи и я прегърна – топло, силно, като за всичките предстоящи месеци, в които в къщата щяха да звучат стъпките само на двама души. Не беше приятно да остави всичко зад гърба си, но имаше нужда да го направи.

Тя се надигна на пръсти – стърчеше с цяла глава над нея още откакто бе навършил деветнайсет – и го целуна по бузата. Заедно с топлината на устните й усети и едва доловимия хлад на сълзи. Въпреки всичко тя не плачеше на глас. Отдръпна се – дребничка жена, по чието лице годините бяха започнали да оставят по-дълбоки следи от преди, но все още красива по свой начин.

-Тръгвай. Ще си изпуснеш полета.

Не погледна назад, докато крачеше към колата, а чакълът хрущеше под колелцата на куфара. Вътре отпусна за миг глава на облегалката и затвори очи, заслушан в приглушения звук на прибоя отвън. После запали, чукна бутона на радиото и подкара към летището. Отвъд лъчите на фаровете не се виждаше почти нищо, но светлината от прозорците на къщата се отразяваше в огледалото за обратно виждане, докато не се скри зад завоя…

 

 

 23.10.2012